Вчера и днес по време на две лекции ни посети бившия президент на Колумбия, Урибе. Както повечето политици, той говори увлекателно и изключително за своите постижения. Ловко извива зададените му въпроси отново към същите теми. Интересното беше, че той направо си каза, че е много важно за един политик да е постоянен в изказванията си, тоест все да повтаря едно и също.
А днес Обама е в университета - аз за това го избягнах; сигурно е страшна битка кой ще се дореди да го види и чуе, а според мен не е чак толкова важно. Така или иначе ще разбера каква реч е произнесъл (темата е за енергетиката), а за личен разговор не би имало никаква надежда. Така че си спестих емоциите около това събитие.
30 март 2011 г.
23 март 2011 г.
цъфтеж
Тези дни във Вашингтон се отбелязва Фестивала на Черешовите Цветове. Има много дървета, не само череши, из града, но около приливния басеин в центъра, където се намират множество паметници, са насадени по периметъра еднотипни череши. Това има нещо общо с една от първите дами, но не знам детайлите наизуст. Много е красиво... макар, че тази година по прогноза цъфтенето ще се размине с планираните дати на фестивала, дават го да приключи по-бързо от обикновено. На мен всяко такова зрелище винаги ми напомня на една любима първоизточна череша от детството с голямо лично-символично значение, тази зад гаража в Брацигово.
Голямо събитие покрай фестивала е едно надбягване (16км), чието трасе следва пътеката с цъфналите дървета. За съжаление има толкова голям интерес към точно това надбягване, че още през декември хората се записват за лотария, която определя учаснтниците. Аз не се класирах.
За това пък ние с Керълайн си направихме наше събитие - разходка (25км) с цел разглеждане и заснемане на възможно най-много паметници и любими места из града. Тази идея на мен ми хрумна още през лютата зима, когато забелязвах интересни зрителни композиции по време на пътуване с рейс или пеша. Планирахме един маршрут,
който да покрива повечето места от интерес за нас, и го насрочихме на календара още през Декември. Единственият проблем е, че тогава се целихме в уикенд, когато (1) да цъфтят дърветата (2) да бъде топло и слънчево, а се оказа че е облачно и чак сняг вали. Все пак с течение на деня се стопли и прекарахме добре.
A - сетих и за едно не толкова приятно явление (защото явно не мога да блогна, без да завърша с нещо отрицателно :П ). С настъпването на пролетта из целия квартал (предполагам, из целия град всъщност) се забелязват мишоци и плъхове. Обикновено около кофите, не са много големи; по размер са като тези, които видях и в Катманду, много по-малки и самостоятелни от онези, които сме виждали в Шанхай да препускат на глутници. Стига да не нахлуят вкъщи, не ми пречат особено...
Голямо събитие покрай фестивала е едно надбягване (16км), чието трасе следва пътеката с цъфналите дървета. За съжаление има толкова голям интерес към точно това надбягване, че още през декември хората се записват за лотария, която определя учаснтниците. Аз не се класирах.
За това пък ние с Керълайн си направихме наше събитие - разходка (25км) с цел разглеждане и заснемане на възможно най-много паметници и любими места из града. Тази идея на мен ми хрумна още през лютата зима, когато забелязвах интересни зрителни композиции по време на пътуване с рейс или пеша. Планирахме един маршрут,
който да покрива повечето места от интерес за нас, и го насрочихме на календара още през Декември. Единственият проблем е, че тогава се целихме в уикенд, когато (1) да цъфтят дърветата (2) да бъде топло и слънчево, а се оказа че е облачно и чак сняг вали. Все пак с течение на деня се стопли и прекарахме добре.
A - сетих и за едно не толкова приятно явление (защото явно не мога да блогна, без да завърша с нещо отрицателно :П ). С настъпването на пролетта из целия квартал (предполагам, из целия град всъщност) се забелязват мишоци и плъхове. Обикновено около кофите, не са много големи; по размер са като тези, които видях и в Катманду, много по-малки и самостоятелни от онези, които сме виждали в Шанхай да препускат на глутници. Стига да не нахлуят вкъщи, не ми пречат особено...
7 март 2011 г.
първа седмица в непал
ВВ Неделя пристигнах в Катманду, след дълъг път. Тад ме посрещна на летището и натоварихме моя огромен куфар (донесох разни багажи,които ще останат тук) в едно миниатюрно такси, което веднага спука гума. Шофьорът бързо я смени и след кратка 'разходка' из ужасяващо мръсния град пристигнахме в къщата.
За съжаление не съм снимала двора, който е много приятен, със зелена морава и безброй цветя в саксии. Ние сме на първия от три етажа, а горе са хазяите. Има едно семейство, което живее в една стая на двора и ползва баня също навън - те са градинар-пазачи. Хазяите имат отделно диди (което значи "кака", но се ползва и за домашна прислужница).
Та, след като се изкъпах ходихме на едно заведение извън града, което предлага изглед над долината. Пътувахме около час може би с мотори. Там прекарахме голяма част от деня, с бири и мезета - чили-картофи и момо (пържено тесто с пълнеж от бивол/зеленчуци/сирене, поднесени със лют къри сос). Във ФБ това са снимките на дървото и тн.
По това време беше Лоса, или Тибетска нова година, но ние нямахме шанс да наблюдаваме тържествата. Като се прибрахме аз заспах много бързо, въпреки че беше рано. На следващия ден отидох с Тад на работа. От вкъщи е на половин час по околовръстното, което е доста неприятно преживяване. Множество мотори, коли и триколесни маршрутки, които въпреки това са по-препълнени от Софийските, се движат по двупосочен път с неопределен брой ленти, а 'канавките' са препълнени (буквално!) с боклуци от разнообразен вид. Където се минава по мост над реката е препоръчително човек да не вдишва, защото там пък си е едно голямо, вечно гниещо и горящо сметище. Има хора сред най-бедните, които живеят в коритото на реката-сметище и по всякакви начини се препитват от боклуците.
Училището е в сравнително стари сгради, като всяка стая има прозорци от две страни. Двора е също разкрасен с много цветя в саксии (явно те са навсякъде, където хората имат пари). Срещу училището има един малък ресторант по-като за европейци, като за обяд, а до него има друг по-като за Непалци, където правят много по-вкусни и евтини самоси (пържени тестени пирамиди с пълнеж от картофи и други зеленчуци и къри).
В Катманду, както може да се очаква, се пие предимно чай, макар че има доста заведения които предлагат еспресо, като за туристи (но само ако има ток, което не е много често - повечето готвене съответно е на газ, а който може да си позволи ползва устройство с батерии които се зареждат докато има ток от мрежата, и отпускат когато спре). Любителите на кафето ползват най-вече френска преса, а аз за по-лесно ще си занеса кафеварка за котлон.
По-нататък ходихме до Тамел, епицентър на туризма в Катманду, където посетихме две заведения. В заведенията севират най-често бири Еверест, Гурка, Туборг, и Карлсберг, и поднасят безплатно хубави фъстъци и едни печени хрупкави неща, които на мен хич не ми харесаха.
Отидохме до Тамел и обратно с такси - те са много евтини като цяло, след като човек се спазари. Тамел е в самия град Катманду, докато нашата къща е в град Лалитпур, но реално всичко е слято в един мръсен (не съвсем мега) полис. Малко факти за Катманду: височина над морско равнище около 1400 метра, средна лятна температура 29 Целзий, средна зимна температура 10 Целзий; зелени площи няма, освен тези които принадлежат на армията. Любопитното е, че и адреси няма; поне на мен не ми стана известно да има. Местата из града се опеделят спрямо големи кръстовища (по-често кръгови) наречени 'чок', а от там нататък не е ясно как да ги намериш. От нашия чок се стига пеша до главния офис на Обединените Нации за около 15 минути, като тази кратка разходка е типично пренаситена откъм всякакви предимно неприятни за пришълеца осезания. За около 20 минути пък се стига до площад Дубрар на (град) Патна.
Посетихме и Суаямбу, хълм над града където има Будистки манастир и комплекс, също известен и като храма на маймуните. По времето когато отидохме, не беше много оживено откъм маймуни поради ранния час. Освен това имаше ремонтни работи и освежаване на храмовете (все пак беше точно след Нова година за тях). По принцип от там би тябвало да се вижда града отдолу, но въздухът е толкова замърсен че това не е възможно.
По пътя обратно видяхме работещ слон - той носеше някакви дървета и двама човека по улицата. Те от време на време се нвеждаха колкото могат по-ниско за да избегнат уличните кабели. Докато работещите слонове са още малки им избират момче което да стане водач, който след това цял живот работи с тях.
Тъй като беше още рано спряхме в едно верижно заведение за закуска. Интересното за това заведение е, че наемат само глухонеми. Човек си поръчва със сочене от менюто. Аз си поръчах един от два възможни вида индийска закуска, без да знам какво да очаквам. Оказа се нещо като тънка печена сиренка (казва се доса), сервирана с два соса.
Последната ми вечер там ядохме две автентични Непалски вечери. Стана случайно, защото нашата диди ни покани на гости, а след това и хазяите направиха същото. Диди се казва Ниру и живее в сграда тип комунална, като тя и двете и дъщери имат една стая (тя е вдовица). В същата сграда живеят сестра и, и още няколко близки семейства. По Непалски обичай се сервира бял ориз с различни меса и зеленчуци, някои с къри, други със сусам на пюре, и със задушени неща тип спанак. Двете вечери бяха абсолютно идентични, освен че при хазяите имаше и люти мариновани моркови в доматен сос, и десертите бяха различни. Диди беше купила пай от много популярната пекарна, където нещата се приготвят по Германски рецепти. Готвачът там нарочно не учи другите как да ги приготвят, за да не избягат и отворят конкурентни магазини, както се е случило вече веднъж.
При хазяите десертът беше по-традиционен (расбури), приготвен от мляко без течната му част. Резултатът са едни порести топки, които се сервират със захарен сироп. Визитата ни при тях беше доста интересна. Храната беше проготвена от тяхната диди. Диуакар настоя да пием уиски, и дълго беседвахме за това и онова с него. Той е банкер в най-голямата банка в Непал, образован е в Англия. Жена му само от време на време се присъедини към нас, тя също работи. Като цяло нещата там са доста патриархални. Сред нещата с които човек трябва да свикне: когато е на гости, неминуемо някой ще го наблюдава как се храни без да яде и ще бди да му добавя в чинията.
Поради променливото време докато бях там (настъпва летния сезон, температурите са непостоянни), разбрахме че Непалците имат слабост към едно нещо като лек за настинки: топла вода. Това е може би защото топлата вода се предполага да е преварена, тоест по-чиста от обикновената. Втора степен е топла вода със сол и пипер, което си е добро решение за хората които нямат пари и са в опасност от обезводняване поради диария. Последното на мен ми се случи точно на време за трите полета обратно.
