4 май 2011 г.

НОЛА – отличен!

Бидейки Католически университет, Джорджтаун разпусна за Великден. Получи се общо взето пет-дневна ваканция, и въпреки че тя се падна между две много интензивни седмици, всички тези които сме си предали дипломните работи я ползваме пълноценно. Аз се хвърлих на Юг, за слънце и вода, макар и не Океанска: Ню Орлинс, Луизиана. Отдавна искам да разгледам този град, но се получи добре че изчаках докато близката ми приятлека се насели там.

Летях рано сутринта от Вашингтон, след като цяла нощ писах оценки. Сериозно, въобще не си легнах. Това не помрачи нито настроението, нито енергията ми когато пристигнах. Веднага се почуствах по-добре като излязох на жега и сред палмови тропически дървета. Първо отидохме до къщата, за да се съвземем и да пийнем джин с натрошен лед и нектар от гуава. Къщата, където живеят Джолийн и Стивън, е страхотна! Намира се в квартал Маринйи, между Френския квартал и ЖП депо. С високи тавани, по стар стил е била изцяло с преходни помещения (едно време се налагали данъци според броя отделни стаи, за това няма и обособени помещения за гардероби). В три стаи на долния етаж, включително и кухнята, има комини за камини (ха-ха) въпреки че не се ползват. От задната страна на къщата има голяма дневна с витринни прозорци към двора, а над нея има веранда. Аз се събуждах всяка сутрин с изглед към точно тази веранда, която ухае много прятно на цъфтящ жасмин. На верандата също има зеленчукови растения в саксии – въпреки големият ентусиазъм на моите приятели да ги засадят в градината, се оказало че концентрацията на олово в почвата е изключително висока.



Подехме стимулираща дискусия на тази тема и много други свързани с растящото население на страната и света, и начините на произвдство на храна, докато си пиехме коктейлчето. Предполагам че на повечето хора е известно, че Америка произвежда прекалено много ГМ царевица, голяма част от която след това се ползва за фураж във мега-ферми (пилешки, телешки, свински), които чрез поддържане на постоянно високо ниво на антибиотици и хормони позволяват отглеждането на животни в условия, които без медкаментите бързо биха ги убили. Всичко това в името на по-евтини месни и млечни продукти (всъщност Америка произвежда и твърде много мляко)... накратко въпросът е, как да се премахнат тези пратики в полза на по-устойчиви, които да са по-близо до естественото равновесие на пазара И на околната среда. Политически въпрос. Но аз се разсейвам... тези разговори не са само за в НОЛА.

Следобеда прекарахме в разходка из Френския квартал, отидохме до центъра на града и крайбрежната улица. Като цяло градът много ми напомня на Пазарджик, защото има широки булеварди с големи дървета от двете страни, много е слънчево и се усеща една лежерна атмосфера. Много силно ме впечатли едно нещо от самото начало: не е забранено да пиеш алкохол на улицата! Тоест совбодно можеш да си ходиш с бира в ръка. Ето такава я искам цяла Америка! Френският квартал е много интересен – има много заведения и магазини, къщите са боядисани в ярки, контрастни цветове, и повечето имат тераси по цялата дължина на втория етаж с декоративни железни парапети. Нощем отвсякъде се чува джаЗ свирен на живо. Срещат се и така наречените гръндж-пънкари, те също свирят на разни инструменти, имат разнообразни животиски любимци и някои просят пари.

Нашата разходка ни доведе до крайбрежната улица, където има голяма пешеходна зона. Известно време наблюдавахме как маневрират баржите, модерни версии на тези от разказите на Хъкълбери Фин. Джолийн ми разказа, че нейните братя работят на такива баржи, и един от тях наскоро е загинал при злополука докато се опитвал да поправи повреда. Тук река Мисисипи е *много* дълбока и широка, със силни подводни течения; от време на време се появява някой смелчаг, който се опитва да я преплува. Досега всички такива са се удавили.

За вечеря Джолийн ме черпи в ресторанта, където работи – Оливие. Това е традиционно заведение, което от много години се поддържа от семейни собственици и сервира деликатеси от Каджунската кухня. Опитахме три вида гъмбо, гъста супа обикновено на основа на морски дарове; трите вида бяха с раци, пиле, и бамя, като последното най-много ми хареса. За основно ястие аз избрах патица, беше невероятна! До края на вечерята много се уморихме и едва се добрахме до къщата преди да заспим.

