23 октомври 2016 г.

Мийте си зъбите и ползвайте презервативи

На 4 Октомври Световното Изследване на Бремето на Заболяванията (СБЗ) пусна един куп нови изчисления: за всяка държава по света, пропорци от 310 заболявания и телесни повреди, 249 причини за смърт, 79 риск фактора за тях, и много други производни.
Същата група учени, общо над 1,000 души, пусна и изчисления за базовото ниво на здравните цели от Целите за Устойчиво Развитие (ЦУР, хаха) съгласувани от ООН през Септември и на промените в съответните индикатори от 1990та насам.

Институтът за Здравни Метрики и Оценки дава дом на всички СБЗ данни за широката публика, в суров вид както и чрез готови тематични извадки и гъвкав ап за визуализации. Иначе много от заключенията са пбликувани в научната литература (почти цялото съдържание на Ланцет от 08 Октомври 2016).

По мое мнение са се справили много добре с последното - това е един от най-добрите примери за сайт, който дава достъп до голям обем данни като за хора, които не са свикнали да работят с тях без платформа с бутони, менюта, и т.н. Причината за това, разбира се, е че интеграцията на данните е предварителна. Всички модели и изчисления още от 80те, котато започва проекта, са насочени към основната цел да са сравними едни с други... но взех да се разсейвам.

Нека да видим какво показват всички тези метрики и оценки за България!

От 1990та година насам, силно се е подобрила детската смъртност, наполовина при момичетата (154/100,000 през 2015) и почти толкова при момчетата. Очаква се да живеем с над 3 години по-дълго, до 78 години при жените и 71 при мъжете.

За последното десетилетие, най-много хора умират от сърдечносъдови заболявания, рак на белия дроб, рак на дебелото черво, болест на Алцхаймер, и други белодробни заболявания. Сред най-честите причини, ако се разглеждат смърт или заболавяне според сериозността си заедно, са отново сърдечносъдови заболявания и рак на белия дроб и дебелото черво, но тук се включват в десетката също и диабет, болки в кръста, болести на сетивните органи, и депресия.

Отнесени към риск факторите упоменати в ЦУР, най-зле ни върви от към тютюнопушене (и почти без промяна от 1990), наднормено тегло сред деца на възраст от 2 до 4 години (без промяна от 2000та насам). Съответно на-зле се движим към целта за намляване на смъртността от незаразни болести (тук: сърдечносъдови, рак, диабет, и хоринични белодробни). Също не блестим откъм замърсяване на въздуха и миене на ръце със сапун (една трета от боледуването и смъртността взети заедно сред деца на възраст месец до година се дължи на диария и подобни инфекциозни болести).
Бележка: ЦУР индексите на СБЗ не са чистите нива на нещото в населението, а тези нива според възрастовата група и пол с приложени тежести според последствията за здравето изчислени на база на научната литература, и стандартизини от 0 до 100, накрая отнесени към конкретните цели определени през политическия процес на ООН.

От 2005та са намалели с 9% и с 29% преждевременните смъртни случаи от самонараняване и от пътни произшествия. Сравнено с ЦУР обаче, бремето от самонараняване все още е далеч над целта.

А кои заболявания са най-разпространени и все по-често срещани?
1.     Оралните! Това включва пародонтоза, кариеси и подобни. 
Зъбите са едни съкровища, бе, хора. Денталната хигиена прави от човека човек.
2.     Сетивни органи – нарушено зрение и слух
3.     Болки в кръста и врата
4.     Венерически болести

Разгледайте още тук, тук, и тук


В световен мащаб картината е подобна. Сърдечносъдовите заболявания допринасят за водещ и нарастващ процент от смъртността, а сред хроничните заболявания, поне 10% от населението на света страда от следните: кариес, главоболие, анемия, загуба на слух, мигрени, генитален херпес, нарушено зрение, и аскариоза.

10 април 2015 г.

Тингджиен: нова година в Мианмар

Тингджиен, или новогодишните празници по стария календар на Мианмар / Бирма, се пада около това време на годината. Около Великден за някои. Тези празници идват в края на сухия сезон за Мианмар, когато не е валяло от дълго време и се очаква небето да почне да се изсипва в течна форма. Традицията е хората да се поливат един друг с вода, което символизира благославяне.

