Още преди да пристигна тук имах колело. Поне така си мислех... Тад го беше придобил от някой, който си заминал. Оказа се, обаче, че то е няколко идеи твърде голямо за мен, и пореди така или иначе ограничените си велоходни умения, нем ога да го ползвам. За това доскоро се движех пеша, с "микро" (маршрутки, но много рядко защото трудно мога да предвидя къде отиват извън близкия окръг), или с такси. Но откакто взех да се явявам като учител три пъти седмично в другия край на града, един седмичен разход от 25 лева за тази цел ми се стори направо кощунствен. То, хубаво, доброволец, ама чак пък толкоз...
Обърнах се към познати, и при мен попадна едно почти съразмерно колело, без скорости, което взех да си покарвам (каска си имах). Не се срамувам да си кажа - страшно е!
Моят опит се ограничава до около две години е'здене във Флорида, където всичко беше равно, и ако има много или страшно движение, скачах на тротоара. Тук тротоарите не стават... най-неловко е, когато има задръстване, разбира се, защото тогава тези стотици мотори също трудно те заобикалят, а "палиш" по-плавно от потока. Препятствия не липсват - има и свещени крави; но при моята скромна скорост, по-скоро другите 'водачи' са заплаха. Човек трябва ловко да бди за маршрутки и тук-туци, които се отбиват и след това вливат в движението на всеки 20 метра. Като цяло най-неприятни са кръстовищата, защото всеки се бута и провира на някъде безредно. Светофари може и да има тук-таме, но тези механизми обикновено ги цакат регулирочвици, а ползата от тях остава недоказана на местна почва.
И така, откривам нови светове, носена от педалната мобилност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар