Миналата неделя потеглих за три дневна командировка в юго-източен Непал. Полетите до Биратнагар са много кратки, около 45 минути, и моят напълно неочаквано тръгна на време. Издигна се в облаците над долината, но когато най-после излязохме от тях се разкри панорама на огромния зелен простор, който е терай (част от Индо-Гангската раавнина в Непал). Като гледа пищните оризища, да се чуди човек как хората там все пак имат проблеми с глада.

Всъщност по-късно разбрахме, че имат проблеми с това, че не изполват местните храни достатъчно ефективно. Знаят, че плодовете са полезни, но мислят че това се отнася по-скоро за тези които са им екзотични, като ябълки и грозде, и които сътветно не могат да си позволят да си купуват, докато около тях растат папая, манго, банани и т.н. Освен това има много народни забрани по време на бременност и след раждане, да не се ядат бамя, спанак, и банани например. Много силно ограничение защото жените често са в това положение. Сред мюсулманите, бременните жени също постят за Рамадан. Най-големият проблем обаче е, че каквото има за ядене се дели за всички, но по традиция първо ядат мъжете и тъщата, децата и най-накрая снахата, която обикновено е бременна или кърми.

Прелетяхме над река Коши, огромна, сравнително плитка и мътна, и малко след това кацнахме. Не знам защо, но на летището пише с големи букви че сме на 72 метра надморска височина, и това сравнително често се споменава в разговори също. И без да се споменава разликата в терана между терай и другите региони на Непал е много явна. Иначе летището много силно напомня гарата в Пазарджик, няма конвейери и дурги подобни, само една кула.

За вечеря седнахме в едно задушевно заведение, предпочитано от малкото постоянно пребиваващи чужденци. Храната беше вкусна и менюто бескрайно, въпреки че нямаха, например, ястия с патица както пишеше. Самото заведение е една стая боядисана в неоново розово, зелено, и лилаво, с четири маси и бар и птиглушено осветление; човек добива усешането за колониален частен клуб, защото освен нас нямаше други посетители, но един келнер стоя да бди дали искаме още нещо.

На следващия ден се изсипахме заедно с педесетина други участници в Раджбирадж, областен център на Саптари на няколко километра от границата с Индия. Преминахме по моста над Коши, огромно съоръжение което също отклонява вода за земеделски нужди. През 2008 година имало много мащабни наводнения, още по-сериозни отвъд границата с Индия в Бихар. Направо се променило изцяло коритото. Понеже реката влачи много пясък със себе си, там където се е разляла тогава изглежда като пустиня. На връщане също минахем по моста, и колегите много държаха да спрем за да си купят пресни риби. Имаше една-две средно големи риби, много дребни от различни видове, и още повече цаци за продан, но аз някак си се въздържах.

Цял ден се занимавахме в една адски гореща заседателна зала. Каква гадна дума – заседание! Наистина описва как се чувства човек, независимо от официалната причина за срещата, основното действие е заседяването. На втория ден за щастие се разцепихме на шест групи и ходихме по селата да разпитваме хората и чиновниците туй-онуй, това беше най-интересната част и дори не беше толкова горещо, колкото в залата. Бяха ни настинили в хотел с климатик и сносна баня за да се съвземаме вечер, на един час път от Раджбирадж, където няма такъв вариант, иначе не знам как всички щяхме да издържим. Колегите, които са постоянно в региона и редовни клиенти на този хотел, ни препоръчаха какво да ядем от менюто – пилешки топки например, които бяха едни кръгли кюфтенца от пилешко в лют доматено-чеснов сос – и въобще имаше хубави Индийски манджи. Имаше и студени бирички, та ефикасно и ефективно да се освежим и опознаем.

Легнахме си предоволни от удобствата на хотел Годули (кои са те и защо са го дули, не стана ясно), но на сутринта в 6 часа някой заблъска безотказно по вратите на всички! Блъска, блъска и не отговаря на въпроси като “Кой е?” “Ама какво искате?” Оказа се че това е включена екстра, поднасят ни традиционен чай, но ние с голямо желание се освободихме от тази екстра за следващата сутрин. Вместо това като се върнахме в Раджбирадж пихме сутрешен черен чай от една лафка, който се оказа със захар, лимон и сол и изненадващо вкусен.