И е напълно невъзможно човек да избегне да бъде поливан. От всички. Постоянно. Навсякъде. С кофи и маркучи. Независимо какво носи в себе си. (Преди и по време на фестивала, който трае поне седмица, много вървят продажбите на непромокаеми чантички за телефони и ценности.) Независимо с какво превозно средство се движи, или пеша, просто се очаква всички да се плискат и заливат с вода - и най-важното, да се забавляват докато го правят.

Никой няма право да се сърди независимо колко студена вода му се изсипе, защото всичко е празник, с подтекста на благословия.

На някои кръстовища и в централната част на Янгон се издигат платформи, от където хората закупили си билети могат да управляват маркучите. Под тях дефилират камионетки с каросерии пълни с празнуващите. С няколко думи: голям, мокър купон.

Ето и малко картинки и клипчета от нашите приключения по Тингджиен миналата година. Още има тук.
Сушим си чятовете по време на втория ден непрестанно мокрене, на фона на типична манджарница за 'ориз и къри'
video




Скакалци. Не са хрупкави, съответно не са вкусни.


Около Шуедагон




5 април 2015 г.

Три мнения от нашите баби

За една задача към виртуалния курс “Международни теми в женското здраве и човешки права” разпитвах три възрастни жени. Зададох им еднакви четири въпроса, и отговорите също бяха подобни, въпреки че две от тях са от България (в 60те и 80те си години), а третата от САЩ (живяла и във Великобритания, в 70те си години).

Така че може да се каже, че това са мнения на нашите баби – в общия смисъл на понятието, жени на възраст да са баби, както и жени с много стаж и опит в разните сфери на живота. Те до различна степен живеят в относителна изолация от по-младия свят, предимно с телевизионните сериали, или пък участват активно и постоянно във виртуалния социален живот. :)

М. е от САЩ, работила е през целия си трудов път в администрацията; има едно дете, което отглежда сама. През 60те години участва в протестите против войната на САЩ срещу Виетнам. Д. и В. са от Област Пазарджик, трудили се като счетоводител и учител съответно, и отгледали по две деца заедно със съпрузите си – но Д. е вече вдовица.

Смятате ли, че мъжете и жените са равни във вашето общество? Защо или защо не?
Д: Не. Защото на жените се плаща по-малко за същата работа, това го знам и също беше по новините скоро.
В: Не. В моя случай се е плащало еднакво за една и съща работа, но мъжете и жените не са равни що се отнася до разпределение на отговорности.
М: Не. Има разлика в заплащането за една и съща работа, дори в Американската армията – не че съветвам който и да било да става военен, но дори и там не се гледа на жените и мъжете като на равни. Освен това отглеждането на деца се счита за женска работа, докато правенето на кариера се мисли за по-важно за мъжете, отколкото за жените. Все пак има много промени от 60те насам, дори например че обявите за работа във вестниците вече не са разделени на такива за за мъже и такива за жени.
Бележка: През Март месец се състояха много събития и в Америка и в Европа, които насочиха медийното и общественото внимание към разликите в заплащане за една и съща работа и квалификации въз основа на пола.


Кои теми свързани с женското здраве или човешки права са важни лично за Вас?
В и Д: Лекарите се държат пренебрежително, след като минеш определена възраст. Не вникват в проблема, а казват “то е от ЕГН-то”. Направо ни отписват, защото сме стари.
Д: Не трябва да плащаме за да ходим на доктор.
М: Здравеопазването в САЩ е много силно ориентирано към по-възрастните, и няма достъпни варианти за по-младите – особено тези, които имат ниски доходи.  Би трябвало системата да е въз основа на приходите, защото не е редно в същото време човек с годишен доход от стотици хиляди долари да се лекува безплатно, само защото е минал определена възраст. Освен това ме тревожат ограниченията на репродуктивното здраве на жените, които нарастват постоянно, въпреки че някои от тях са противоконституционни. Бел: Става въпрос за забрани за образование за репродуктивно здраве и аборт въведени в някои щати и становища на Върховния Съд по тези забрани. Данни от международни НПО сочат, че пропорцията бременности приключени чрез аборт е приблизително еднаква навсякъде по света, независимо дали процедурите са законни или не. Може би ако повече мъже отидат да видят как всъщност протича нелегалния аборт, постепенно тези мнения ще се променят.