За съжаление не съм снимала двора, който е много приятен, със зелена морава и безброй цветя в саксии. Ние сме на първия от три етажа, а горе са хазяите. Има едно семейство, което живее в една стая на двора и ползва баня също навън - те са градинар-пазачи. Хазяите имат отделно диди (което значи "кака", но се ползва и за домашна прислужница).
Та, след като се изкъпах ходихме на едно заведение извън града, което предлага изглед над долината. Пътувахме около час може би с мотори. Там прекарахме голяма част от деня, с бири и мезета - чили-картофи и момо (пържено тесто с пълнеж от бивол/зеленчуци/сирене, поднесени със лют къри сос). Във ФБ това са снимките на дървото и тн.
По това време беше Лоса, или Тибетска нова година, но ние нямахме шанс да наблюдаваме тържествата. Като се прибрахме аз заспах много бързо, въпреки че беше рано. На следващия ден отидох с Тад на работа. От вкъщи е на половин час по околовръстното, което е доста неприятно преживяване. Множество мотори, коли и триколесни маршрутки, които въпреки това са по-препълнени от Софийските, се движат по двупосочен път с неопределен брой ленти, а 'канавките' са препълнени (буквално!) с боклуци от разнообразен вид. Където се минава по мост над реката е препоръчително човек да не вдишва, защото там пък си е едно голямо, вечно гниещо и горящо сметище. Има хора сред най-бедните, които живеят в коритото на реката-сметище и по всякакви начини се препитват от боклуците.
Училището е в сравнително стари сгради, като всяка стая има прозорци от две страни. Двора е също разкрасен с много цветя в саксии (явно те са навсякъде, където хората имат пари). Срещу училището има един малък ресторант по-като за европейци, като за обяд, а до него има друг по-като за Непалци, където правят много по-вкусни и евтини самоси (пържени тестени пирамиди с пълнеж от картофи и други зеленчуци и къри).
В Катманду, както може да се очаква, се пие предимно чай, макар че има доста заведения които предлагат еспресо, като за туристи (но само ако има ток, което не е много често - повечето готвене съответно е на газ, а който може да си позволи ползва устройство с батерии които се зареждат докато има ток от мрежата, и отпускат когато спре). Любителите на кафето ползват най-вече френска преса, а аз за по-лесно ще си занеса кафеварка за котлон.
По-нататък ходихме до Тамел, епицентър на туризма в Катманду, където посетихме две заведения. В заведенията севират най-често бири Еверест, Гурка, Туборг, и Карлсберг, и поднасят безплатно хубави фъстъци и едни печени хрупкави неща, които на мен хич не ми харесаха.
Отидохме до Тамел и обратно с такси - те са много евтини като цяло, след като човек се спазари. Тамел е в самия град Катманду, докато нашата къща е в град Лалитпур, но реално всичко е слято в един мръсен (не съвсем мега) полис. Малко факти за Катманду: височина над морско равнище около 1400 метра, средна лятна температура 29 Целзий, средна зимна температура 10 Целзий; зелени площи няма, освен тези които принадлежат на армията. Любопитното е, че и адреси няма; поне на мен не ми стана известно да има. Местата из града се опеделят спрямо големи кръстовища (по-често кръгови) наречени 'чок', а от там нататък не е ясно как да ги намериш. От нашия чок се стига пеша до главния офис на Обединените Нации за около 15 минути, като тази кратка разходка е типично пренаситена откъм всякакви предимно неприятни за пришълеца осезания. За около 20 минути пък се стига до площад Дубрар на (град) Патна.
Посетихме и Суаямбу, хълм над града където има Будистки манастир и комплекс, също известен и като храма на маймуните. По времето когато отидохме, не беше много оживено откъм маймуни поради ранния час. Освен това имаше ремонтни работи и освежаване на храмовете (все пак беше точно след Нова година за тях). По принцип от там би тябвало да се вижда града отдолу, но въздухът е толкова замърсен че това не е възможно.
По пътя обратно видяхме работещ слон - той носеше някакви дървета и двама човека по улицата. Те от време на време се нвеждаха колкото могат по-ниско за да избегнат уличните кабели. Докато работещите слонове са още малки им избират момче което да стане водач, който след това цял живот работи с тях.
Тъй като беше още рано спряхме в едно верижно заведение за закуска. Интересното за това заведение е, че наемат само глухонеми. Човек си поръчва със сочене от менюто. Аз си поръчах един от два възможни вида индийска закуска, без да знам какво да очаквам. Оказа се нещо като тънка печена сиренка (казва се доса), сервирана с два соса.
Последната ми вечер там ядохме две автентични Непалски вечери. Стана случайно, защото нашата диди ни покани на гости, а след това и хазяите направиха същото. Диди се казва Ниру и живее в сграда тип комунална, като тя и двете и дъщери имат една стая (тя е вдовица). В същата сграда живеят сестра и, и още няколко близки семейства. По Непалски обичай се сервира бял ориз с различни меса и зеленчуци, някои с къри, други със сусам на пюре, и със задушени неща тип спанак. Двете вечери бяха абсолютно идентични, освен че при хазяите имаше и люти мариновани моркови в доматен сос, и десертите бяха различни. Диди беше купила пай от много популярната пекарна, където нещата се приготвят по Германски рецепти. Готвачът там нарочно не учи другите как да ги приготвят, за да не избягат и отворят конкурентни магазини, както се е случило вече веднъж.
При хазяите десертът беше по-традиционен (расбури), приготвен от мляко без течната му част. Резултатът са едни порести топки, които се сервират със захарен сироп. Визитата ни при тях беше доста интересна. Храната беше проготвена от тяхната диди. Диуакар настоя да пием уиски, и дълго беседвахме за това и онова с него. Той е банкер в най-голямата банка в Непал, образован е в Англия. Жена му само от време на време се присъедини към нас, тя също работи. Като цяло нещата там са доста патриархални. Сред нещата с които човек трябва да свикне: когато е на гости, неминуемо някой ще го наблюдава как се храни без да яде и ще бди да му добавя в чинията.
Поради променливото време докато бях там (настъпва летния сезон, температурите са непостоянни), разбрахме че Непалците имат слабост към едно нещо като лек за настинки: топла вода. Това е може би защото топлата вода се предполага да е преварена, тоест по-чиста от обикновената. Втора степен е топла вода със сол и пипер, което си е добро решение за хората които нямат пари и са в опасност от обезводняване поради диария. Последното на мен ми се случи точно на време за трите полета обратно.
25 февруари 2011 г.
такива мити-работи
Тази зима се оказа тежка, тежка и продължителна. Дните се нижат, но от това не следва нищо полезно... поне така ми изглеждат нещата, много често, напоследък. Животът е кръг, а в кръга, както във всяка произволна форма без ъгли, няма смисъл. Освен ако смисълът не е самата симетрия (в случая на кръга, но не на всяка елипсовидна фигура), а симетрията е силно притегателна идея като цяло, така че може наистина там да се крие целият смисъл. Важното, така или иначе Е: че той се крие; а това дали ни трябва да го открием или не също остава загадка. И въобще, накъде ме води това бръщолевене? Ами, на никъде, освен в кръговрат, тоест връщам се към първоначалната тема - тази зима е ужасна, протяжна, пълна с неприятни изненади, които ми нарушават вътрешния и външен мир. Дано след идната седмица НАЙ-после да приключи.
21 ноември 2010 г.
До Чикаго и.... нали.
Посетих и този култов от Българска гледна точка град, Чикаго, където съвсем не беше толкова студено колкото се опасявах. (То като цяло есенният сезон тук, а и навсякъде, е много по-мек и продължителен от обикновено, сигурно ще да е от климатичните промени.)
Пообиколихме с Ваньо центъра и Шилър парк (БГ епицентъра), ходихме и на аквариум. Аквариума беше много интересен но половин час се редихме на опашка отвън, толкова голяма посешаемост има. Самият град ми прилича на нещо средно между Лос Анджелис и Ню Йорк - огромен, предимно за автомобили, с център с небостъргачи, който е доста скъп и доста посещаван.
Пообиколихме с Ваньо центъра и Шилър парк (БГ епицентъра), ходихме и на аквариум. Аквариума беше много интересен но половин час се редихме на опашка отвън, толкова голяма посешаемост има. Самият град ми прилича на нещо средно между Лос Анджелис и Ню Йорк - огромен, предимно за автомобили, с център с небостъргачи, който е доста скъп и доста посещаван.
25 октомври 2010 г.
колко ненадейно!
Тази седмица неочаквано си смених темата на дипломната работа. Да, малко е късно може би, но ръководителят ми не се опъна много. Новата е същата като старата, тоест онази другата още от предишния университет.
Защо така стана? Ами правителството на Непал беше във ваканция прекалено дълго и не знам кога щях да се докопам до материалите, а освен това щеше да се наложи да платя за да ползвам техните данни (които са от 2003/4). Но най-вече, защото това забавяне ме накара да помисля сериозно за модела, с който щях да работя (това е общо казано математически изразената хипотеза), и се натъкнах на много потенциални проблеми. Междувременно четох един НАучен труДЬ по сегашната ми тема и той така ме развълнува, че реших да го пресъздам с по-нови данни. надявам се да да от 2010, но може да се наложи да ползвам от 2008. Както и да е, за това тепърва ще има да говорим.
А пък днес, понеже беше слънчев, чуден ден, толкова ми писна да седя вкъщи и да пиша един определен доклад, че отидох да потичам 11 километра. Обикновено тичам по-кратки разстояния, защото предпочитам да ми отнема по-малко то час, но днес особено много не ми се седеше вътре.
Защо така стана? Ами правителството на Непал беше във ваканция прекалено дълго и не знам кога щях да се докопам до материалите, а освен това щеше да се наложи да платя за да ползвам техните данни (които са от 2003/4). Но най-вече, защото това забавяне ме накара да помисля сериозно за модела, с който щях да работя (това е общо казано математически изразената хипотеза), и се натъкнах на много потенциални проблеми. Междувременно четох един НАучен труДЬ по сегашната ми тема и той така ме развълнува, че реших да го пресъздам с по-нови данни. надявам се да да от 2010, но може да се наложи да ползвам от 2008. Както и да е, за това тепърва ще има да говорим.
А пък днес, понеже беше слънчев, чуден ден, толкова ми писна да седя вкъщи и да пиша един определен доклад, че отидох да потичам 11 километра. Обикновено тичам по-кратки разстояния, защото предпочитам да ми отнема по-малко то час, но днес особено много не ми се седеше вътре.
3 октомври 2010 г.
Културна програма
Снощи се срещнах с приятели от университета + Ребека, която познавам от Москва, за вечеря в ресторант 'Стара Европа'. Запознах се и с някои нови хора. Пихме еднолитрови Немски бири, аз ядох гулаш... беше мого вкусно, но сметката излезе малко солена накрая.
След това бързо се спуснахме до Джи-таун за да гледаме представление на Сръбската трупа 'Да Театър'. Пиесата беше малко натоварваща, по тема преживяното от жените в Сърбия по време на войната. Все пак се радвам, че вкарах малко култура в своето ежедневие.
