най-топлите морета

Пренаситили се на руини, се натоварихме на влака към Батикалоа - един от по-големите градове по източното крайбрежие на Шри Ланка. Има голяма плажна ивица брулена от силни ветрове. Градът сам по себе си е доста интересен със своите лагуни и съответните лодчици, мостчета, та дори автогари от които можеш да се бухнеш направо във водата. Не си представяйте Венеция или Амстердам, на този субконтинент нещата винаги вървят с тонове боклуци и мизерия, но градчето има с какво да привлече окото.

Батикалоа - част от църква, порутена от цунами

Впечатлихме се дотам, че решихме чак да се пробваме да останем на плаж тук, но се отказахме бързичко. Крайбрежната зона изненадващо още си беше доста изкъртена - боклуци и отломки навсякъде, кофти вълнения в морето, а малкото хотелчета удивляваха с мизерията и високите си цени. Чували сме, че освен, че е отнесла щети по време на въоръжения конфликт, тази част на Шри Ланка е ударена доста тежко от голямото цунами през 2004, но очаквахме, че за 10 години нещата са доста по-добре възстановени. Не беше така, около плажа картинката беше доста грозна. Малкото хотелчета, които запитахме искаха несъотвестващо високи цифри, а в близкия жилищен квартал ни обградиха враждебни кучета.

С последния възможен автобус се отправихме към Валеченай, а там вече по тъмно си хванахме тук-тук до плажа на Пасикуда. Напълзяхме едни доста приятни кабанки и си устроихме дълго търсене на храна - по някакъв странен начин мястото се оказа лишено от ресторантчета. В края на краищата съвсем близо до нас открихме барачка в която един благ чичо ни нахрани с ориз и къри.

На сутринта нещата се поизясниха - зад плажа беше пълно със скъпи ресорти, от тези от които туристите не излизат (даже за да идат до плажа, защото си имат басейн в ресорта), та явно нуждата от ресторанти не е огромна. В нашия край имаше няколко по-народни хотелчета, а нашият чичо от предишната вечер се оказа кажи-речи единственият вариант да хапнеш нещичко извън ресортите. В дните, в които му скимваше да не работи си хващахме тук-тук за да идем там-там във Валеченай да похапнем коту-роти. Чичото се беше впечатлил от взисктелните ни въпроси за цени и на втората вечер ни се извини, че ни иска 100 рупии отгоре за това, че ни е приготвил огромна порция скариди. Между нас и чичото, който беше на 20-на метра от кабаната ни, се намираше местния алко маркет.

Кабана в Пасикуда

Колкото до ресортите, въпреки, че ги имаше почти по цялата южна половина на плажа изобщо не успяваха да развалят ситуацията - в повечето случаи бяха изнесени на метри от морето, изглеждаха леко празни и малкото хора по тях наистина си стояха вътре.  Северната част на Пасикуда пък си беше съвсем празна, макар ивицата пясък да беше тясна и доста наситена с изхвърлени от морето боклуци. В северната част има плантации палми и скали, които ни дадоха надежди за шнорхелиране от плажа, но водата беше твърде бурна за да има смисъл.

Проверихме и другия плаж наблизо, Калкуда, като час и половина заобикаляхаме един нос между двата от южна страна на Пасикуда. На този плаж строят също някакви големи хотели, но до момента нямаше нищо. Въпреки това не е толкова защитен в свой залив и удобен за плискане - въпреки, че се оказа че до него се стига за 10 минути директно по пътя, другия ни беше по-атрактивен. На Пасикуда ситуацията си беше съвсем приемлива и с кеф прекарахме в мързел по плажа следващите няколко дена, до момента в който ни обзе някаква гузно желание да видим какво има в още по-северната част.

Човек-риба

Така стигнахме до Тринкомали, един прашен пъкъл с чаровни рибарски махали, и почти без да му обърнем внимание продължихме още на север към Нилавели, за който имахме сведения, че също предлага забележителен плаж.