Вие лично била ли сте жертва на дискриминация, защото сте жена?
В и Д: Не, работила съм винаги в изцяло женски колектив, така че не е имало повод за такава дискриминация.
Д: Освен началника, той беше мъж.
В: Имаше разлика кой заема ръководни постове или при разпределяне на отговорности.
М: Не, в работата никога не е имало дискриминация. Но имаше разбира се много сексуален тормоз от колегите, това беше просто прието през 60те години.
Бел: Любопитно е, че нашите баби отчитат за дискриминация предимно нещата свързани с трудовата среда, докато актуалното понятие е по-широко. Запитана допълнително за други сфери на живота, М. добавя: Очакванията бяха различни за мен и за брат ми, като израствахме през 50те години – аз трябваше просто да гледам да се омъжа. Нямах подкрепата на семейството да завърша висше образование като него, защото за мен се считаше за излишно. Все пак се радвам, че съм на 70, а не на 20 сега, защото в днешно време има толкова много очаквания към младите да се реализират и изградят по грандиозен начин – и не само към жените.

Какви съвети бихте дала на младите жени днес?
В: Възползвайте се от всяка възможност, защото никога не се знае какво ще потръгне и ще ви донесе щастие.
Д: Никога не се предавайте и се борете за правата си!
М: Никакви съвети! Осъзнавам, че нямам никаква представа как стоят нещата за тях, така че не мога да съветвам. ☺



21 март 2015 г.

оранжевите маймуни в Танджунг Путинг


Пристигнахме в Сурабая по пладне, взехме визи и почти веднага придобихме самолетни билети за Пункалан Бун (Калимантан) на цена около 35 евро с излитане в 5:20 на другата сутрин. Решихме да напълзим летищното хотелче и да се разходим до Сурабая вечерта. На пръв поглед Ява ни се стори ужасно равна, но по-далечко от града се виждаха няколко доста впечатляващи върха - не че има свръхвисоки планини, но като започнеш от морското равнище и 2000 метра не са малко. Заподозряхме, че единият е Бромо и се заканихме да проверим по-късно.

Голямо жилещо насекомо си прибира плячката скакалец
в подземната обител
Нашият екипаж, с водача Джулия в средата
Сурабая е един от най-големите градове на остров Ява. Заедно с прилежащите му махали, села и паланки населението възлизало на над 4 милиона. Транспорта беше бавничък - от летището си хващаш Дамри (градскят транспорт на Сурабая) до автогарата Пурабая, а там се прехвърляш на някой от автобусите за центъра. Пурабая се намира на около 10 км от града, там спрират всичките междуградски автобуси. За тях влизането в града е забранено, за да не влошават и без това отвратителния трафик. По тази схема от летището до центъра се стига за не по-малко от час и половина и почти не остана време да разгледаме - хапнахме един наси горенг (пържен ориз със зеленчуци) и се отправихме наобратно.

Както си пътувахме наобратно, внезапно осъзнахме, че имаме още един час заради неотчетената часова разлика със Сингапур - време което прахосахме в безумно и неуспешно приключение за придобиване на зарядно за батериите на фотото в един гигантски мол. Ама наистина гиганстки мол, Тунджунган Плаза, където влезеш ли може да се загубиш и никога вече да не излезеш. Иначе на пръв поглед града не ни спечели, имаше някакви градинки и зелени площи между платната на пътищата приятно напъплени от местната младеж, но в страни от това не изглеждаше да притежава особен чар.

На прибиране в летищния хотел, след препускането из мола в търсене на зарядно и лутане из транспортните схеми, съпроводени от доста попътни бири, ни чакаше друга изненада: диско душ! Душът беше снабден с радио и тон-колони, и със светлини, които се сменят според температурата. Дремнахме няколко часа и в 4 сутринта се подредихме за полета.

