17 март 2014 г.

как си го нахилихме

 
Ела ми тука

Високата част на централна Шри Ланка, където расте тоя ми ти цейлонски чай, се нарича Хил Кънтри (хълмиста земя). Според много гайдове, тук минава най-живописната ЖП линия на страната, която дори описва 360 градусов завой на едно място по трасето. Много е красиво, но аз лично намирам също толкова живописен влака покрай морето.
Чай покрай Ела
Първата ни спирка в Хил Кънтри беше градчето Ела. Изсипахме се от рейса там в 8 вечерта без ясна идея защо избираме мястото, освен че тук се срещат автобусните маршрути от района на парк Яла и железницата. Има и няколко прехвалени природни атракции наоколо, но градчето е преизпълнено с туристи и цените отговарят на това състояние. Намерихме евтина квартирка, тип пансион с обща (и не особено чиста) баня и тоалетна и кухненска част. Там вечер ни дебнеше гигантска хлебарка. Този семеен пансион се намира между шосето и ЖП линията – представяте си колко беше тихо.
Ела нощем, както я открихме за пръв път
На сутринта Ела не ни очарова с нищо повече, а местните ресторантчета не успяха да предоставят ярко-рекламирания си интернет. Има само един банкомат в градчето, и нито един алко-маркет. Оставаха ни два часа до влака към единия край на линията, Бадула, та решихме все пак да дадем шанс на местните атракции. На около два километра се намира Малък Адамов Връх, извисена скала сред околните хълмове. Наречен е така, защото е подобен на по-голям връх, на който всяка религия припознава отпечатък от стъпалото на съответния си идол. В ранните утринни часове от този Малък Адамов Връх се разкриват адски гледки чак до морето. Ние обаче се качихме точно по обед, гледките пак си бяха впечатляващи. Пейзажът се състои от чаени плантации, черни отвесни скали, разнообразни гори и лъкатушещо по склоновете шосе.

Дидо: Ела се оказа типичната измислена атракция – малко село, което предлага хълмове и чаени плантации както цялата централна област, но по някаква причина е гъсто населено с бели туристи. Местните удобно са си измислили по някоя забележителност на всеки завой, пътеводителите го включват в разни маршрути и необяснимо защо се превръща в точка от пътния план на всички. 


На гарата в Ела с хопъри с яйца

Транспорт

След като се насладихме на Хил Кънтри от високо се върнахме на гарата. Гарата всъщност е едно от най-очарователните места в Ела. Като други гари по тази ЖП линия, има китни градинки, а постройката е спретната и поддържана. Пред гарата има голяма прохладна беседка. Като цяло ЖП гарите в Шри Ланка са прилично чисти, подредени, и предлагат сравнително ясна информация за курсове и часове. Цените на билетите са според разстоянието, терена и класата. В трета класа са седалки по три места от двете страни на вагона, може да се случи да е 'Бангладеш', във втора обикновена също, но там са по две места. Най-гъзарската класа (първа спална) ни предстои да я опитаме на заминаваме обратно. 

На ЖП гарите освен това съществува полезната институция Началник Гара – реномирана и отговорна позиция, която изисква добро ниво говорим Английски и позволява на заемащите я да правят услуги. Например, в техния офис можеш да си оставиш багажите; или да ти продадат билети за спални места извън определения за резервации период (8-12ч); или да се обадят на свой колега, когато си си забравил Нещото във влака и да организират бързото му връщане.

Контрастът с автогарите не би могъл да бъде по-огромен. Особено в големите градове, автогарите в Шри Ланка са хаотични, мръсни и много оживени места. Има държавни (червени и много раздрънкани) рейсове и частни такива, като всеки рейс има шофьор и кондуктор. Кондукторът събира пари за билети (някои дори имат преносим касов апарат), крещи на потенциалните пътници накъде отива рейса и се разправя с багажите им. В по-гъзарските рейсове от стандартна класа (едно ниво под микробусите с климатик) има инсталирани по шест тонколони и телевизор, който бичи местни чалги или филми от Тамил-ливуд. Рейсовете се пълнят, докато могат по трасето си. Имат някакви установени часове на тръгване от началната автогара, но често спират на стотина метра от нея за да изчакат да се понапълнят още. 

Автогара на път за Хил Кънтри
Цените на рейсовете варират според разстоянието и екстрите на рейса; на нас са ни се случвали, на човек, от 13 рупии за няколко километра (държавен рейс) до 250 рупии за около 160 км (микробус с климатик, който по време на многочасовото пътуване не смогна и отворихме прозорците). Рупиите свикнахме да приравняваме на стотинки, сметката е почти вярна. При дълги пътувания (над три часа) рейсовете обикновено спират по средата на манджарници / тоалетни.