След това бързо се спуснахме до Джи-таун за да гледаме представление на Сръбската трупа 'Да Театър'. Пиесата беше малко натоварваща, по тема преживяното от жените в Сърбия по време на войната. Все пак се радвам, че вкарах малко култура в своето ежедневие.
29 септември 2010 г.
Септември ще бъде.... вече няма да бъде
Вече мина седмица 5 от семестъра (78 дни до идването на Тад), месеца свърши, а на мен така не ми се иска да става студено. Не знам как точно ще се отопляваме в новото жилище - предполагам с радиатори, - но освен това неизвестно съм много по-доволна тук. 
Кварталът е направо супер и не ми отнема по-дълго да стигна до университета, както предполагах. Имаме и много приятна тераса от задна страна на къщата, но в момента е неизползваема, защото върлуват рояци изключително хищни комари. По-многобройни и безмилостни ми се струват дори от тези на Атолука, а иначе са тъмно черни с малки бели точки по краката.
Вчера цял ден валя проливен дъжд, явно есента настъпва. Това доста ме разтревожи, тъй като бях в университета през целия ден, а наскоро разбрах че миналата година стаята ми се е наводнявала. Но за щастие след това са сложили помпа, която успешно удържа на вчерашните необичайно силни валежи. Дано и занапред се справя така добре.
Вчера освен това беседвах с Хосе Мария Азнар, бивш премиер на Испания (той беше гост на курса по Анализ на Политически Рискове) относно интеграцията в Европа и какво е споделил той с Бойко при срещата им наскоро относно начините за успешно усвояване на Еврофондовете. По негови думи, през неговия мандат Испания е усвоила 98% от своите Евро-пари, а България в момента е на около 1% усвояване - явно има много какво да се научи от техния пример. Азнар освен това изказа доста любопитни чувства отнсно ролята на монархията в Испания, не само като директен политически участник, но и като символ на историческа продължителност, който отличава страната (особено от Франция :Р ).
Сега е време да започна да си пиша анализа на политически рискове №1 и други подбни задания.
Кварталът е направо супер и не ми отнема по-дълго да стигна до университета, както предполагах. Имаме и много приятна тераса от задна страна на къщата, но в момента е неизползваема, защото върлуват рояци изключително хищни комари. По-многобройни и безмилостни ми се струват дори от тези на Атолука, а иначе са тъмно черни с малки бели точки по краката.Вчера цял ден валя проливен дъжд, явно есента настъпва. Това доста ме разтревожи, тъй като бях в университета през целия ден, а наскоро разбрах че миналата година стаята ми се е наводнявала. Но за щастие след това са сложили помпа, която успешно удържа на вчерашните необичайно силни валежи. Дано и занапред се справя така добре.
Вчера освен това беседвах с Хосе Мария Азнар, бивш премиер на Испания (той беше гост на курса по Анализ на Политически Рискове) относно интеграцията в Европа и какво е споделил той с Бойко при срещата им наскоро относно начините за успешно усвояване на Еврофондовете. По негови думи, през неговия мандат Испания е усвоила 98% от своите Евро-пари, а България в момента е на около 1% усвояване - явно има много какво да се научи от техния пример. Азнар освен това изказа доста любопитни чувства отнсно ролята на монархията в Испания, не само като директен политически участник, но и като символ на историческа продължителност, който отличава страната (особено от Франция :Р ).
Сега е време да започна да си пиша анализа на политически рискове №1 и други подбни задания.
24 август 2010 г.
23 август 2010 г.
"Дявола и неговия чирак", една приказка предадена от пра-пра-дядо
В края на това лято прекарах един-два дни с баба на Атолука. През това време тя ми разказа (не, не всевъзможни сериали, както може би си мислите) разни случки от своя живот. Една от случките включваше следната приказка, която като малка сушала от своя дядо, а след това е разказвала и на нас. Предполагам, че има много неща които могат да бъдат замествани и тн, но основно върви така:
***
Едно бедно семейство имало единствен син. Когато момчето станало на подходяща възраст, баща му го повел да го даде на някой занаятчия за чирак. Вървели дълго през гората и бащата се уморил. Облегнал се на един камък за почивка и казал, "Ох".
Изведнъж изпод камъка изскочил един човек и го питал, "На мен ми викат Ох, защо ме викаш?" След като бащата обяснил защо са тръгнали на път, непознатият човек предложил да вземе момчето за чирак при себе си, но при едно условие: родителите му да не го търсят, докато не се е изучил напълно. Стиснали си ръцете за тази уговорка и бащата се върнал вкъщи.
Минала една година и майката на момчето, която тъжала много по него, настояла да го потърсят: "Дори ако трябва след това да се върне, доведи го да видим че е жив и здрав." Бащата тръгнал да го търси, намерил отново камъка и казал "Ох" край него. Появил се Ох и много ядосан попитал, "Какво търсиш тук? Сина ти не само не се е изучил, а от нищо не отбира!" Но след като бащата обяснил какво иска майката, Ох пуснал чирака да отиде с него.
По пътя към вкъщи бащата се скарал на момчето: "Какви ги вършиш ти, че цяла година нищо не си научил?" А синът му отговорил, че той много неща е научил, но сестрата на Ох, на която помагал от време на време да готви, го предупредила когато Ох го попита дали е разбрал всичко, в никакъв случай да не казва 'да', защото Ох бил погубил много други момчета чираци като него щом научат магиите му.
Като стигнали в града, синът решил да покаже си какво е научил и се превърнал в прекрасен жребец и заръчал на баща си да го продаде, но да не дава юздите му, защото там ще му остане душата. Бащата търсил сълго време купувач за толкова красиво и скъпо животно и най-после го продал, като запазил юздите за себе си. От тях синът му се върнал отново в човешката си форма, и двмата били доволни от спечелените пари. След това синът се превърнал в голяма, богата къща, като душата му останала в ключовете. След време, въпреки тази пречка, бащата успял да намери купувач и за къщата.
Но не щеш ли синът усетил, че Ох е разбрал какво е извършил и идва да го догони. Казал на баща си да се скрие и се превърнал на безброй зрънца жито пръснати по земята. Когато Ох се появил, бил се превърнал на петел и изкълвал едно по едно зрънцата. Бащата много се уплашил, но едно зрънце жито се било мушнало под едно корито. От него синът се превърнал на лисица и подгонил петела чак до неговата дупка под камъка.
Така баща и син се върнали невредими и заможни обратно при майката.
***
***
Едно бедно семейство имало единствен син. Когато момчето станало на подходяща възраст, баща му го повел да го даде на някой занаятчия за чирак. Вървели дълго през гората и бащата се уморил. Облегнал се на един камък за почивка и казал, "Ох".
Изведнъж изпод камъка изскочил един човек и го питал, "На мен ми викат Ох, защо ме викаш?" След като бащата обяснил защо са тръгнали на път, непознатият човек предложил да вземе момчето за чирак при себе си, но при едно условие: родителите му да не го търсят, докато не се е изучил напълно. Стиснали си ръцете за тази уговорка и бащата се върнал вкъщи.
Минала една година и майката на момчето, която тъжала много по него, настояла да го потърсят: "Дори ако трябва след това да се върне, доведи го да видим че е жив и здрав." Бащата тръгнал да го търси, намерил отново камъка и казал "Ох" край него. Появил се Ох и много ядосан попитал, "Какво търсиш тук? Сина ти не само не се е изучил, а от нищо не отбира!" Но след като бащата обяснил какво иска майката, Ох пуснал чирака да отиде с него.
По пътя към вкъщи бащата се скарал на момчето: "Какви ги вършиш ти, че цяла година нищо не си научил?" А синът му отговорил, че той много неща е научил, но сестрата на Ох, на която помагал от време на време да готви, го предупредила когато Ох го попита дали е разбрал всичко, в никакъв случай да не казва 'да', защото Ох бил погубил много други момчета чираци като него щом научат магиите му.
Като стигнали в града, синът решил да покаже си какво е научил и се превърнал в прекрасен жребец и заръчал на баща си да го продаде, но да не дава юздите му, защото там ще му остане душата. Бащата търсил сълго време купувач за толкова красиво и скъпо животно и най-после го продал, като запазил юздите за себе си. От тях синът му се върнал отново в човешката си форма, и двмата били доволни от спечелените пари. След това синът се превърнал в голяма, богата къща, като душата му останала в ключовете. След време, въпреки тази пречка, бащата успял да намери купувач и за къщата.
Но не щеш ли синът усетил, че Ох е разбрал какво е извършил и идва да го догони. Казал на баща си да се скрие и се превърнал на безброй зрънца жито пръснати по земята. Когато Ох се появил, бил се превърнал на петел и изкълвал едно по едно зрънцата. Бащата много се уплашил, но едно зрънце жито се било мушнало под едно корито. От него синът се превърнал на лисица и подгонил петела чак до неговата дупка под камъка.
Така баща и син се върнали невредими и заможни обратно при майката.
***
24 юни 2010 г.
Само един уикенд до излитане
Престоят ни на острова беше наситен с интересни и приятни преживявания. Дойдоха множество хора от сватбата и някои нови попълнения. Освен самия остров разполагаме с две канута, един закотвен дюшег и един който ползваме да се пускаме надолу по течението (като Тад ни събира с моторната лодка).
Всички останаха доволни, макар че някои пострадахме същевременно: аз имам синини защото много пъти падах от дюшеците (а реката не е толкова дълбока), а Тад има алергичен обрив от едно растение. Определено ще дадем всичко от себе си да продължим тази традиция, която набира сила всяка година.
Вчера излязохме на реката с Тад и баща му - уж на риболов но тази година никой не е хванал нищо доколкото знам. Има извънредно много раци и като че ли нещо не е наред с фауната в реката. Бяхме там по залез слънце, в небето се виждаха всевъзможни цветове. Като се стъмни и се върнахме на брега там блестяха хиляди светулки, паркът покрай реката изглеждаше омагьосан.
Всички останаха доволни, макар че някои пострадахме същевременно: аз имам синини защото много пъти падах от дюшеците (а реката не е толкова дълбока), а Тад има алергичен обрив от едно растение. Определено ще дадем всичко от себе си да продължим тази традиция, която набира сила всяка година.
Вчера излязохме на реката с Тад и баща му - уж на риболов но тази година никой не е хванал нищо доколкото знам. Има извънредно много раци и като че ли нещо не е наред с фауната в реката. Бяхме там по залез слънце, в небето се виждаха всевъзможни цветове. Като се стъмни и се върнахме на брега там блестяха хиляди светулки, паркът покрай реката изглеждаше омагьосан.
15 юни 2010 г.
От утре ще сме на острова за дълъг уикенд. Отново лодката не е на 100% оправена (имало ли някъде, някога таква лодка въобще?), но ще се справим. Очакваме много от участниците в сватбата да се появят, въпреки че почти никой не се отзова официално на моята електронна покана. Явно не са свикнали на това ниво на организация :) За щастие прогнозата е да не вали.
