13 декември 2011 г.

малко туризъм из Кду

Преди две седмици кацнаха при нас БГ групата, след като са катерили ония мити Анапурни. То къде ходиме и какво гледахме през двата дни, докато участвах в програмата:

След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.

Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:

Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.

Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.

Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.

После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.


View БГ тур in a larger map

На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.

На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.

На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.

На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.