Водопад Духинда

Духинда е най-всокият водопад в Шри Ланка. Стигането до неговото подножие, или по-точно до платформата за наблюдение, може да се окаже сложно, ако не си оставиш цял ден за това. Ние хванахме следобеден влак, в който всичко беше трета класа. Опознахме навика и на тукашните младежи да крещят, когато минават през тунел, а такива има много по тази линия.

С пристигането в Бадула в 14:45 ни стана ясно, че предпочитаме да не нощуваме там. Така ни се получи следната схема: да посетим водопада, който е на 8 км от града и да се върнем за последния влак в обратна посока в 18 ч. По стара традиция, точно когато се навиеш да ползваш услугите на някой тук-тук, те всички са някъде там-там. Накрая намерихме такъв, който се съгласи да ни закара до водопада за 300 рупии и внимателно наблюдавахме трасето, в случай че се наложи да се връщаме с рейс или пеша.


 Входът за водопада струва 200 рупии за чужденци и 10 пъти по-малко а местни. От пътя се слиза по пътека, която на места има стъпала и парапети. Цялата пътека също така е осеяна със сергии с напитки, чипсове, сувенири и всякакви пластмасови дрънкулки и играчки.
Самият водопад е много внушителен, влива се в голям мътен вир от 63 метра. Околните скали са покрити с гъст, наситено зелен мъх, както цялата местност е обрасла с храсти и дървета. Можем само да гадаем как би изглеждало това място през дъждовния сезон.

Докато зяпахме водопада ни обградиха семейство агресивни маймуни. Наложи се да браним малкото останали ни раници с камъни и пръчки, което ни напомни че гоним и влак (Бел.Дидо: Диа-логика).

Препуснахме обратно към пътя в 16 часа, без ясна концепция как точно ще стигнем до гарата. Има местни рейсове, но тяхното разписание е загадка и никой не ни застигна в нужния момент. Точно събирахме морални сили да се върнем пеша на бърз ход, когато двама чиновници ни натовариха на стоп. Благодарение на тях имахме достатъчно време да изпълним и стандартната си пред-транзитна програма: зареждане на една торба с бири от алко-маркет, вода, банани, и улични манджи, които се консумират по време на път.
Следващата ни нощувка беше в Хапутале, една от точките за влизане в националния парк Хортънс Плейнс. Ние решихме да го пропуснем, тъй като ни се стори преувеличена цената за вход в парка, както и схемите за стигане от градчетата наоколо до него. Така не видяхме „Края на света“, 800 метра вертикална скала, но какво пък, и в България си имаме чепати камъни.


Нуара Елиа

След преспиване в Хапутале и презареждане с коту-роти се отправихме към Нуара Елиа, градче за което се предполага, че добре е съхранило колониалния си дух. С право, мястото си се оказа истинска малка Англия изцвъкана насред Шри Ланка и подобрена с чаени плантации. Извън леко бангладешкия дух царящ в района на автогарата, градчето се оказа пълно с колониални къщички. Имат си стара английска поща, голямо езеро, терен за конни надбягвания (който сега е изоставен и се ползва за крикет и разходки на кон), тенис кортове (последните не посетихме, не ни беше чак толкова колониално), че даже и голям доста уреден парк насред града. 

Пощата на Нуара Елиа
Само с цените се оказа сложно и след много обикаляне, разпитване и пазарлъци се наложи да преглътнем за втори път солената цена от 2000 рупии за нощувка. За сметка на това градът разполага с не по-малко от четири алко-маркета, но те, типично за по-прохладния район, не охлаждат бирите както трябва. В местния роти шоп ни зарадваха и с един деликатес съвсем по наш вкус: печена глава чесън с чили.


До този град се стига с комбинация от влак до Нану Оя и 40-минутен превоз с рейс или тук-тук – няма разлика във времето каквото и да е моторното средство, поради усукания път. След като си изпуснахме рейса на втория ден решихме, че точно паркът е мястото за нас и зажаднели за изплужване закупихме бири и манджи в торбички и се впихме в него на почти целодневен пикник. Входът беше платен и там се запознахме и с малките разлики с Англия:
       - Здравейте, колко струва входа за парка?
       - Един човек – триста рупии.
       - А може ли да се влиза повече пъти за един ден?
       - Един човек – триста рупии.
       - Да, но можем ли да влезем, да излезем и пак да влезем на същия ден с един билет?
       - Един човек – триста рупии.
       - Влизам, излизам, влизам пак (придружено със съответните жестове), един билет?
       - Един човек – триста рупии.

Будистка ступа, Нуара Елиа
Близо до градчето си имаше някакви ботанически градини, но решихме да заложим на националните такива в Перадения, близо до Кенди – нашата следваща дестинация. 

Мамешиба: Железниците са бетон.