5 юни 2010 г.
Лежерни приключения в Мериленд
През изминалата седмица живях с Тина и Джонатан в Бел Ер, щат Мериленд. След като подредихме багажите ми в един гараж, където Джонатан складира работни материали се отдадохме на гледане на анимации.
Когато съм при тях спя на дивана на първия етаж. Оттам през голяма стъклена врата се вижда двора, който не е ограден.
Често има зайци, а в момента беше пълно със зрели черници. Един ден видяхме сърна, която излезе от гората и се захвана да ги пасе. 
В последствие я виждахме всеки ден и установихме че има малки наблизо в гората.
В понеделнк, който беше празник в памет на загиналите през войните, отидохме да пмогнем на родителите на Тина да отворят басеина си. През студените месеци басеина се покрива с една голяма мушама, която се задържа на място по интересен начин. Има куки, а в цимента около басеина са поставени едни винтове за които да се захванат. Когато басеина не е покрит, винтовете се затягат в земята, така че няма опасност да ги настъпиш. Стори ми се много хитро.
През останалите дни от седмицата аз ходих с Джонатан на работа. Той работи с плочки и различни каменни материали. Успешно лепих плочки и дори рязах с воден трион. Срещнахме много спънки в работата си обаче (например бяха ни доставили грешни размери камък, които не паснаха на пода на една баня, и други подобни абсурди), и за това приключвахме работния ден рано за да отидем да се изтегнем на припек в някоя рекичка.
Сега вече съм в ПА и очаквам пристигането на Тад утре.
Когато съм при тях спя на дивана на първия етаж. Оттам през голяма стъклена врата се вижда двора, който не е ограден.
Често има зайци, а в момента беше пълно със зрели черници. Един ден видяхме сърна, която излезе от гората и се захвана да ги пасе. 
В последствие я виждахме всеки ден и установихме че има малки наблизо в гората.В понеделнк, който беше празник в памет на загиналите през войните, отидохме да пмогнем на родителите на Тина да отворят басеина си. През студените месеци басеина се покрива с една голяма мушама, която се задържа на място по интересен начин. Има куки, а в цимента около басеина са поставени едни винтове за които да се захванат. Когато басеина не е покрит, винтовете се затягат в земята, така че няма опасност да ги настъпиш. Стори ми се много хитро.
През останалите дни от седмицата аз ходих с Джонатан на работа. Той работи с плочки и различни каменни материали. Успешно лепих плочки и дори рязах с воден трион. Срещнахме много спънки в работата си обаче (например бяха ни доставили грешни размери камък, които не паснаха на пода на една баня, и други подобни абсурди), и за това приключвахме работния ден рано за да отидем да се изтегнем на припек в някоя рекичка.
Сега вече съм в ПА и очаквам пристигането на Тад утре.
7 май 2010 г.
Последни напъни
(вече по-малко от 25 дни)
Само едно кратко есе ме дели от края на семестъра, който официално приключва на 15 май. Като цяло мога да кажа, че научих доста неща тази година, особено от сферата на икономиката (която преди избягвах старателно). Странното е, че тук оценките почти нямат значение, което малко понижава мотивацията ни като цяло към отделни задачи и проекти, особено ако не се опитваш да продължаваш като докторант.
Само едно кратко есе ме дели от края на семестъра, който официално приключва на 15 май. Като цяло мога да кажа, че научих доста неща тази година, особено от сферата на икономиката (която преди избягвах старателно). Странното е, че тук оценките почти нямат значение, което малко понижава мотивацията ни като цяло към отделни задачи и проекти, особено ако не се опитваш да продължаваш като докторант.
17 април 2010 г.
50 дни
- толкова остават докато Тад се завърне. Той ще пристига в Пенсилвания, където аз вероятно ще се отправя още в края на Май месец, тъй като няма да имам вече учебни задължения. В последно време с хазяина хич не се спогаждаме, той се държи като 5-годишен и съвсем ми омръзна да се занимавам с него. Но и на това му се види края! 
Ще съжалявам за съквартирантките обаче, защото станахме добри другарчета. Едната (Кералайн) оства във Вашингтон и ще поддържаме връзка, а другата (Тереза) след като си завърши стажовете по диетология през Май, ще се мести в Бостън. Може би ще отида да я посетя някой път.
Надявам се като се завърна след лятото и започна целия квартирен процес на ново да мине малко по-гладко от този път. Но това са размисли за през Август.
В момента провеждам един експеримент над себе си - за 20 дни не пия алкохол. Не е нито много дълго, нито много кратко, по мое мнение, особено при положение че от вси страни ми правят засади с безплатни напитки. От части се вдъхнових от това че много хора извършиха същото по време на постите. Не забелязвам кой знае колко голяма разлика, освен че ми е малко по-скучно, повече разсъждавам (което има положителни И отрицателни страни), и още по-трудно заспивам. Но най-важното, и самата цел на мероприятието, беше да проверя дали мога без много усилие да се огранича по този начин, та от тази гледна точка експериментът е успешен. Освен това вече от 3 месеца съм непушач, надявам се трайно. От тази гледна точка много ме подтиска мисълта, че може да отменят пълната забрана. Тя е много съществено и спомагатлено препятствие не само лично за мен, а и в статистически смисъл (както стана ясно от един предмет, който изучавах наскоро).
Ще съжалявам за съквартирантките обаче, защото станахме добри другарчета. Едната (Кералайн) оства във Вашингтон и ще поддържаме връзка, а другата (Тереза) след като си завърши стажовете по диетология през Май, ще се мести в Бостън. Може би ще отида да я посетя някой път.Надявам се като се завърна след лятото и започна целия квартирен процес на ново да мине малко по-гладко от този път. Но това са размисли за през Август.
В момента провеждам един експеримент над себе си - за 20 дни не пия алкохол. Не е нито много дълго, нито много кратко, по мое мнение, особено при положение че от вси страни ми правят засади с безплатни напитки. От части се вдъхнових от това че много хора извършиха същото по време на постите. Не забелязвам кой знае колко голяма разлика, освен че ми е малко по-скучно, повече разсъждавам (което има положителни И отрицателни страни), и още по-трудно заспивам. Но най-важното, и самата цел на мероприятието, беше да проверя дали мога без много усилие да се огранича по този начин, та от тази гледна точка експериментът е успешен. Освен това вече от 3 месеца съм непушач, надявам се трайно. От тази гледна точка много ме подтиска мисълта, че може да отменят пълната забрана. Тя е много съществено и спомагатлено препятствие не само лично за мен, а и в статистически смисъл (както стана ясно от един предмет, който изучавах наскоро).
20 февруари 2010 г.
Фоснот празник
Докато бях в Пенсилвания се падна (миналия понеделник) ден Фоснот. Това е денят преди да започнат постите, когато по традиция Пенсилванските-германци използвали останалата им мазнина от къщата като приготвят фосноти, или пържени топки тесто приготвено с картофено брашно, поръсени със захар.
Те не са понички! Поне така настояват всички, макар че най-голямата разлика май се оказва, че фоснотите са кръгли, без дупка.
Те не са понички! Поне така настояват всички, макар че най-голямата разлика май се оказва, че фоснотите са кръгли, без дупка.
7 февруари 2010 г.
СНЯГ и футбол
Днес е втори ден от поредното заснежаване във Вашингтон. Миналата година такова нещо не е имало въобще - днес достигнахме рекордна височина насипи, 30 инча (около 90 см).Ние със съквартирантките от вчера си готвим разни неща и се греем в къщата. По-рано отидох на една разходка да видя как е навън. Всичко е бяло и красиво, почти няма хора, а тези които са навън или ринат, или се шляят със задоволство както правех и аз. Опитахме се да направим снежен човек пред къщата, но снега е съвсем изпръхнал, не се залепва хич. Наложи се да го оставим за утре.
Утре е Суперкупата, финал и голямо събитие сред любителите на американски футбол. Аз не се интересувам много от спорта, макар постепенно да развивам по-изострени познания за него, но с малко бирена подкрепа и в компания е забавно.
Освен това през рекламните паузи дават най-високо бюджетните телевизионни реклами на годината, създадени специално по случая. Те веднага стават част от социалната материя, така че не е зле човек да ги види, за да не изпада от разговора. Както и да е, накратно ще се пусна към Мериленд на гости на приятели за да погледаме заедно.
5 февруари 2010 г.
Киш! Киш!
Днес преодолях едно лично препятствие.
След тежък ден и една-две бири за вдъхновение сготвих така наречен киш. Всъщност в киша няма нищо страшно, но преди да започна да готвя много се страхувах от него, защото има тестена част и смес от яйца и други такива съставки, които ми се струваха трудни за печене. Тази вечер се преборих със себе си, дори беше много лесно и забавно.
(Една част от забавното беше, че вече никога не се тревожа, като чуя външната врата да се отваря, дали ще влезе психоПатката)
Този киш се случи чрез съчетание на продуктите, с които вече разполагах. Имам някои сурови остатъци също, което е много полезно тъй като от утре пак идва големия сняг (прогнозата е за 70 сантиметра), и не се знае какво ще работи откъм магазини и транспорт.
1 февруари 2010 г.
Венецуела - Канаима
По-интересната част от престоя ми във Венецуела беше пътуването до национален парк Канаима. Тръгнахме рано сутринта на 2 януари от летището във Валенсия, където една котка се разхождаше свободно из терминала. Летяхме до Пуерто Ордаз, където ни подрещна един шофьор на такси. Таксито имаше само една предна седалка, тази от дясно липсваше. Шофьорът на няколко пъти ни пусна една техно песен, която имаш рефрен "РУКУ-ТУКУ руку-туку". След около час каране през една червена на цвят савана, пристигнахме на автогарата в Град Боливар. Там се намира офисът на Лиланд, нашия туроператор. (На никого не го препоръчвам!) Той със съжаление ни осведоми, че поради липса на дъжд не може да се стигне с кану до водопад Ангел (това, за което бяхме платили), но вместо това ще прелетим над водопада със самолет. Тази промяна освен това щяла да наложи да прекараме последната вечер в Град Боливар. Аз се противопоставих на тази перспектива, защото ми се стори много по-логично да останем в джунглата. След това Лиланд ни предложи два варианта като хотел за вечерта, тъй като полетът ни за Канаима беше на следващия ден. Ние избрахме по-евтиния хотел "в центъра" и по пътя разпитахме къде може да намерим добри заведния. Лиланд ни упъти по-нататък по крайречната улица. Като намерихме въпросните ресторанти не бяхме особено доволни - бяха мизерни, а освен това нямаха в наличност почти нищо за ядене. Пихме множество евтини бири и си поръчахме най-гадните телешки пържоли, които някога са били поднасяни в чиния. Аз се отказах нацяло от тях и хапнах само царевична питка, а Тад се помъчи да яде от тях, но повечето ги даде на множеството крастави кучета в околността.