Около 7:00 вече бяхме на Калимантан, на летището на Пункалан Бун - изходна точка за националния парк Танджун Путинг. Схемата за парка е сложничка - първо трябва да стигнеш до града, да си фотокопираш паспорта и визата и с тях да се регистрираш в полицията. После отиваш в град Кумай и си пазариш тура в самия парк. Сложният процес е приятно улеснен от летищните таксиджии, които срещу 200'000 рупии те превеждат през всичко.

В самия парк се влиза само по вода и установената схема е наем на така наречения клоток - кораб-къща на който пребиваваш докато си в парка. Корабите разбира се вървят в комплект с капитан, готвач, провизии и в нашия случай англоговорящ водач и съответно хич не излиза евтино, но за Индонезия бяхме далеч от илюзиите за бюджетно пътуване. До повечето места, които си бяхме набелязали липсваха лесни обществени транспорти, а и нивото на говорене на английски е такова, че без някой да превежда на Бахаса Индонезия има реален риск да си останеш гладен, жаден и неразбран. Типичният пакет на клоток влкючва две нощувки, няколко наблюдения на хранещи се орангутани и нощна разходка в джунглата – на която се виждат предимно насекоми и паяци, макар главната и невъзможна цел да е да се види местния вид дребен леопард.

Парк Танджунг Путинг е разположен на единия бряг на река, a на отсрещния бряг също е държавен терен. Колкото по-нагоре по реката плаваш, толкова по-черна става водата, заради многото танини съдържани в дърветата. Джунглата там е буйна, но има много плитък слой почва в който да расте, за това растенията прокарват много корени на повърхността. Къпането в реката е абсолютно забранено, защото е пълно с крокодили. През 2008 г. турист Англичанин пренебрегва забраната и чак след два дни намират трупа му нагризан от крокодил.

Дълбоко в парка е разположен център за изучаване на орангутаните, основан от доктор Галдикас, която от десетилетия броди в този район и ги наблюдава. Доколкото разбрахме в парка е вървял някакъв проект за връщане на "питомни" орангутани в естествената им среда и има три лагера в които ги хранят и в съответните часове всички туристи се тълпят да ги зяпат. В информационния център се събира информация за орангутаните, освободени от плен и техните поколения. Самият проект май не е оценен съвсем положително от гледна точна опазване на дивите видове и е на закриване - веднъж свикнали на редовна готова манджа орангутаните явно хич не желаят да търсят по-сложни схеми за изхранване в естествената си среда. Има и съвсем диви орангутани в парка, но тях практически няма как да ги видиш, защото са ужасно срамежливи.


На платформата със сладки картофи и банани




Хищно растение
Корените на джунглата



Рядка среща - див гибон





Орангутаните по природа не обичат да са в близост до хора или един до друг, с изключение на майките до децата си. Започват да раждат на около 10-годишна възраст и гледат малките орангутанчета по няколко години. Орангутан означав жител на гората; движат се предимно по дърветата, по-рядко по земята и всяка вечер си свиват ново гнездо от листа, за да им е чисто от буболечки. Освен хората, не ги заплашва кой знае какво в естествената им среда – само крокодилите. Орангутаните са многократно по-силни от хората, могат да изтръгват палми от брега на реката, за да стигнат до ядливата им сърцевина.

Най-силните и незабравими впечатления в Танджунг Путинг бяха от придвижването на органгутаните през дърветата, огромните корени обградени от зеленина, и вкусна вечеря на свещи на клотока последвана от сън под звуците на дъжда, птиците и насекомите в джунглата.



19 март 2015 г.

Каквото не преброим, не се брои: нуждата от революция в данните за предотвратяване и подкрепа при домашното насилие

Все повече държавни и местни власти се сплотяват около становището, че домашното насилие е спешен проблем с многобройни последствия. Но макар само вниманието към него да е ново, а не самият проблем, няма подобно съгласие по въпроса какво да се прави за ад се намали домашното насилие и да се подкрепят потърпевшите.