В Петък прекарахме лежерна сутрин вкъщи, след това отидохме на дълга разходка по крайбрежната улица до Музей на храните и напитките от южните щати. Той беше много интересен и напълно съвпадна с темата на разговорите ни за храна. Продължихме разходката с трамвай, който е основен метод за движение от една част на града към друга, а мотрисите са в старинен стил с дървени седалки. Стигнахме до един страхотен парк наречен Одюбон, като минахме през един по-богат квартал близо до университет Тюлейн. Къщите там са колониални и великолепни, подобни на тези в Савана, Джорджия.

За вечеря приготвихме голяма кубинска вечеря по случай деня на Република на Раковината. Тази раковина е защитен вид и символ на малките острови на южна Флорида, от където са моите приятели. Еди определен остров през седемдесетте години се обявил за независим от САЩ, за няколко часа преди да се появи армията. Този опита за независимост празнивахме. Менюто беше следното: юка, салата от зелена папая, черен боб, жълт ориз, авокадо и коктейл от ананас, ром и малко сода. На гости дойдоха още познати от Флоридските години и танцувахме в кухнята до късно.

След тези вакханалии, в Събота сутринта станахме в 8 часа и аз се впуснах, заедно с около 10,000 други ентусиасти, в така нареченото Класическо надбягване на града на полумесца (Ню Орлинс се нарича така заради формата която описва около близкото езеро). Десет километра бягах в страшна жега и влажност. Отне ми общо 50 минути, с което не се гордея особено, но на старта нещата се задвижиха бавно заради тълпата. По-голямото изпитание ми се изпречи след финала: докато се съвземах и се възползвах от безплатни храни и напитки (включително бири, които никога не биха сервирали във Вашингтон!), се сетих че с Джолийн не се бяхме разбрали къде да се намерим. Разбира се, не носех телефон със себе си, само дрехите си и знамето на Рапанската Ребулика. По принцип намирането не би било проблем, ако нямаше чак такова стълпотворение, но явно наистина е “класическо” състезание. След като се почерпих се метнах на един рейс до центъра на града, и по спомен се върнах обратно в къщата. Каква победа за моите навигационни способности!
Наложително беше да се намерим бързо, за да изпълним програмата за остатъка от деня. Показвам обядът:



Последва блатна разходка с лодка, чиято главна цел е да се видят алигатори. Заедно с още 10тина човека и един екскурзовод се повозихме из блатото, показаха ни къщи отнесени от ураган Катрина и намерихме няколко дребни алигатора. Научихме, че докато са малки (под да кажем 1 метър) всичко останало в блатото иска да ги изяде – птици, риби, змии и пр. Но като станат големи, само хората ги ловят (има ловен сезон, освен в защитените зони). Ето един малък алигатор
video
и голяма доза мъдрост от екскурзовода. В блатото расте див ориз, дафинов лист и други такива, които заедно с раците и птиците са дали начало на каджунската кухня. Речните раци са абсолютна класика за Луизиана.

В Неделя се пуснахме по една река в парк Боге Чито на тубинг (в така наречените вътрешни гуми от ТИР); за съжаление аз си потроших фотоапарата и нямам снимки от този ден, но ето един пример . Беше много приятно, дълго време се носехме по течението, след което решихме да се закотвим на една плитчина за пикник. С приближаването си забелязахме една змия дълга над метър, която преплува от единия бряг на реката до другия. Наблюдавахме я с очарование, след което хапанахме остатъците от барбекю, кози сирена, и пъпеш.

По-нататък по течението решихме да се отцепим по един ръкав като приключенци-изследователи. Там реката беше значително по-тясна, с надвиснали отгоре дървета и множество подводни корени и трупи. Беше много красиво и прохладно, но в един момент се сетихме, че този ръкав може и да не се върне обратно в главното корито и ще се наложи да се изтеглим обратно. Течението се оказа доста силно, така че се теглихме по корените и брега, а не с плуване. Докато аз напредвах във водата, Джолийн слезе на брега за тази цел, и в следващия миг една змия още по-голяма от предишната се засили към мен от брега. Няколко секунди се гледахме очи в очи, тя съскаше и заплува към мен, а аз панически се опитвах да отплувам в друга посока. Змията се грумна на 15 сантиметра от мен и аз с невероятна бързина се покатерих на един дънер над водата – за щастие повече не я видяхме. Стана ни значително по-неловко и страшно след тази случка, тъй като в Луизиана се срещат множество отровни змии, а връщането обратно до откритата вода ни отне поне половин час. Аз предпочетох все пак да мина през водата, където корени и дървета ме драскаха и посиниха, а Джолийн въоръжена с една тояга за да плаши змиите мина по брега.

Остатъка от деня беше подходящо спокоен на фона на този кратък екшин-тилър. Като за последна вечер се почерпихме “беине”, традиционни правоъгълни понички с много пудра захар, и силно каджунско кафе.