Най-положителното нещо, което мога да кажа за този град е, че видяхме сладководен делфин в Ориноко докато се опитвахме да ядем. Самата река е ужасно замьрсена. Сломени духом се върнахме в хотела да подремнем.
Вечерта също срещнахме трудности - в 6 часа вече всичко беше затворено, едва намерихме един магазин след като попитахме местни хора. Закупихме си 4 сандвича, 1 козунак, бутилка ром Касике, кола и вода, и се върнахме обратно в стаята. Открихме, че нямаме чаши, а от рецепцията ни предложиха само една мръсна. Приспособихме си пластмасови бутилки, и си взехме втори стол от общо помещение.
На сутринта набързо се съвзехме с козунак и отидохме на летището. Лиланд ни беше подсказал да си купим алкохол за парка и да му го дадем, за да не ни го отнемат на скенера. Натоварихме се в една Чесна с още трима туристи. Постепенно ми стана доста гадно поради промяната в налягането. Едва успях да се съвзема за гвоздея на програмата - неочаквано се оказа, че този полет не само ни отнася до Канаима, но е и главната атракция. Прелетяхме между така наречените тепуи, които са високи скални образувания. Някои са със сравнително плоски върхове, където се образуват езера и от там идват водопадите. Водопад Ангел е 979 метра висок. Когато ги видяхме обаче нямаше кой знае колко вода, и се виждаха предимно дъги от парата.
След няколко плрелета се отдалечихме и кацнахме в Канаима. Там ни посрещна един гид наречен Педро или Пабло, така и не го запомних. Започна се едно чакане - в Канаима нищо не се случва ако не го почакаш поне половин час. Когато пристигнаха останалите хора от групата на Пабло/Педро се придвижихме към обяда. Нямахме стаи все още, но ни предложиха да подремнем в хамаци. Следобеда разгледахме водопадите на лагуна Канаима. Откараха ни с лодки до подножието на Ача и минахме под него. Беше много красиво. Много хора изразиха наблюдения, че пейзажа е все едно място където има динозаври. Не ги разбрах съвсем, но определно беше живописно. Освен това се изкачихме до водопад Сапо, който беше почти пресъхнал в момента. От там се виждат 6 тепуи, от общо 116 в парка, който е огромен. Преди да стане национален парк през 60-те, там е имало предимно индианци и 'изследователи' от Европейски произход, дошли да развиват минна дейност (диаманти и злато). На вечеря се запознахме с един от тези изследователи, Сеньор Ричард. Той отишъл в Канаима от Германия по време на втората световна, и никога не се върнал повече. Попитахме го няма ли семейство, и той каза че всички индианци са неговото семейство. Хареса му нашия ром Касике, който не се продава на територията на парка.
На следващия ден само ние останахме в лагуната от нашата група - другите отидоха с лодки на половината път до водопада и нощуваха там. Когато се поинтересувахме защо не участваме, се оказа че само ние сме клиенти на Лиланд, а освен това те заплатили допълнително. Ние си запълнихме времето с едно малко приключение. Тръгнахме по брега на лагуната, минавайки над малка ВЕЦ, която захранва околното село и туристическите съоръжения. Продължихме по камъните и без препятствия стигнахме до най-близкия водопад, Укаима. След известно чудене решихме да продължим, като оставихме раницата там и си взехме само документи, пари и фотоапарат в непромокаема торбичка. Преплувахме пред водопада и продължихме от другата страна. В един момент опряхме в почти отвесна скална стена, но намерихме начин да се изкачим в подножието на водопад Голондрина.
След като се завърнахме се срещнахме с две момичета, които ни показаха селото на индианците. Едната беше Пемон, казваше се Сериго, което значи звезда на техния език. Показаха ни училищата си (отделно за индианци и други по някаква причина) и други такива неща. Вечерта спахме в хамаци.
На следващия ден имахме доста изнервящо преживяване докато се опитвахме да осигурим, че ще се върнем в Пуерто Ордаз на време за да си хванем полета. Лиланд не беше особено полезен в това отношение. Все пак стигнахме навреме, но пък полетът беше с един час закъснение.
Най-положителното нещо, което мога да кажа за този град е, че видяхме сладководен делфин в Ориноко докато се опитвахме да ядем. Самата река е ужасно замьрсена. Сломени духом се върнахме в хотела да подремнем.
Вечерта също срещнахме трудности - в 6 часа вече всичко беше затворено, едва намерихме един магазин след като попитахме местни хора. Закупихме си 4 сандвича, 1 козунак, бутилка ром Касике, кола и вода, и се върнахме обратно в стаята. Открихме, че нямаме чаши, а от рецепцията ни предложиха само една мръсна. Приспособихме си пластмасови бутилки, и си взехме втори стол от общо помещение.
На сутринта набързо се съвзехме с козунак и отидохме на летището. Лиланд ни беше подсказал да си купим алкохол за парка и да му го дадем, за да не ни го отнемат на скенера. Натоварихме се в една Чесна с още трима туристи. Постепенно ми стана доста гадно поради промяната в налягането. Едва успях да се съвзема за гвоздея на програмата - неочаквано се оказа, че този полет не само ни отнася до Канаима, но е и главната атракция. Прелетяхме между така наречените тепуи, които са високи скални образувания. Някои са със сравнително плоски върхове, където се образуват езера и от там идват водопадите. Водопад Ангел е 979 метра висок. Когато ги видяхме обаче нямаше кой знае колко вода, и се виждаха предимно дъги от парата.
След няколко плрелета се отдалечихме и кацнахме в Канаима. Там ни посрещна един гид наречен Педро или Пабло, така и не го запомних. Започна се едно чакане - в Канаима нищо не се случва ако не го почакаш поне половин час. Когато пристигнаха останалите хора от групата на Пабло/Педро се придвижихме към обяда. Нямахме стаи все още, но ни предложиха да подремнем в хамаци. Следобеда разгледахме водопадите на лагуна Канаима. Откараха ни с лодки до подножието на Ача и минахме под него. Беше много красиво. Много хора изразиха наблюдения, че пейзажа е все едно място където има динозаври. Не ги разбрах съвсем, но определно беше живописно. Освен това се изкачихме до водопад Сапо, който беше почти пресъхнал в момента. От там се виждат 6 тепуи, от общо 116 в парка, който е огромен. Преди да стане национален парк през 60-те, там е имало предимно индианци и 'изследователи' от Европейски произход, дошли да развиват минна дейност (диаманти и злато). На вечеря се запознахме с един от тези изследователи, Сеньор Ричард. Той отишъл в Канаима от Германия по време на втората световна, и никога не се върнал повече. Попитахме го няма ли семейство, и той каза че всички индианци са неговото семейство. Хареса му нашия ром Касике, който не се продава на територията на парка.
На следващия ден само ние останахме в лагуната от нашата група - другите отидоха с лодки на половината път до водопада и нощуваха там. Когато се поинтересувахме защо не участваме, се оказа че само ние сме клиенти на Лиланд, а освен това те заплатили допълнително. Ние си запълнихме времето с едно малко приключение. Тръгнахме по брега на лагуната, минавайки над малка ВЕЦ, която захранва околното село и туристическите съоръжения. Продължихме по камъните и без препятствия стигнахме до най-близкия водопад, Укаима. След известно чудене решихме да продължим, като оставихме раницата там и си взехме само документи, пари и фотоапарат в непромокаема торбичка. Преплувахме пред водопада и продължихме от другата страна. В един момент опряхме в почти отвесна скална стена, но намерихме начин да се изкачим в подножието на водопад Голондрина.
След като се завърнахме се срещнахме с две момичета, които ни показаха селото на индианците. Едната беше Пемон, казваше се Сериго, което значи звезда на техния език. Показаха ни училищата си (отделно за индианци и други по някаква причина) и други такива неща. Вечерта спахме в хамаци.
На следващия ден имахме доста изнервящо преживяване докато се опитвахме да осигурим, че ще се върнем в Пуерто Ордаз на време за да си хванем полета. Лиланд не беше особено полезен в това отношение. Все пак стигнахме навреме, но пък полетът беше с един час закъснение.
19 януари 2010 г.
Венецуела (Валенсия)
Пътешествието ми започна с неуспех. По план исках още в Понеделник след изпит по статистика да предам котето на Габриел (за извеждане до Пенсилвания) и да отида в Балтимор на гости. Не се получи съвсем, но на следващия ден потеглих. Посрещнаха ме на гарата Джонатан и неговата помощничка Кара. След като оставихме багажите ми, отидохме да се пързаляме с шейни - ако си спомняте малко преди това беше навалял 'големия сняг' в района. Беше много забавно, а междувременно ни се обади Тад да провери как върви всичко.
След шейните хапнахме много вкусна супа от карфиол, приготвена от Тина, и се разпределихме по леглата си. По-точно, седнахме да гледаме телевизия и аз заспах на пода. На следващия ден летях за Венецуела. Тад се обади още рано сутринта да ми напомни да тръгнем навреме, което се оказа много уместно. Джонатан ме закара до летището и добре, че се отказахме да спрем по пътя да ядем, защото при чекирането се оказа че полета е преместен час по-рано.
Летях до Атланта и оттам до Каракас. Когато пристигнах вече беше тъмно, така че не добих добра представа за града. Преди кацането ни раздадоха имиграционните формуляри и изпитах остра паника - да не би нещо да се е променило откакто проверих и да ми трябва виза все пак? Ами ако на митницата има проблем?
Тук отварям една скоба за да отбележа, че в моя багаж (въпреки това само ръчен) носех следните чужди предмети: 4 диска, 4 играчки от Стар Трек, детски часовник, 2 телефона, тютюн за 3 месеца.
С все по-силно вълнение слязох от самолета и се наредих на опашката за чужденци. На границата минах направо неусетно, без проблеми, а на митницата въобще не ме погледнаха. Намерих Тад и човека, който ни откара до Валенсия. Пътят е около 3 часа, и както се потвърди по-късно, не е препоръчително да караш по тъмно ако нямаш свръхестествени познания къде се намират дупките в асфалта. Докато пътувахме, забелязах множеството колиби по хълмовете около Каракас, както и феноменът на горските огньове. На много места растителността кротко си гори, но обикновено някак си спира преди да погълне твърде големи площи. Теренът в северна Венецуела е хълмист и планински. Растителността е умерена (джунглата се намира на юг).
Маурисио успешно ни докара до жилището на Тад, което се намира във висока нова сграда. Във Валенсия има множество такива, тьй като има ограничено поле за инвестиции и висока инфлация. Повечето апартаменти остват празни. Този на Тад е с разположение подобно на жилището във Флорида, но по-малък и без тераса. Най-много ми харесват облия бар, който отделя кухнята от дневната, и моята баня, защото от един малък прозорец влиза слънце докато се къпя и образува дъги. През позореца в дневната се вижда един огромен кръст на върха на планината, който се осветява нощем по случай празниците, въпреки недостиг на електричество.
