поредно преселение

*този пост го писах на 19.09: не приемайте понятията ‘днес’ и ‘вчера’ буквално.

В събота извършвах местене в новата къща. Тад беше покосен от болест цял уикенд, за това случайно се получи аз да понеса тази тежест - не буквално, тъй като наехме преносвачи. Разстоянието не е голямо, само няколко преки, но не можем на ръка или мотор да си пренасяме гардеробите и тн.

Същевременно решихме да намалим употребата си на диди, поради няколко причини. Основната е, че просто нямаме мужда от толкова много работа от нейна страна, с което имам предвид, че понякога изхвърляме нещата които ни готви защото са прекалено големи количества, а понякога и не ни харесват особено. Така или иначе не и отнема цели три дни да ни обгрижва, а особено като се откажем от готвене, няма да има нужда. Така че решихме да се ползваме само от един ден на седмица чистене и гладене. В крайна сметка и на мен ми се иска да се вихря в кухнята, а при сегашното положение не ми се удава. Това решение беше подсилено по време на пренасянето от меко казано причудливите и решения относно опаковането на нещата от кухнята, в резултат на които се получи разлив на йод и мазнини, когато се опитах да ги разопаковам.

Тук искам да споделя, че макар и да не са задължително първи приятелки, всички диди на нашите познати се познават и постоянно си клюкарстват по между си за това, което става по къщите ни, понякога включително и с нас. Така научаваме някои любопитни и силно преувеличени “факти” за наши приятели (няма да ги пресъздавам, за да не попадна в същата категория :П) … както и по-безобидни наблюдения, от типа кой какво обича и не обича да яде. Оказа се също, че диди не иска да работи за Непалци или Индийци, въпреки че има оферти от новата хазяйка и от шефа на предишния, предполагам защото те едва ли са така стеснителни като западняците относно изискванията си и вероятно плащат по-малко.

При това местене бяхме големи шампиони; по-точно аз бях шампион, а Тад геройски страда. С трима помощника и един шофьор (тук всичко става с участието на много работници), на три курса пренесохме всичко с камиона, разместихме новите и стари мебели и уреди както трябва и сглобихме спалнята, и всичко това преди обед! Направо се изумих. Е, вярно е, че сме на три преки разстояние от предишната къща, но все пак … Освен това вчера светкавично се сдобихме с пералня. Отидохме до един чисто нов магазин, филиал на най-големия и посещаван от чужденци ‘смесен магазин’ в града. Този ни е много по-близо, и с радост отбелязвам че, подобно на един друг нов магазин точно срещу нас, се различава драстично от досега съществуващите. Не по асортимент, защото явно няма много конкуренция при дистрибуторите на каквото и да било. Просто новите филиали не ти създавт същото чувство за хаос и клаустрофобия тип бит-пазар, което се усеща в другите. Надявам се да си останат такива.

Очаквахме в този огромен лъскав магазин да продават перални, защото има всякакви по-дребни електроуреди, но се оказахме заблудени. На връщане спряхме в едно малко магазинче изрядно изпълнено с хладилници, телевизори, микровълнови, и перални. Купихме една без никакви усилия, с 8% отстъпка и една година гаранция, а след няма и час един шерп ни я донесе на гръб.

В новата къща се чувстваме значително по-комфортно. Вчера бяхме обратно в старата квартира да си приберем рутера, защото до последно искахме да ползваме интернет (добре де, точно тогава искахме да гледаме последния епизод на един сериал). Веднага се наби на всички сетивни органи как там постоянно има хора наоколо, виждат се и се чуват техните разговори и битови дейности пред прозорците от вси страни, от горния етаж, и тн. За съжаление бяхме отишли точно в периода, когато по разписание спира тока, а батерията ни вече е пренесена – така че се оказахме без забавления, на тъмно и само с една бутилка вода за два часа. Поне си бяхме оставили там тоалетна хартия.

Но Непал никога не разочарова напълно – точно когато ни беше най-скучно, се разтресоха прозорците и решетките: земетресение. За секунди скочихме навън, някои прегръщайки компютъра си (това наистина никак, ама никак не ме забави, дори не се замислих или спрях за момент, а той си беше вече в ръцете ми). Навън се носеше лай на безброй кучета и глъч от изливащите се навън съседи, и все едно нещо се търкаляше бавно дълбоко под земята.

След около две минути не само че вече нямаше движение, а и кучетата утихнаха, което е знак че наистина нещата се успокояват. Те са доста по-чувствителни от нас. А като заговорих за кучетата: те са бездомни и са толкова или повече на глава от населението от тези в София, но са на хиляди километри от онези не само като местоположение. Темпераментът им е съвършено спокоен, най-често са проснати някъде да спят и можеш спокойно да ги прекрачиш без да ти обърнат внимание (стига да не си с домашното си куче, което изцяло променя играта). Имам няколко хипотези защо кучетата на Катманду са такива. а) по улиците има безкрайно много хора, така че не могат на всеки да обръщат внимание б) по улиците има безкрайно много боклуци, така че лесно си намират някакви ядливи отпадъци в) може би колективно боледуват от някаква летаргична болест.

Както и да е, след земетресението телефонните линии, които и в добрите дни се случва да кажат “мрежата е заета в момента”, бяха в състояние като по нова година на запад. Обадихме се на някои познати, най-вече от скука, да чуем и техните впечатления. Седнахме да помислим какви неща да си съберем в земетръсен контейнер – такъв, който да седи на двора в къщата, за всеки случай. Имаме подходящи контейнери много, трябва само да напълним някой с пособия за първа помощ, води, сухи храни, свирки, фенери, батерии и пр.

И, не щеш ли, с неочаквана точност в 8 часа пуснаха тока и си хванахме предаването … Все пак мислим да не купуваме телевизор за новата къща.