5 септември 2011 г.

В търсене на зелено

В Катманду зелените площи са кът. В центъра обаче има един оазис - 'Градината на Мечтите'. Това е градина със зелени площи, дървета и фонтатни. Много е красиво и изрядно, хората ходят там да си почиват и на срещи. На мен обаче не ми хареса - седнах да почета за известно време, но ме глождеше това че непосредствено отвън се намира голямо кръстовище и е много шумно.

По миналата събота много по-успешно се намерих в зеленото. Участвах в Хаш, един клуб който организира тичащи или ходещи преходи всяка седмица. Бяха направили трасе на югоизток от града, което обаче се оказа необичайно дълго и направо ми взе здравето (не разбрах колко, но се чуха цифри между 13 и 18 километра, ако виждате на уголемената снимка от по-горе една бяла постройка на ьълма, до нея и обратно). Изкачихме се на един хълм/планина над града и гледката беше доста впечатляваща, но на връщане изостанах с още няколко човека и загубихме трасето. Върнахме се направо през оризищата, което беше доста мокро и миризливо преживяване. Когато най-после стигнахме, групата ни посрещна подобаващо, тъй като в края на Хаша се пият бири и се 'приветстват' новите хора с разни груби закачки.

Този уикенд пък се отправихме доста по на север. Тад отчасти е по работа, за да подготви нещата за училищната им екскурзия през ноември. Действието се развива от база в един курорт, до където пътуваме три часа с бус от Катманду. Пътят е на места много респектиращ, защото следва руслото на една река между тия мити-планини. В един участък беше много кално и едва навихме шофьора да премине, но след като наблщдавахме как разни други превозни средства преминават, се престраши. По склоновет се стичат буквлано стотици водопади, на много места има големи свлачища, а по баирите се виждат отчетливи, ярко зелени тераски ориз. Реката (Боте Коши) е много пълноводна в момента и въобще блика токова много вода отвсякъде, че човек недоумява.

Отидохме до самата граница с Тибет, но там не се вижда нищо - всъщност през гъста мъгла едва зърнахме Тибетската страна, а е абсолютно забранено да се снима. Наблизо се възползвахме и от горещ минерален извор, но не си представяйте някакво дивно природно кътче (за съжаление), а типична градска баня, където с почти престорена хигиенна непринуденост си наехме вани и покиснахме известно време.

Посещението ни до училището ни отведе на отсрещния бряг от пътя, където се стига по кабелен мост високо над реката. Има много подобни мостове, тъй като хора живеят и от двете страни по склоновете. От един мост доста на север предлагат бънджи скокове. Ние за съжаление не успяхме да осъществим моята главна цел, рафтинг по реката, поради този ангажимент, но ще се завърнем по-нататък, когато сезона позволява и спускане през водопадите с въжета и тн, защото в момента има прекалено много вода.

Този мост, по който ние минахме, е от две години, а преди това стотина ученици и учители, които се занимават в мизерни сгради високо на другия бряг са преминавали всеки ден над реката по кабел с кошници - нещо като лифт над реката. Изглежда всичко става с някаква външна помощ, понеже правителството отпуска някакви нищожни средства, така че само с намесата на донори някои отделни училища успяват да добият 'допълнителни' пособия и да ремонтират сградите си. В конкретния случай, например, японски пари осигуряват суровини за по един обяд на всеки ученик, програма която цели да се поддържа смислено ниво на посещаемост от всеки отделен ученик през годината. Майки от селото се редуват да приготвят храната в кухнята на училището. Друго училище, коеот посетихме, е в много по-подходящи сради, построени с дарение от американска организация, а трето поддържа повече на брой учители (защото правителството отпуска по един на до 45 ученика) и други програми поради спонсорството на самия курорт.