На следващия ден отидохме до Улицата на Глада, където има много павильони и ресторанти с различни храни и напитки. Ние ядохме емпанади (пържено тесто с пълнеж, ние предпоичитаме телешки) и скрежини от лайм. Закупихме си и няколко филма на смешни цени.
На път към вкъщи спряхме при колегите на Тад, те имаха семейни гости също. По стечение на обстоятелствата се заседяхме и пийнахме. Аз от доста време слушам че има някаква пътека, която тръгва от училището и се изкачва до върха на планината. Разбрахме се да отидем да я изкачим на другата сутрин. За да избегнем най-големите жеги се срещнахме в 8.30. Беше Ужасно! Пътеката тръгва по един каменист склон с променлива, но постоянна наклоненост. От начало не беше кой знае колко трудно, но постепенно започнах да изпитвам странни усещния. Стана адски топло. Изкачването се превърна в изтезание. Спирахме на всеки 10-ина крачки за почивка и глътка вода. Най-после достигнахме единия връх, където освен това имаше сенчица. Успяхме пълноценно да се насладим на гледките отгоре: града се простира от двете страни на планината. По-нататък преобладаваше повече слизане отколкото катерене, а освен това имаше и път. Ободрени от тези улесенения, по пътя към кръста забелязахме някои птици (лешояд и колибри) и множество огромни пчели, с размер на бръмбари, които са много разпространени навсякъде.
След тази разходка отдъхнахме и отново се събрахме за Коледна вечеря. Запознах се с още повече колеги и хапнахме от храните, които всички донесоха.
През идните дни отидохме до два различни плажа. И в двата случая карахме известно време до крайбрежието, след което се качихме на лодка. Явно най-добрите плажове се намират на островчетата покрай брега. Въпреки някакво странно явление, което беше направило водата по-мътна от обикновено, се пробвах за пръв път с шнорхел и видях разни риби и корали. Постепенно плажа се преизпълни, и ние решихме да си тръгнем. На връщане първия път не стигнахме до това решение достатъчно рано, и по пътя обратно вече беше тъмно. При една коварна дупка спукахме гума, и не само това, а огънахме и джантата.
През останалото време си приготвяхме храни, или поседявахме в едно заведение предпочитано от Тад. Освен това открихме и една лавка за кокос, където режат кокосовите орехи на място и можеш да си купиш най-различни производни.
След шейните хапнахме много вкусна супа от карфиол, приготвена от Тина, и се разпределихме по леглата си. По-точно, седнахме да гледаме телевизия и аз заспах на пода. На следващия ден летях за Венецуела. Тад се обади още рано сутринта да ми напомни да тръгнем навреме, което се оказа много уместно. Джонатан ме закара до летището и добре, че се отказахме да спрем по пътя да ядем, защото при чекирането се оказа че полета е преместен час по-рано.
Летях до Атланта и оттам до Каракас. Когато пристигнах вече беше тъмно, така че не добих добра представа за града. Преди кацането ни раздадоха имиграционните формуляри и изпитах остра паника - да не би нещо да се е променило откакто проверих и да ми трябва виза все пак? Ами ако на митницата има проблем?
Тук отварям една скоба за да отбележа, че в моя багаж (въпреки това само ръчен) носех следните чужди предмети: 4 диска, 4 играчки от Стар Трек, детски часовник, 2 телефона, тютюн за 3 месеца.
С все по-силно вълнение слязох от самолета и се наредих на опашката за чужденци. На границата минах направо неусетно, без проблеми, а на митницата въобще не ме погледнаха. Намерих Тад и човека, който ни откара до Валенсия. Пътят е около 3 часа, и както се потвърди по-късно, не е препоръчително да караш по тъмно ако нямаш свръхестествени познания къде се намират дупките в асфалта. Докато пътувахме, забелязах множеството колиби по хълмовете около Каракас, както и феноменът на горските огньове. На много места растителността кротко си гори, но обикновено някак си спира преди да погълне твърде големи площи. Теренът в северна Венецуела е хълмист и планински. Растителността е умерена (джунглата се намира на юг).
Маурисио успешно ни докара до жилището на Тад, което се намира във висока нова сграда. Във Валенсия има множество такива, тьй като има ограничено поле за инвестиции и висока инфлация. Повечето апартаменти остват празни. Този на Тад е с разположение подобно на жилището във Флорида, но по-малък и без тераса. Най-много ми харесват облия бар, който отделя кухнята от дневната, и моята баня, защото от един малък прозорец влиза слънце докато се къпя и образува дъги. През позореца в дневната се вижда един огромен кръст на върха на планината, който се осветява нощем по случай празниците, въпреки недостиг на електричество.
На следващия ден отидохме до Улицата на Глада, където има много павильони и ресторанти с различни храни и напитки. Ние ядохме емпанади (пържено тесто с пълнеж, ние предпоичитаме телешки) и скрежини от лайм. Закупихме си и няколко филма на смешни цени.
На път към вкъщи спряхме при колегите на Тад, те имаха семейни гости също. По стечение на обстоятелствата се заседяхме и пийнахме. Аз от доста време слушам че има някаква пътека, която тръгва от училището и се изкачва до върха на планината. Разбрахме се да отидем да я изкачим на другата сутрин. За да избегнем най-големите жеги се срещнахме в 8.30. Беше Ужасно! Пътеката тръгва по един каменист склон с променлива, но постоянна наклоненост. От начало не беше кой знае колко трудно, но постепенно започнах да изпитвам странни усещния. Стана адски топло. Изкачването се превърна в изтезание. Спирахме на всеки 10-ина крачки за почивка и глътка вода. Най-после достигнахме единия връх, където освен това имаше сенчица. Успяхме пълноценно да се насладим на гледките отгоре: града се простира от двете страни на планината. По-нататък преобладаваше повече слизане отколкото катерене, а освен това имаше и път. Ободрени от тези улесенения, по пътя към кръста забелязахме някои птици (лешояд и колибри) и множество огромни пчели, с размер на бръмбари, които са много разпространени навсякъде.
След тази разходка отдъхнахме и отново се събрахме за Коледна вечеря. Запознах се с още повече колеги и хапнахме от храните, които всички донесоха.
През идните дни отидохме до два различни плажа. И в двата случая карахме известно време до крайбрежието, след което се качихме на лодка. Явно най-добрите плажове се намират на островчетата покрай брега. Въпреки някакво странно явление, което беше направило водата по-мътна от обикновено, се пробвах за пръв път с шнорхел и видях разни риби и корали. Постепенно плажа се преизпълни, и ние решихме да си тръгнем. На връщане първия път не стигнахме до това решение достатъчно рано, и по пътя обратно вече беше тъмно. При една коварна дупка спукахме гума, и не само това, а огънахме и джантата.
През останалото време си приготвяхме храни, или поседявахме в едно заведение предпочитано от Тад. Освен това открихме и една лавка за кокос, където режат кокосовите орехи на място и можеш да си купиш най-различни производни.
31 октомври 2009 г.
Някои новости
Напоследък заетостта ми се увеличава (но не и дохода, уви!).
От една седмица съм обратно на предишния стаж, този път официално в качеството Водач на Програми по Околната Среда, в груб превод. Тази седмица беше доста тежка откъм работа, защото бяхме поканени на един форум по темата, и по-конкретно по климатичните изменения. Организаторите бяха Институт Аспен, които имат мно-ого пари, следователно форума беше от класа. Запознах се с доста хора, снимах се с Италианския посланик, получих положителни отзиви (относно професионален потенциал) от един Пакистански дипломат. А освен това 2 дни ядох безплатно, и то доста добре.
За сметка на това пък работата с жилището върви все по-зле. Едната съквартирнтка се оказа психо, като постоянно ни засипва с много дълги, обвинителни и безсмислени мейли, на които просто няма логичен отговор - а на живо се държи като първа приятелка. Все едно живеем с един човек, а мейлите ги праща друг, много по-дребнав и злобен.
Но, все пак, животът е радост и тъга.
От една седмица съм обратно на предишния стаж, този път официално в качеството Водач на Програми по Околната Среда, в груб превод. Тази седмица беше доста тежка откъм работа, защото бяхме поканени на един форум по темата, и по-конкретно по климатичните изменения. Организаторите бяха Институт Аспен, които имат мно-ого пари, следователно форума беше от класа. Запознах се с доста хора, снимах се с Италианския посланик, получих положителни отзиви (относно професионален потенциал) от един Пакистански дипломат. А освен това 2 дни ядох безплатно, и то доста добре.
За сметка на това пък работата с жилището върви все по-зле. Едната съквартирнтка се оказа психо, като постоянно ни засипва с много дълги, обвинителни и безсмислени мейли, на които просто няма логичен отговор - а на живо се държи като първа приятелка. Все едно живеем с един човек, а мейлите ги праща друг, много по-дребнав и злобен.
Но, все пак, животът е радост и тъга.
5 септември 2009 г.
Вашингтон - ненужен дълъг уикенд
Та, тази седмица няма да се работи в понеделник (ден на работника), а аз лекции в петък нямам. Това ми създаде ненужно дълъг уикенд, предвид че още не сме започнали реално нищо. Вчера спах до късно после се забавлявах с телевизия, интернет, и някои домашни. Днес ходих с една от съквартирантките на кафе и на разходка из града, влязохме и в (безплатна) художествена галерия. Утре смятам да отида до близкия пазар за зеленчуци, той се случва само в неделя до края на ноември.
29 юли 2009 г.
Днес допълзях до къщата във Вашингтон. Тръгнахме към 11 от ПА за да може в 2 Тад да стигне до летището в Балтимор за своя полет до Маями. Това беше неприятно.
От там аз продължих с влак, който беше неочаквано евтин. Във влака имаше странни индивиди, които се опитваха отчаяно да подхванат разговор с някого, и напълно стандартни за този район индивиди, които не им обръщаха внимание. Като слязох от влака се замислих дали да не се кача на градски рейс до къщата, но реших да походя (с куфарче на колела и раница). Оказа се доста дълъг километър поради горещината.
При влизането в къщата си мислех само за алармата и това как е много важно да я обезвредя, защото в момента нямам телефон за да подам сигнал че не е обир. Е, явно много се замислих, защото тя се активира, и откакто това стана вече беше невъзможно да се сетя какво точно трябва да направя поради пронизителното и пищене. Най-накрая успях, след което имах звуковата свобода да поема течности и да се изкъпя. След около час се появи съквартирантка, и всички се успокоихме че полицията не е била повикана.
От тогава поговорих с две от съквартирантките (третата не е тук още) и се боря с опакованите си багажи. Обаче нямам никакви етажерки, което ме затруднява в разпределянето.
От там аз продължих с влак, който беше неочаквано евтин. Във влака имаше странни индивиди, които се опитваха отчаяно да подхванат разговор с някого, и напълно стандартни за този район индивиди, които не им обръщаха внимание. Като слязох от влака се замислих дали да не се кача на градски рейс до къщата, но реших да походя (с куфарче на колела и раница). Оказа се доста дълъг километър поради горещината.