Основателно. Хората от бранша настояват на цялостен подход, в който образование, информация и финансова и психологическа подкрепа за жертви и извършители, както и подходящи социални и криминални санкции, всички играят роля. Тази идеална картина предполага доставящите услуги, полицията и правосъдието, държавните и частни механизми за подкрепа – образователни и религиозни институции – да си взаимодействат гладко. Доста сложна задача за общинските бюджети и организациите за специализирани усглуги. Така че се налага да се подбира: в какви мерки да се вложат органичените средства, за да се постигне възможно най-много предотвратяване на домашно насилие и обслужване нуждите на хората и семействата засегнати от него?

Подборът кои мерки за предотвратяване на домашно насилие да са приоритет и как да се подобри обхвата и ефективността на подкрепящите услуги следва да се прави с дълбочинно разбиране на контекста за домашно насилие, който може да се различава във всяка общност.

Без детайлна, раздробена по признаци информация за случаите на домашно насилие в определени населени места и общности, политиката и бюджетните решения не са много по-адекватни от хвърляне на зарове. Защото каквото не преброим, то не се брои. Доста по-лесно е да се правят само кухи политически ангажименти, когато липсва базата информация за смислено планиране.

Доклад “Специализирани услуги за подкрепа и нови мерки за борба с половото насилие в Европа 2014" на Европейската мрежа НПО против насилието над жени и деца

Проклятието на липсващия контекст

В дискусиите за цели за устойчиво развитие след 2015та и ролята на пола, една от основните теми е подборът на правилните индикатори и подклаждането на революция в употребата на данни. Обаче прогнозна оценка на монетизираната възвръщаемост от различни възможни цели за развитие свързани с пола оценява тези, концентрирани в намаляване на половото насилие като скъпи и с недоказана ефективност: “Домашното насилие е разпространено във всички региони, особено много в Африка, Източното Средиземноморие и Юго-Източна Азия, [но] данните на държавно ниво не са взаимно сравними. … Ползите [от предотвратяване] трудно се приравняват към финансови средства, но са физически, психологически, и икономически (намален потенциал за приходи),” заключава по темата Ирма Клотс Фигерас от Копенхаген Консенсус. Ето така приоритета за предотвратяване на домашно насилие остава на заден план заради самата наследствена липса на записване на данни и заради сложността на проблема.

Домашното насилие продължава да се избутва на заден план, именно защото то не е добре документирано, въпреки все повече научни доказателства не само за директните му вреди за индивиди и семейства а и за ролята му като индикация за бъдещо, по-широко значимо насилие. Изследване на 110 случая на употреба на огнестрелно оръжие за масово нападение в САЩ през 2009-2014 открива, че повече от половината извършители включително са имали за цел убийство на интимния си партньор или член на семейството си. Изследването идва от организация, която лобира за по-строго ограничаване на частната употреба на пистолети, и влиза в дискусиите за домашното насилие чрез опис в Ню Йорк Таймс от експертите Памела Шифман и Саламиша Тилет. Това е само един пример за обхвата феномени в обществото извън семейството, към които се отнася предотвратяването на домашно насилие.

На местно ниво, просто е твърде сложно да се водят убедителни информационни и застъпнически инициативи без ясна представа за размера и обхвата на проблема. Първият въпрос, който задават хората и медиите е: “А тук при нас какви са цифрите за домашното насилие?” Местният контекст липсва, тъй като на този въпрос не може лесно да се отговори, на много места по света.


Картината в БГ остава мъглява

В България разполагаме само с най-общи цифри за броя обадили се на националната гореща линия за закрила на деца, недостатъчни – без прилежащия им контекст – за да ни покажат дали успешно свързваме жертвите с предлагани услуги. Дори когато разполагаме с данни от потенциална полза, например пропорцията случаи които стигат до съдебната система, те не са в използваем вид. Националният Статистически Институт предоставя само обобщени данни на годишна база раздробени по Член от наказателния кодекс (вид престъпление, например убийство, телесна повреда, отвличане). Данните са за престъпления довели до съд и са раздробени според пола на извършителя, но без индикации за пола на жертвата.

