2 ноември 2011 г.

Южно-Азиатска диаспора

За много от по-бедните страни и региони на южна Азия, възможността големи потоци хора да емигрират и работят в по-заможните страни на континента, или дори извън него, е като спасителен пояс. За правителствата на пращащите държави е основна цел да създадат регламентирани канали и дорби отношения със страните, където отиват тези хора, защото иначе се губят част от парите в посредничества и възникват проблеми в голям мащаб поради незаконна миграция. Понякога решенията са технологични; Бангладеш, например, преприема мерки да улесни установяването на свои граждани на договорна основа в други държави, много от тях в Близкия Изток, чрез онлайн система, в която се посочват уменията на желаещи да заминат. С цел да намали злоупотребите, и да даде на гражданите си лесен и бърз начин да потърсят помощ в посолствата си, Бангладеш издава на работниците електронни карти, които съдържат паспортни данни и информация за това на какъв договор и къде са установени.

За Непал също тези въпроси са от огромно значение. В Терай, макар да могат да "се самозадоволят" (извинете, да са самодостатъчни) откъм храна, от почти всяка къща липсват един-двама млади човека, които работят в Австралия, Катар, Бахрейн, Саудитска Арабия, Япония, и други страни. В другите региони на Непал е същото. По данни от 2010-та на Централното Бюро по Статистика, от над половината домакинства (53%) отсъства поне един човек поради миграция, като за 33% човекът е извън страната. Като цяло, 30% от мъжете и 11% от жените в Непал отсъстват дълготрайно от домакинствата си.(Не е трудно да разберем защо: 49% от домакинствата смятат общото си потребление, от земеделски и други източници, неадекватно спрямо нуждите. Освен това 65% ползват заеми, част от тях именно за покриване разходите по заминаване на гурбет в чужбина.)

Навсякъде из градовете, и по пътищата в по-малки населени места, има пунктове за парични преводи, които предлагат инфраструктурата за цялата схема. Все пак, тези пари трябва да се пращат редовно, защото 79% от получателите ги позлват за ежедневни нужди - храна, гориво, и други подобни. Изникват интересни въпроси: Какъв е размерът на загубите при превод, за домакинството и за страната като цяло? Как се борят хоата с тези такси, дали като пращат пари по-рядко на по-големи траншове, или като ползват лични контакти и връзки да ги предават? И най-важното, как може да се улеси този процес и да се направи по-изгоден за самите работници и домакинства.

Нямам отговори, де, само въпроси.