При влизането в къщата си мислех само за алармата и това как е много важно да я обезвредя, защото в момента нямам телефон за да подам сигнал че не е обир. Е, явно много се замислих, защото тя се активира, и откакто това стана вече беше невъзможно да се сетя какво точно трябва да направя поради пронизителното и пищене. Най-накрая успях, след което имах звуковата свобода да поема течности и да се изкъпя. След около час се появи съквартирантка, и всички се успокоихме че полицията не е била повикана.
От тогава поговорих с две от съквартирантките (третата не е тук още) и се боря с опакованите си багажи. Обаче нямам никакви етажерки, което ме затруднява в разпределянето.
27 юли 2009 г.
Турбулентност
Завършва така угоителният ни престой в къщата на елфите.
Отново се опаковам - този път куфарчето за България, което НЯМА да чекирам, каквото и да стане оттук нататък. При само 20 дни престой не искам да ми се налага да го чакам дори и една вечер. Преди да потегля обаче, ще прекарам 2 дни в новата къща във Ваш. за да поразопаковам кашончетата там и да разуча квартала и съквартирантките.
Отново се опаковам - този път куфарчето за България, което НЯМА да чекирам, каквото и да стане оттук нататък. При само 20 дни престой не искам да ми се налага да го чакам дори и една вечер. Преди да потегля обаче, ще прекарам 2 дни в новата къща във Ваш. за да поразопаковам кашончетата там и да разуча квартала и съквартирантките.
16 юли 2009 г.
Ах, Пенсилвания
Преди няколко дни Тад отиде на мисия свързана с пехвърляне на имот (в качеството на свидетел) и на връщане групата беше спряла в няколко пивоварни по път. Тук пивоварните предлагат услугата пълнене на дамаджанки (тук наричани growler, ха-ха) на преференциални цени, като по този начин продават и специализирани сезонни бири. Завърнаха се с няколко бири, едната много тъмна и със 11% алкохол, а другата която дори ми беше по-интересна, дотолкова пшеничена че има лек отвкус на боза. Не го казвам по лош начин, дори беше много пивка.
Аз междувременно, докато те пътуваха, се сдобих с безплатно огледало и дънки.
Вчера пък се показах като градински работник. Майката на Тад от една седмица говори за един наторително/декоративен материал, който накрая се беше появил на купчина пред къщата. На кратко, впрегнах се да го разхвърлям равномерно из насадените растения в двора.
През това време се появи един съсед и каза, че трябва някой да наглежда у тях, защото има малки зайчета (което много ме зарадва), но те прокопават проход извън там където са ги ограничили и отиват в басейна. Дотук всичко звучи много мило и сладко, но проблемът възниква когато не могат да излязат от басеина и се давят в него. :( Така че днес и утре ще проверяваме за зайци в басеина, надявам се да няма инциденти.
Аз междувременно, докато те пътуваха, се сдобих с безплатно огледало и дънки.
Вчера пък се показах като градински работник. Майката на Тад от една седмица говори за един наторително/декоративен материал, който накрая се беше появил на купчина пред къщата. На кратко, впрегнах се да го разхвърлям равномерно из насадените растения в двора.
През това време се появи един съсед и каза, че трябва някой да наглежда у тях, защото има малки зайчета (което много ме зарадва), но те прокопават проход извън там където са ги ограничили и отиват в басейна. Дотук всичко звучи много мило и сладко, но проблемът възниква когато не могат да излязат от басеина и се давят в него. :( Така че днес и утре ще проверяваме за зайци в басеина, надявам се да няма инциденти.
14 юли 2009 г.
Светло, чисто място
Вчера най-после получих отговор от бъдещия хазяин, че си имам стаичка. Това беше много важен момент в перацията по местененто, защото сега мога да продължа със смяна на всевъзможните адреси (банка, имиграция, и тн). Освен това мога да планирам кога да стоваря нещата си там, а днес ще си търся някои елементарни мебели.
22 юни 2009 г.
не оставамеее....
Днес беше последният ни ден в Сарасота. Цял ден опаковахме и се разтоварвахме от разни вещи. Накрая отидохме в един парк, където има направени условия за барбекю и там изгорихме всички документи с прекалено много лични данни за обикновенно изхвърляне. Отне ни неочаквано много време и беше страшно топло. После отидохме на плажа, където водата беше с ИДЕална температура. Погледахме залез, поплискахме се на една плитчина. На тръгване ядохме сладоледи, седнали в каросерията на камиона, който също вече е продаден.
Утре ще потегляме рано рано.
Утре ще потегляме рано рано.
9 юни 2009 г.
Пътепис 2.0
След церемонията по завършването, в Събота, се отправихме към плажа, тъй като за първи ден имаше подходящо слънце. Отидохме на Сиеста Ки, един от най-високо ценените плажове в САЩ. Пясъкът е невероятно ситен и бял. Понеже не бяхме имали шанс да плажуваме до този момент малко прекалихме, и някои изгоряхме на слънчеви очила а други - просто на цяло.
След плажа се отправихме към Японски ресторант, но се наложи да чакаме един час докато отвори. Много бяхме гладни и изтощени.
Чакането си заслужаваше и ядохме до пръсване. След това едва се прибрахме преди да заспим.
На следващия ден се отправихме на пътешествието. Първата ни спирка беше още във Флорида, град Джаксънвил. Не беше кой знае колко интересно... през този ден главно карахме към Савана (Джорджия). Това е град, където са съхранени много стари къщи и пристанището. Бил е търговски център за производството на робовладелските щати от юга.
След плажа се отправихме към Японски ресторант, но се наложи да чакаме един час докато отвори. Много бяхме гладни и изтощени.
Чакането си заслужаваше и ядохме до пръсване. След това едва се прибрахме преди да заспим.На следващия ден се отправихме на пътешествието. Първата ни спирка беше още във Флорида, град Джаксънвил. Не беше кой знае колко интересно... през този ден главно карахме към Савана (Джорджия). Това е град, където са съхранени много стари къщи и пристанището. Бил е търговски център за производството на робовладелските щати от юга.
4 юни 2009 г.
Пътепис
На 3 Юни беше последната вечер от семейното пътуване, и завършване / сватбена епопея. Ще се опитам в идните дни да опиша видяното, изяденото, (не дотам изпитото) и преживяното. Със сигурност някои неща ще бъдат забравени; може дори да разделя нещата на рубрики и тн за по-интересно.
Започваме: Предварителна фаза
Преди да се появи семейството, дълго време те, аз и Ваньо обмисляхме логистичните въпроси. Сред най-големите казузи фигурираха наемането на кола и избора на маршрут. С помощта на нтернета обаче, и на няколко намеси на живо където се наложи, ги разрешихме и аз създадох първоначалната план-програма. изпратих я на всички в очакване на коментари, но в последствие се оказа че те или не са имали време да я прочетат в детайл, или поради липса на добра представа за алтернативите не са имали коментари.
Пристигането
Не знам толкова много за това как е минало пътуването към САЩ, но от наша страна цели четири дни подреждахме, чистихме и се чудехме какво евентуално може да потрябва и дали е в наличност. На 19 вечерта, при лек дъжд навън, посрещнахме тримата Хинови на летището в Сарасота и се придвижихме до вкъщи.
Спалният режим за следващите четири дни беше следният: родителите в спалнята, Ели и аз в хола на надувен дюшек или на диваните, и Тад в стаята за гости (там има единично легло).
На следващия ден направихме разходка до университета, където аз пострадах от сериозна атака на отробни мравки. Но това не помрачи нашия тур. Спряхме и при професор Хикс, главно действащо лице в моите академични приключения. (Повече снимки от района, където живеем и университета ще има скоро в Picasa). В последствие взехме количката под наем, за да можем да се движим из Сарасота.
През следващите дни се отдадохме на лежерни занимания. Отидохме до близкия (по Американски стандарт) музей на Салвадор Дали. Понеже билетите не са много евтини, аз останах отвън да чета на една пейка, където ме обсра птица. Казват че това е на късмет...
Посетихме няколко събития свързани със завършването, както и самата церемония. от всички тези мероприятия се награбихме с безплатни храни, до наяждане че и за вкъщи. Церемонията по завършването също предложи емоции - поради ураганни образувания в залива имаше опасност да я пеместят на закрито, а в такъв случай на всеки студент щяха да позволят само по двама гости. За щастие в деня на събитието нямаше такива ексцесии и всичко мина много гладко.
Започваме: Предварителна фаза
Преди да се появи семейството, дълго време те, аз и Ваньо обмисляхме логистичните въпроси. Сред най-големите казузи фигурираха наемането на кола и избора на маршрут. С помощта на нтернета обаче, и на няколко намеси на живо където се наложи, ги разрешихме и аз създадох първоначалната план-програма. изпратих я на всички в очакване на коментари, но в последствие се оказа че те или не са имали време да я прочетат в детайл, или поради липса на добра представа за алтернативите не са имали коментари.
Пристигането
Не знам толкова много за това как е минало пътуването към САЩ, но от наша страна цели четири дни подреждахме, чистихме и се чудехме какво евентуално може да потрябва и дали е в наличност. На 19 вечерта, при лек дъжд навън, посрещнахме тримата Хинови на летището в Сарасота и се придвижихме до вкъщи.
Спалният режим за следващите четири дни беше следният: родителите в спалнята, Ели и аз в хола на надувен дюшек или на диваните, и Тад в стаята за гости (там има единично легло).
На следващия ден направихме разходка до университета, където аз пострадах от сериозна атака на отробни мравки. Но това не помрачи нашия тур. Спряхме и при професор Хикс, главно действащо лице в моите академични приключения. (Повече снимки от района, където живеем и университета ще има скоро в Picasa). В последствие взехме количката под наем, за да можем да се движим из Сарасота.
През следващите дни се отдадохме на лежерни занимания. Отидохме до близкия (по Американски стандарт) музей на Салвадор Дали. Понеже билетите не са много евтини, аз останах отвън да чета на една пейка, където ме обсра птица. Казват че това е на късмет...Посетихме няколко събития свързани със завършването, както и самата церемония. от всички тези мероприятия се награбихме с безплатни храни, до наяждане че и за вкъщи. Церемонията по завършването също предложи емоции - поради ураганни образувания в залива имаше опасност да я пеместят на закрито, а в такъв случай на всеки студент щяха да позволят само по двама гости. За щастие в деня на събитието нямаше такива ексцесии и всичко мина много гладко.
4 февруари 2009 г.
Опит със зеле
Случи се следното:
след като пристигнах най-после по този така обиколен маршрут София-Лондон-Вашингтон-Ню Йорк-нощувка на летище-Синсинати-тичане през летище за да хвана връзката-Сарасота, при който моят куфар ВЪПРЕКИ всичко дойде веднага при мен, отидохме да напазаруваме храни.