Разбира се, има практически пречки за събирането на данни в използваем вид: главно, невъзможност към момента да се класифицират престъпления по признаци извън рамките на наказателния кодекс, за да бъдат групирани под общата шапка домашно насилие или полово насилие. Липсва контекста. Тази неопределеност води до изтласкване на темата домашно насилие в пространство, където по-човешките разкази взимат превес. Това не е лошо само по себе си, те са по-ефективни от данните за осведомяване на обществото – тема за друг блог. Но по-важно е, че неопределеността ограничава разбирането колко голям и сериозен е този проблем

Липсващият контекст не е предизвикателство единствено за България. Всъщност с него се бори цяла една глава от Конвенцията на Съвета на Европа за Борба Домашното Насилие (Истанбулската Конвенция). Тя цели изграждане на цялостна и последователна национална политика и законодателни мерки за предотвратяване на домашното насилие и подкрепа на засегнатите. Глава II изисква държавата-страна да “събира раздробени значими статистически данни на редовни интервали за всички видове упоменато насилие [и да] подкрепя изследвания на терен ... за да изследва коренните причини и следствия, честотата на проявление и осъждане, както и ефективността на мерки предприети за прилагане на тази Конвенция.” Едва 16 държави, една трета от членството на Съвета на Европа, са ратифицирали конвенцията към момента – България не е сред тях.

В момента единствената информация относно честотата на домашно насилие в България идва от проучване на Европейската Агенция за Основни Права (2012): 23% от жените в страната са били жертва на насилие от своя партньор, пропорция почти равна на средното за Европа ниво, малко по-голяма от тази за Северна Америка, и доста под средното ниво за други региони на света според сравнителен доклад на Световната Банка.



В Национална програма за превенция и защита от домашно насилие 2013 е включено разработване на информационна система за данни свързани с домашното насилие, водена от МВР и финансирана от Съвета на Европа през Норвежкия фонд. Дотук по програма “BG12: Домашно насилие и насилие на основата на пола” са отпускани средства за услуги и комуникационни кампании, същевременно с проект за хармонизиране на националното законодателство със стандартите на Съвета на Европа. В неопределено бъдеще ще бъдат отпуснати 200,000 Евро (10% от общия бюджет по програмата) за проекти за събиране на данни и информация свързани с половото насилие – такава точка фигурира в Национална Програма 2014, но не се е случило. (Търсенето на достъп до заложените в програмата доклади на полугодие от официалното лице за контакт не доведе до резултат.)

Някак, отредените средства и пълната липса на инициатива от българското правителство да допълнят действията на Еропейския съюз и НПО сектора не изглеждат адекватни за разбиране на социалния проблем домашно насилие, камо ли пък за справяне с него.


Има ли начин...?


На Помощ за Жените, Проект Ния и правната кантора Фрешфийлд дотолкова им е омръзнало всичко това, че  вдигат летвата в Обединеното Кралство. Преброяване на Фемицида е проект открит през Февруари 2015та: база данни, която проследява всеки случай на жена убита от мъж. Преброяване на Фемицида цели да свърже статистиката с историите на жертвите – контекста. Ще разчита на подаването на масирани партиди заявки за обществен достъп до информация на всеки шест месеца за да набави нужите данни, с ясно изразената цел да предизвика промени в начина, по който Британските служби събират и използват този вид информация.

Съществуват и примери за добри практики в тази посока. Например Канада: от 17 години, държавният Статистически Офис публикува данни на годишна база за насилие в семейството и специализираното изследване през 2013та задълбочава анализа на докладвани случаи на насилие между интимни партньори. Изследването разяснява разликата в честотата на домашно насилие според пола. Дори по-любопитно, като анализира данните разбити по полов признак, показва че разликата в честотата на домашно насилие според пол е концентрирана между възрастите 15 и 45: именно категоризацията на репродуктивна възраст при жените. При групите под 10 години и над 55 години, насилието в рамките на семейството засяга двата пола приблизително еднакво. Тоест има нещо, което прави жените в репродуктивна възраст група с особено повишен риск от домашно насилие.