В някаква степен се оказахме излъгани, водните условия хич не можеха да се сравняват с тихите води на Пасикуда. Плажната ивица е на километър от шосето, освен това е разделена през средата на туристическата зона от мащабна военноморска база. Иначе самият плаж сам по себе си не беше лош, доста по-дълъг от Пасикуда и застроен само в южната си част. На километър - два след нашата бърлога започваше дълга ивица по която нарядко се откриваха само рибарски колиби, някой друг военен пост и една доста приятна лагуна, след която не проверихме какво се случва, но се виждаха още доста километри плажна ивица.
С храната и напитките в Нилавели обаче ударихме сериозно на камък. Хапването стана скъпичко и незадоволително, бирите набъбнаха до 400 рупии, което преглъщахме до момента в който започнаха да ги носят топли. Направихме малко коту-роти туризъм до съседното село. С копнеж споменавахме нашия мил чичо от Пасикуда и неговите манджи.

Намираме за доста възмутително, когато радикалното вдигане на цените е съпроводено с падане на качеството, и един вид ни ползват за опитни мишки в изследване на балъщината на белия човек, но нямаше много алтернативи за изхранване. В един момент дори топли бири не искаха да ни продават, защото е празник (всяко пълнолуние е официален празник с Шри Ланка). По време на курса за коту-роти човекът с тук-тука ни закара на тайно място, където ни предложиха нелегални бири на още по-високи цени, или пък марихуана. Възмутени, ние предложихме да викнем полицията и разговорът бързо приключи. Въобще, в рамките на Шри Ланка единствено в района на Нилавели се опитваха да ни лъжат и пързалят по съвсем безочлив начин, например тук-тук искаше да ни убеди че няма рейс към Тринко (разликата в цените на двете за нас, макар и не огромна като стойност, е повече от десетократна).

Куче призрак

Голямата победа на Нилавели се оказа рекламираната от всички разходка с лодка до отсрещният Пиджън айлънд. Островът се намира на няколко километра срещу плажа и е национален парк заради коралите си. Коралите доста са пострадали от цунамито, но все още са атративни. Разходката до там се оказа скъпичка (към 6000 рупии за двама, цена която беше абсолютно консолидирана между ресортите и едноличните хелоучета) основно заради билетите за парка. Бяхме се заредили с най-вкусната папая и други мезета, за да издържим цял ден слънце и подводни забавления. Мястото се оказа чудничко за шнорхелиране, отвисяхме цял ден в зяпане на цветни рибки и видяхме от малките рифови акули с черни перки.

Като изключим острова, прекарахме няколко дни нищоправейки в сенките на плажа, с кратки няколкостотин метрови напъни за храни и напитки. Успяхме даже да си намерим ново приятелче - един местен катеричок редовно ни идваше на гости и се завираше доста нагло в нас. Като типичен обитател на субконтинента и той не беше безкористен и вероятно му бяхме само част от маршрута, по който разни балъци го хранят със солети, ама пък беше симпатяга.

Предпоследния следобед на нашето пътуване в Шри Ланка изкарахме в Тринко. Висяхме по свръхмръсния плаж с бири в ръка, наблюдавахме цялата Шри Ланкска шарена гмеж от лодки, рибари, гарвани, кучета, хлапетата и всякакви дремещи на слънцето отрепки и си мислехме колко е яко тук и колко по-яко би било, ако вземе някой да го изчисти всичкия тоя боклук. 

Тринко-дринко-леле-мале

После хванахме нощния влак до Коломбо. Бяхме си резервирали спално купе за цели 10 лв на човек за да видим докъде може да стигне лукса на железниците в Шри Ланка, а той не ни разочарова - купе с две легла и тоалетна споделена на две купета. Бяхме си взели коту-роти и неочаквано вкусни скариди и риба от Тринко (толкова пресни, че ни преди пет часа не можеха да ни ги продадат, защото не бяха наловени и сготвени).

След кратък плаж в Негомбо дойде време да се отправим обратно към летището. Беше тъжно да си тръгнем от топлите морета, но знаехме, че още топли морета ни дебнат отвсякъде.