27 януари 2014 г.

Кажи ми го в снимки

За вървежните формати в сферата на публичното споделяне на психотравмите
(!) Внимание: някои от линковете съдържат тежки послания

В този пост искам да опиша някои нашумели инициативи за споделяне на травматични преживявания, плодове на виртуалната култура.

Хората преживели / преживяващи насилие или някакъв друг вид житейски проблем, носещ психически и емоционални травми имат много решения за вземане. Имам предвид решения свързани с това, как да ‘преработят’ спомените и емоциите си. Дали да ги споделят с близките си? Нали споделената мъка уж е половин мъка... Имат ли нужда от професионална помощ? Какво си минава само от времето, и над кое може би трябва да поработят, за да го превъзмогнат?

Интернет дава възможности за обширно анонимно (и друго) споделяне на всичко; има доста проекти и организации, които се опитват да използват тази възможност за да свържат реални хора с истнски проблеми в подкрепяща среда, както и реални помощни средства. Не твърдя, че всичко, което ще обсъждам тук е стриктно положително и нужно за всеки, но исках да събера на едно място сходни за мен нещица и да ги опиша. Ако се сещате за други подобни, които липсват, моля коментирайте.

Общо казано: Без конкретна тематика

PostSecret * блог, самоинициативно участие
Името е комбинация от думите “пост”, с жаргонно значение за публикациите в интернет както и значението на традиционната поща и “тайна”. Форматът е да изпратиш физическа пощенска картичка с тайната си, като тези тайни се публикуват в блога всяка Неделя, в книжни издания, правят се турнета.


Франк Уорън започва проекта през Ноември 2004 във Вашингтон и той се разраства главоломно. Тайните са изцяло анонимни и често са самоделни и артистични. По теми също са разнообразни, например “Мъже, които се оправят само с клавиатура, ме възбуждат!!” или по-сериозни и провокиращи тайни като “Дадох детето си за осиновяване преди 25 години. Намери ме. Как ми се иска да бях направила аборт.”

Разбира се, никой не може да провери истинността на тайните. Дори е имало публикувани картички от типа “Пращам фалшиви тайни на PostSecret, за да се чувствам по-интересен”, и Франк признава че включва по една своя тайна във всяка издадена книга (поне пет досега).

Познати, които следят блога също като мен го пазят за разглждане в тихи и спокойни моменти, защото някои тайни могат да бъдат смазващи, дори да са анонимни и може би измислени. Проектът поддържа база с актуални връзки към организации, горещи линии и други ресурси за превенция на самоубийства по света.

What I be   * дигитална галерия, участие по договаряне с автора
Отново жаргонно, “Това съм аз” е обратното на анонимен проект, в който хората биват снимани в анфас с изписани по кожата си послания. Посланията разкриват това, което ги прави неуверени в себе си, или за което те самите смятат че ги осъждат другите. Портретите могат да се разглеждат по теми на сайта на проекта.

Проектът е на фотограф Стивън Розенфийлд, бивш сис-админ, който напуснал материалистичната си работа и намерил себе си чрез странстване по света. Вие познавате ли такива хора? :P Целта на проекта е хората да се вгледат и замислят за очакванията си към другите и за нормите, които си налагаме взаимно, и да се отнасят с разбиране към различното.


Конкретно: Сексуално насилие

Project Unbreakable * tumblr (фото-блог), самоинициативно участие, участие по договаряне с автора

“Проект несломими” на Грейс Браун заснема жертви на сексуално насилие и тормоз с плакати, на които са изписаните думите на насилниците им. Проектът приема и самоинициативни анонимни включвания, чиито автори не са длъжни да показват лицето си.

Грейс е фотограф на 20 години и обикаля университети в Северна Америка, като представя и разширява проекта. Портретите  заснети от нея не са анонимни - показват лицата на участниците, но не и личните им данни. От 2011та година насам са заснети над 300 души. (Ето една галерия с такива портрети, преведени на Български от jenite.bg) Участиниците в официалния проект, както и в анонимно подадените допълнения, са и от двата пола. Темата покрива не само думите на самите насилници, но и хората от “първата линия на подкрепа и защита”, които са реагирали неадекватно на споделеното: родители, полицаи, лекари, духовни лица.

Може би сте запознати с производната кампания на Родилница против насилието над раждащи жени, в която (според ме неправилно) това не се споменава, но несъмнено е вдъхновена от “Проект несломими”.


Наскоро попаднах на следната покана във Фейсбук от друг млад фотограф: “Надявам се да можете да ми помогнете. Аз съм професионален фотограф и преживял насилие човек и правя проект, с който да помогна на себе си и участниците да се справим с това.
Търся жени, които са претърпели какъвто и да е вид сексуално насилие за портретна колекция, която да бъде издадена като книга.
25% от приходите ще бъдат дарени на благотворителна организация, която подкрепя такива жертви. Моделите ще получат безплатно издание на книгата. Анонимни модели също се приемат с радост.”

Pixel Project / * YouTube, мулти-медийно, самоинициативно участие в някои периоди

Един по-разширен, мулти-медиен формат е този на Проект Пиксел (Pixel Project). Използват всякакви методи за главната си цел – да обединят мъже и жени против насилието на полова основа.  По-конкретно искам да обърна внимание на инициативата им “Музика за Пиксел”. Тя привлича музикални артисти да изпълнят песни, които вдъхват надежда и изразяват подкрепа за жертвите, като този кавър на изпълнителите AHMIR (“най-популярните R&B артисти в YouTube”). 


На 6ти Февруари очаквайте втория клип на същите изпълнители подготвен с портретни снимки на само-включили се жертви на сексуално насилие, кавър на парчето на Кейти Пери “Безусловно” (“Uncionditionally”). С него ще дадат начало на поредица от 30 такива изпълнения на различни артисти през следващия месец.

Тези формати по различни начини комбинират силата на изображенията и изговорените или изписани послания с достъпността на интернет. Представят историите в дигитален формат като единен, лесен за споделяне пакет. Успешни са, защото интригуват публиката с откровеността си. Целят накакъв вид усещане за взаимна подкрепа и “овластяване”, или овладяне на травмите и дори превръщането им в нещо градивно за личността и общността.

Ако трябва да бъдем честни, при някои от тези проекти има и доза сензационализъм не дотам различен от това, което мразя в пошлата журналистика. Освен това за да се поддържат тези проекти, също така трябва да генерират и някакви пари.

За това отново се връщам на решенията, които взема всяка жертва – веднъж, рядко, често или всеки ден, зависи от човека и случая. Не е лесно да се признаеш и разкриеш като жертва, и има основателни причини човек да не го прави. Един вид, няма връщане назад, и колкото по-публично разкриването, толкова по-сложни са последствията – никога вече не можеш да не си бил жертва.

Нека настояваме лицата на отговорни длъжности да се държат подобаващо с хората, които се решават на подобен риск. Нека ги изслушваме и подкрепяме както можем, ако ни се случи да сме на “първата линия”.


За анонимно споделяне на Български, Без Насилие предлага вариант “Вашите истории”, където всеки може да опише свои преживявания свързани с насилието и да получи съчувствие и конкретни предложения за подкрепа чрез коментарите. В момента тази функция на сайта е в ремонт.

Гореща телефонна линия за пострадали от насилие жени, юноши и деца: 0800 18 676