Недейте просто да искате от правителство да направи нещо. Искайте да го направи както трябва,” коментира Джил Радфърд, един от реакторите на Фемицид: Политката и убиването на жени (1992) в интервю по време на откриването на Преброяване на Фемицида. Събирането на разбиваеми данни е необходимо за по-задълбоченото разбиране на социо-икономическите причини за домашно насилие, и от там нататък за поставянето на приоритети за ефективната му предотвратяване.


Наистина трябва да искаме от своите правителства реални мерки за запълване на бездната знания за домашното насилие. Междувременно, да се надяваме че при текущата сесия на Комисията на ООН за Статуса на Жените на липсата на съществуващи системи за събиране на данни за домашното насилие няма да се превърне в оправдание отново да се изтласка решаването на този проблем на заден план.

15 март 2015 г.

What isn’t counted doesn’t count: the case for a data revolution in domestic violence prevention and response

[full text of draft for a One Young World blog]

There is a growing consensus among world governments and municipal leaders that domestic violence is an urgent problem with far reaching consequences. Although it’s only recognition and not the problem that is new, there is little consensus on what works to prevent domestic violence and address its occurrence.

With good reason. Practitioners insist on a holistic approach in which education, information and financial and psychosocial support for victims and perpetrators, and appropriate social and criminal sanctions on domestic violence, all play a part. This ideal tableau implies service providers, law enforcement, and government and private support systems, like educational and religious institutions, working in concert. A pretty tall order for stretched municipal budgets and specialized providers to take on. So choices have to be made: which areas should limited funds be focused on to get the most in preventing domestic violence and serving the interests of the people and families it affects?

Members of the Bulgarian Alliance for protection from gender-based violence demand ratification of the Istanbul Convention in November 2013
Choices on what domestic violence prevention activities to prioritize and how to improve the reach and effectiveness of support services are better made with a nuanced understanding of the context of domestic violence, which can vary from one community to another.

Without detailed disaggregated information on the incidence of domestic violence across particular community contexts, policy and expenditure choices are little better than rolling a pair of dice. Because what doesn’t get counted, doesn’t count. It is all that much easier to make only vague and hollow policy ‘commitments’ when the information base for sound planning is missing.

In discussions of the post-2015 sustainable development goals and the role of gender, a major theme is getting the right indicators and fomenting a data revolution. However, а forecast assessment of quantifiable returns to the gamut of potential gender-related targets by Irma Clots Figueras of the Copenhagen Consensus assesses those related to reducing gender-based violence to come at high costs and have questionable effectiveness: “Domestic violence is widespread in all regions, but especially high in Africa, the Eastern Mediterranean and South-East Asia… [but] data from different countries may therefore not be directly comparable. … Benefits [of prevention] are more difficult to quantify, but are physical, psychological and economic (lifetime income can be reduced).” The prioritization of initiatives to prevent domestic violence thus suffers from the issue’s very legacy of being under-measured and from its complexity.

This sidelining of domestic violence prevention because it has been under-documented continues despite mounting evidence that domestic violence not only has direct impacts in lost productivity to individuals and families but may be a predictor of destructive behavior with greater reach. A study examining 110 mass shootings in the United States in 2009-2014 discovered that more than half of all perpetrators targeted intimate partners or family members as well as others. The study was conducted by an organization advocating tougher gun regulation, it took its place in the domestic violence discourse via a New York Times op-ed by field experts Pamela Shiffman and Salamishah Tillet and it is just one example of the extent to which better prevention and response to domestic violence could contribute to sustaining more peaceful societies.

At the local level, it is just simply challenging to conduct compelling awareness campaigns and advocacy work without a thorough knowledge of the scope of the problem. One of the first questions people pose in informal discussions and media coverage is: “Well, what are the numbers on domestic violence, here?” The local context is missing, and this is a question that cannot be answered at present, in many places.

Only very aggregate figures for callers to the national hotline for children affected by violence are available, insufficient to indicate trends in the success of connecting victims to services. Even where data can more easily be made useful, in the incomplete proportion of cases that reach the justice system, it is not. The National Statistical Institute of Bulgaria makes available only summary statistics on annual basis per Article of the criminal law (type of crime, such as homicide, bodily injury, abduction, etc.). Figures cover crimes prosecuted and are disaggregated by perpetrator gender, without reference to victims’ gender. Admittedly, there are practical limitations to collecting data in a usable manner: chief among these is inability to cross reference offences prosecuted under the various articles of law with the umbrella category of domestic violence. The context is missing. And while this ambiguity can lead to a discourse that emphasizes more humanized narratives, the overall sense is one of uncertainty as to whether this is really a big issue.

