14 юли 2008 г.

обратно

Ето, че се завърнах в САЩ. Пътуването, в сравнение с друг път, беше песен - тъй като смених самолета само веднъж, макар и на така неудобното и объркващо летище Шарл Де Гал. Багажа си беше чекиран до крайната дестинация, а мисълта че след дългия полет (8 ч 30) няма да последват още един или два ме гъделичкаше приятно. Е, не седях до прозореца, както предпочитам, но това не помрачи ведрото ми настоение. На този полет, за разлика от други авиолинии, всеки си имаше екранче на предната седалка, и пускаха няколко филма многократно, та успях да гледам два и половина.

Както и да е, ведро, ведро минах имиграцията и пристъпих към багажните конвейери. Пристигна една партида багажи от нашия полет, и когато вече те бяха взети ненадейно потока секна. Но бърз оглед ми показа, че има и мого други хора от моя полет без багажи, та разсъдих че още не е време да се отчайвам. Може би трябваше... в следващите 3 часа периодично пускаха съобщения по високоговорителите, че има проблем с вратата на самолета, но багажите ей сега идват, видиш ли, само 15 минути още. Отначало, преди още да дадат каквато и да било информация, ние поруганите стояхме чинно прави около конвейера и се надявахме. Постепенно паднаха задръжките, докато не го обседнахме плътно от край до край. След това всички имаха характерни черни черти на задника, от гумената лента. Но ние и без това се бяхме опознали визуално. Други полети идваха, взимаха си нещата и си отиваха. Дойде един друг полет ор Париж, и си замина - беше иронично, техните багажи така бързо ги товареха, че конвейера им се задръсти и преля. При едно поредно безлично съобщение, че 'ей сега ...' направо се изгавриха с нас като пуснаха на нашия конвейер багажи от Амстердам. 

...

Накрая дойдоха багажите. Дори ни дадоха едни формуляри с предплатена марка, да пратим за някаква компенсация. Ще видим какво ще падне. 

Най-после минах митницата (която, и да бяхме искали да зарежем багажите, намаше да ни пуснат да минем без тях) и с Тад се упътихме към колата. Температурата беше 31 градуса, часът след 6. Потеглихме, но нещо се разсейвахме в приказка и по грешка минахме през задъстването в центъра на Вашингтон. Поне видях някои забележителности, които сигурно после ще ги разгледам по-отблизо. Спряхме за малко извън Балтимор да се освежим в един неочаквано изкъртен бар. Мивката беше уникална - кранът беше буквално joy стик, като напред се пуска вода, назад се спира, а на двете страни са температурите. Аз си пуснах по диагонал напред и на дясно, защото предпочитам да се мия със студена вода. 

В последствие заспах отзад в джипа. Аз в този джип, точно по пътя от Балтмор, и преди съм спала, но тогава беше по-неприятно защото спирахме често и да повръщам. Нещо вирусно беше...

Финиширахме към 11 вкъщи, където нямаше храна, но ние не бяхме гладни и без това. На следващия ден ядохме катофи пържени в мас. Пак ще ги ядем, скоро.

...

Тук къщата е страхотна. Двора особено е изключително приятен за лентяйстване. Има рекичка, а съседите казаха че се навърта сърна с бебе, но ние не сме я видели още. За това пък, тъй като са разположени множество специализирани хранилки, има изобилие от птици и гризачи. Има едни черни птици, май косове, и едни много хубави червени, т. нар. red cardinal. Има и - това е самата истина! - колибри. Тяхната хранилка е с мънички дупки с размер за човчицата им, и е пълна само със захаросана вода. Котето много се интригува да ги гледа, но понеже е къщна котка се изнервя ако я изнесем навън.

В момента Тад гледа бейзбол, който може да се проточи безкрайно и е много скучен за мен. Днес, ден неделен, и след доста силно представяне с нашия съратник Мат вчера (той ще е свидетел и кум), нищо няма да правим.