Големия голбал и отровния нексус ТВхСпорт

15 Октомври e  Международен ден на незрящите - Ден на белия бастун

'Имате ли опит с незрящи?'

'Ами, не... проблем ли е това?'

'Не. Не е проблем, те са си като зрящите.'

Това беше част от първия ми разговор по телефона с Др. Янев, който е председател на Спортен Клуб за Интеграция Витоша. Отзовавах се на една обява за доброволци за края на Септември.

Така един уикенд, заедно с още десетина доброволци, помагахме а Турнира за Купата на България по Голбал. Голбалът е параолимпийски спорт, в който се състезават незрящи хора и други, като играчите носят маски за да са в еднакво положение. Има по трима състезатели от един отбор на терена, голяма топка със звънчета вътре, и много правила за които трябва да следят помощниците от съдийската маса.

 Полувреме, Болид - България

Спортът е много вълнуващ като схванеш правилата, а за атлетите със сигурност още повече. Участваха отбори не само от България, а също от Унгария, Румъния, Босна-Херцеговина и Гърция в мъжкото първенство. Имаше страхотни емоции – как човек може да прави такива финтирани удари към противниковата врата, без дори да вижда, не мога да си представя. Отборите и треньорите им пък не се свенят да оспорват съдийските решения. Гръцкият отбор например напусна първия си мач, защото отчете две значими съдийски решения като грешки. 

По време на игра в залата трябва да се пази абсолютна тишина, защото само звънтенето и звуците от движенията на противника подсказвт на играчите в защита откъде идва атаката. Това прави отзивите от публиката още по-взривни, когато се чуе съдийската свирка и може вече да се шуми. При все безплатния достъп, по мои наблюдения бяха едиици наблюдателите в залата, които да не бяха част от организацията или от някой от отборите, дори и на напрегнатия финал.

***

Никога не съм била от тези хора, които живеят за да гледат спорт по телевизията. Те са достатъчно много, а още повече са тези, които се включват само когато има преиодично международно събитие “от световна класа” – и тези страшно мого хора за компаниите, рекламиращи в телевизията, са безценна, разнородна аудитория.

Безценна, защото спектакълът на “големите дербита” има един куп скрити жертви, които нито рекламодателите, нито телевизиите, нито дори тези от зрителите, които след това стават потребители някога заплащат. Става въпрос за безвъзвратни човешки жертви, и за някои пагубни според мен явления породени от телевизионната запалянковщина.

Сигурно вече са ви попадали материали за нечовешките условия на труд, в които Катар впряга мигранти от страни като Непал и Индия за играждането на цял град за световното първенсво по футбол след девет години. (Ако не са, има добра статия в Тема, “В катарския пъкъл” от Владимир Митев, или в Guardian). Изглежда не само се потъпкват всякакви права на работниците, които без документите си се превръщат в затворници в един адски горещ трудов лагер, а самият избор на Катар за събитието е плод на поредица подкупи. Въпреки всичко, ФИФА още не смята за нужна промяна в плановете за първенството.

Естествено, не само близкоизточна държава може да допусне такива практики в името на приходите и престижа от едно световно спортно мероприятие. Зимните Олимпийски Игри планирани за Сочи през 2014 са по-нашумели покрай мобилизацията за бойкот на защитници на гей общността, въз основа на криминализирането на хомосесуалните прояви в Русия. Но освен това, в подготовката за игрите също изникват сведения за нарушения на основните права на работниците (предимно Кавказки мигранти) и за принудително изселване на жителите на района, да не говорим за екологичните последствия. 

В Америка пък изкривяванията свързани с продаването на спорт по телеизията се въртят в ежегоден, изключително изгоден цикъл. Половин минута реклама по време на Суперкупата по Америкакнси футбол струва средно 3.5 милиона долара през 2012 и 4 милиона долара  през 2013 (14% годишен ръст). Но тези невероятни суми се въртят между телевизиите и рекламодателите, малко от тях имат пряка връзка с отборите, а още по-малко с атлетите след като те приключат кратките си кариери като такива. Шоуто трябва да продължи, на всяка цена:

• През Април 2013, бивши футболисти повдигат обвинение на Лигата за дългогодишно прикриване на фактите за последствията от травми на главата. Не се стига до дело, но през Август Лигата изплаща 765 милиона (равно на малко над час и половина Суперкупни реклами по актуални цени) на над 4,500-те бивши атлети и техните адвокати, като същевремено избягва отговорност за подобни бъдещи искания.
• През 2012-та година излизат наяве престъпленията на Джери Сандъски, дългогодишен треньор на един от най-тачените отбори и дългогодишен активен педофил. Осъден е за 45 престъпления, част от които са имали свидетели, но репутацията и положението му дълго време са го изолирали от отговорност. По време на делото и след него, феновете на отбора и спорта трудно преглъщат истината и подозренията, които изникват към приближените треньори и атлети. Кой какво е знаел, и доколко парите и славата са били мотивация за бездействие? Получава се един вид всенародна психилогическа травма, подобна на тази която изживява Английската общественост със Джими Савил.

По ред причини, за в бъдеще когато така или иначе не гледам индустриално-крупни спортни първества по телевизията, ще се потупвам по гърба за принципостта си да ги бойкотирам. Предполагам, че за истинските фенове има по-адекватни начини да подкрепят спортистите. Помислете за своето лично отношение и ако се сещате за нещо по-ефективно, споделете.