Missing the context is not a challenge unique to Bulgaria, and is in fact the subject of an entire chapter of the Council of Europe Convention on Combatting Domestic Violence (the Istanbul Convention) which aims to build comprehensive and coherent national legal and policy provisions for the prevention and response to domestic violence. Chapter II requires State Parties to “collect disaggregated relevant statistical data at regular intervals on cases of all forms of violence covered [and] support research in the field … to study its root causes and effects, incidences and conviction rates, as well as the efficacy of measures taken to implement this Convention.” Only 16 countries, a third of the Council of Europe’s membership, have ratified the convention so far - Bulgaria is not one of them.

At present the only available information on incidence of domestic violence is from the 2012 survey by the European Agency for Fundamental Rights: 23% of women in Bulgaria have suffered intimate partner violence, a proportion nearly equal to the average for Europe, slightly above that for North America, and well below regional averages for other parts of the world as assessed by a comparative 2014 study by the World Bank.

 In its 2011 independent assessment on the implementation of the Law on Protection from Domestic Violence which entered into force in 2009, a regional NGO Center in Razgrad, Bulgaria concludes: “activities are initiated and supported solely by the non-governmental sector working on project principles while the government makes no commitment and does not cooperate to make sustainable the existing, validated and effective practices, which is at odds with national legislation as well as several international regimes Bulgaria is party to.” The 2013 National Action Plan on the prevention and response to domestic violence included producing a proposal for an integrated information system on domestic violence, to be financed by the Council of Europe through EEAS/Norway grants focused on strengthening the justice sector through reforms and combating violence against women. So far the “BG12: Domestic Violence and Gender-Based Violence” programme has funded service provision and communications campaigns, concurrently with a project to align the national legal framework with Council of Europe standards. At an undetermined point in the future, 200,000 Euros (10% of total programme funds) will be available for projects to gather data and information on gender based violence.

Somehow, the available resources and the total lack of initiative by the Bulgarian government to meet European actors and the NGO sector partway do not seem equal to the task of understanding domestic violence, let alone addressing it.


Frustrated with being left by government to carry the burden of analysis as well as service provision, Women’s Aid, Nia Project and the legal firm Freshfields are taking the game to the next level in the United Kingdom. The Femicide Census launched in February 2015: a database that tracks all cases of women murdered by men. The Femicide Census aims to connect statistics to background stories and will rely on filing large quantities of public information requests every six months to capture the data needed, with the explicit goal of catalyzing a shift in the way the UK’s Home Office collects and uses this type of information.

There are good practice and leadership examples of how to do that. Take Canada: for 17 years, the government’s Statistics office has released annual data on family violence and focused its 2013 study on intimate partner violence reported to the police. The study clearly illuminates a difference in the rates of family violence between genders. Even more interestingly, by analyzing age-disaggregated information, the study highlights that the gender discrepancy in domestic violence victimization rate is pronounced between ages 15 and 45: the category typically equated with reproductive age in women. At ages below 10 and above 55, family violence is reported to affect males and females at similar rates. So there is something about the age in which women are in the conventionally understood reproductive age that places them at uniquely high risk.

“Don’t just demand that the government does things. Demand that it does them right. These things have to be woman-centered,” as Jill Radford, co-editor of Femicide: The Politics of Women Killing (1992), insists in an interview at the Femicide Census launch event. Making disaggregated data available is essential to a more nuanced understanding of the socio-economic drivers of domestic violence, and from there prioritizing the types of policies that can effectively prevent it.


We must indeed insist with our respective governments to make a real effort to address the knowledge gap on domestic violence. Meanwhile, let’s hope that at the upcoming meeting of the United Nations Commission on the Status of Women and side events the lack of established practices of data collection on domestic violence will be addressed, and not taken as an argument to discount the importance of this issue for societies’ wellbeing and development.