В магазина аз реших, че е време да се пробвам пак да направя свинско със зеле, след като няколко пъти попивах знания от мама през престоя в БГ. Отидох и взех една зелка, при което Тад бе възмутен че няма да употребя кисело зеле, и ме попита дали ще слагам оцет или какво? Аз не отговорих, защото бях в малко неадекватно състояние. Това доведе до преглед на съставките на опаковка (найлонов плик!) кисело зеле, който показа че там оцет няма. Неговото скептично отношение продължи, но аз не се поддадох.
Готвенето започна в 8 сутринта, тъй като аз спах 12 часа предната вечер, а следобед имах дела. Задуших, подправих и тн, и после сложих да се пече. Тъй като не знам температурите на Фаренхайт, сложих печката на най-ниската възможна, която в последствие се оказа около 65 градуса Целзий. Е, ясно че не стана много бързо. Но аз още се опасявах от ефекта мръвка-подметка, и оставих нещата така за дълго време. Накрая плавно увеличих до по-нормална температура.
Резултатът е, мисля, много добър. Не постигнах това запичане което така харесвам, защото от съображения за сигурност добавих малко вода, но след като технологията е в общи линии овладяна могат да се нанесат корекции в бъдеще.
Отзивът от Тад беше много положителен - той дори каза, че и майка му готви така и много го харесва по принцип. Възраженията относно прясната зелка бяха оттеглени.
Имаше само един фал - откъде да предположа аз, че Ваньо въобще не яде зеле?
след като пристигнах най-после по този така обиколен маршрут София-Лондон-Вашингтон-Ню Йорк-нощувка на летище-Синсинати-тичане през летище за да хвана връзката-Сарасота, при който моят куфар ВЪПРЕКИ всичко дойде веднага при мен, отидохме да напазаруваме храни.
В магазина аз реших, че е време да се пробвам пак да направя свинско със зеле, след като няколко пъти попивах знания от мама през престоя в БГ. Отидох и взех една зелка, при което Тад бе възмутен че няма да употребя кисело зеле, и ме попита дали ще слагам оцет или какво? Аз не отговорих, защото бях в малко неадекватно състояние. Това доведе до преглед на съставките на опаковка (найлонов плик!) кисело зеле, който показа че там оцет няма. Неговото скептично отношение продължи, но аз не се поддадох.
Готвенето започна в 8 сутринта, тъй като аз спах 12 часа предната вечер, а следобед имах дела. Задуших, подправих и тн, и после сложих да се пече. Тъй като не знам температурите на Фаренхайт, сложих печката на най-ниската възможна, която в последствие се оказа около 65 градуса Целзий. Е, ясно че не стана много бързо. Но аз още се опасявах от ефекта мръвка-подметка, и оставих нещата така за дълго време. Накрая плавно увеличих до по-нормална температура.
Резултатът е, мисля, много добър. Не постигнах това запичане което така харесвам, защото от съображения за сигурност добавих малко вода, но след като технологията е в общи линии овладяна могат да се нанесат корекции в бъдеще.
Отзивът от Тад беше много положителен - той дори каза, че и майка му готви така и много го харесва по принцип. Възраженията относно прясната зелка бяха оттеглени.
Имаше само един фал - откъде да предположа аз, че Ваньо въобще не яде зеле?
22 декември 2008 г.
ННе-вероятно
Вчера бяхме в едно любимо заведение, италиански ресторант. Храната е вкусна, обстановката приятна.
И изведнъж, с поръчването на кафе, се откри цял нов начин на мислене пред мен. Поднесоха ни следното нещо:
това е захар на пръчка (явно, наистина) която да си забъркаш в кафето. Ако искаш само малко захар, потапяш за кратко, и тн.
Не знам дали това хитроумие произвежда същия ефект у вас, но аз се втрещих от простотата му.
И изведнъж, с поръчването на кафе, се откри цял нов начин на мислене пред мен. Поднесоха ни следното нещо:
това е захар на пръчка (явно, наистина) която да си забъркаш в кафето. Ако искаш само малко захар, потапяш за кратко, и тн.Не знам дали това хитроумие произвежда същия ефект у вас, но аз се втрещих от простотата му.
1 декември 2008 г.
мрън мрън
ииии, пак 'пораствам'. Та, този уикенд за нас беше дълъг, но аз не го усетих особено, защото имам голям блокаж от неща за довършване. Това е по няколко причини: 1. Семестърът скоро свършва, и има разни изпити и доклади и тн.; 2. Наскоро реших да разширя обхвата на програмите и университетите в които да подавам документи, и някои от сроковете са неочаквано скоро (например днес). 3. Имаше някакъв гаф с една от програмите, която всъщност си е за платена работа за една година, тъй като е само по номинация и не огласяват формулярите за подаване на документи. Е, една жена тук в университета е тартор на подобни неща, но тя по някакъв начин не ми ги прати преди един месец, когато ги е получила. За щастие изискванията не са свръхестествени, но все пак и там трябва да ги впечатля с писане, и то от като за много взискателен калибър. 4. Опитвам се да си уредя нещата за Брюксел. Миналата седмица направих пробив, и получих обещание от една жена в ЕК, но от Дирекроратът който най-силно ме вълнува. Но това е нормално... 5. Започвам да се чудя кои от идеите за сватбата можем да отмахнем, защото просто не ми е ясно кой ще ги организира всички тези неща . Както с тази мини-ваканция, която прекарах в писане, по Коледа най-вече ще се занимаваме с планиране на сватба.
Но, все пак идат празници и аз не унивам. Много подходящо, Тад ми подари звукоизолиращи слушалки. Направо се преродих, иначе не мога много да си слушкам музика защото с кьопавото дясно ухо външния шум ме кара много да усилвам звука, и след звестно време става много некомфортно.
Но, все пак идат празници и аз не унивам. Много подходящо, Тад ми подари звукоизолиращи слушалки. Направо се преродих, иначе не мога много да си слушкам музика защото с кьопавото дясно ухо външния шум ме кара много да усилвам звука, и след звестно време става много некомфортно.
8 ноември 2008 г.
Парти и др.
С Др. Джанг (нашата професорка) и Др. Джонг (от Тъфтс)Вчера бяхме домакини на едно важно събитие - коктейлното парти. След една лекция за жените Китай (анализ на фразата "Жените поддържат половината небе"), аз и някои от гостите впечатлихме всички с неочаквано официални облекла. Много добре се получи. коктейлът, който най-много хора предпочетоха беше Moscow Mule - който съдържа най-вече водка и джинджифилова бира. Подариха ни едно цвете, което се надявам да не уморя скоропостижно.
Случи се нещо интересно с храните: поръчахме на една жена от Тринидад да приготви храни и Тад предварително много ми хвали едни неща наречени "роти". Е, оказа се че тези роти са си чисти банички. Тези роти или банички обикновено ги правят с ярешко, но нашите бяха с картоф защото с хората тук е по-добре да планираш вегетариански неща за всеки случай. Едни други неща, които Тад много харесва, са като мекици и се ядат със смес къри и леблебии. Най-вкусното според мен е манговото чътни с индийско орехче, което се яде с всичко. Имаше и парчета манго (което не е като сладкия плод, а по-стипчив вариант за готвене) с къри - аз лично не го харесвам, но някои хора много му се радваха.
4 октомври 2008 г.
Вчера прекарахме приятна вечер. Аз се прибрах в 3 без жизнени сили, а Тад дойде малко по-късно. Отидохме да си купим фризби и го занесохме в един парк, и там си играхме един-два часа. После си готвихме и тн.
А в този парк има и съоръжения за 'голф с фризби', тоест има поставени едни метални структури, в които трябва да вкараш фризбито и е пределено откъде да се целиш и тн. Аз отначало исках да се пробваме, но се оказа че (както винаги) не стига да си имаш едно фризби и да си го мяташ. Хората се рзхождаха с цели чанти фризбита, подредени според това какъв резултат целят - общо взето наистина като голф. Това значително намали моя ентусиазъм.
А в този парк има и съоръжения за 'голф с фризби', тоест има поставени едни метални структури, в които трябва да вкараш фризбито и е пределено откъде да се целиш и тн. Аз отначало исках да се пробваме, но се оказа че (както винаги) не стига да си имаш едно фризби и да си го мяташ. Хората се рзхождаха с цели чанти фризбита, подредени според това какъв резултат целят - общо взето наистина като голф. Това значително намали моя ентусиазъм.
25 септември 2008 г.
манджи
Днес сготвих една работа, която стана много вкусна. Напоследък нямам много време да готвя, защото всеки ден имам работа или задачки поне до 5 (освен в Петък, когато поначало не работя след 3 часа, въпрос на принципи). Затова в последно време ям или разни произволни неща - не много добра алтерантива; или салати. Тед също си идва късно, но понякога готви разни неща и той.
Както и да е, при оглед на хладилника открих че там имане особено много продукти. Имаше едни малки картофчета и четвърт лилава зелка. Нахвърлях ги с луци, сол и чесън да се пекат,
след което пасирах една консерва белени домати, една консерва кокосово мляко, и една лъжица тика масала.
Залях другите неща с тази смес, и след около час се получи едно нещо, което нарекохме 'есенна супа' защото е като супа, а има всички есенни цветове. Както знаете, тук есен няма.
Освен това прилагам и снимка на любимите ми тайландски манджи, те са едни тънки 'спагети' в специален сос, могат да се поръчат с различни меса или само със зеленчуци.
Слагам и разни други снимки: риба с домати,
сърца
и наскоро откритите Виетнамски супи. Има дин ресторант тук в центъра където предлагат адски много виетнамски супи, и някои други неща. Голям плюс на ресторанта е , че е евтин, и освен това сервират сок-кокос, който си е нещо страхотно.
Както и да е, при оглед на хладилника открих че там имане особено много продукти. Имаше едни малки картофчета и четвърт лилава зелка. Нахвърлях ги с луци, сол и чесън да се пекат,
след което пасирах една консерва белени домати, една консерва кокосово мляко, и една лъжица тика масала.
Залях другите неща с тази смес, и след около час се получи едно нещо, което нарекохме 'есенна супа' защото е като супа, а има всички есенни цветове. Както знаете, тук есен няма.Освен това прилагам и снимка на любимите ми тайландски манджи, те са едни тънки 'спагети' в специален сос, могат да се поръчат с различни меса или само със зеленчуци.
Слагам и разни други снимки: риба с домати,
сърца
и наскоро откритите Виетнамски супи. Има дин ресторант тук в центъра където предлагат адски много виетнамски супи, и някои други неща. Голям плюс на ресторанта е , че е евтин, и освен това сервират сок-кокос, който си е нещо страхотно.
29 август 2008 г.
Договор №7
Започна седмият семестър. Този път записах само 3 предмета (Икономика на развитието, Китайски 2, и един който не знам как да го преведа - става въпрос за градоустройствени планове и филисофията зад тях). Но, освен това ще имам и срещи за дипломната работа с проф. Хикс и Ембър / Амбар. Някои може да я помнят от първта ми година тук, когато живеехме заедно. И двете имаме дипломни работи за Европа и получихме пари за интервюта, но това е една съвсем отделна тема.
Освен това ще работя на две работи - едната е като асистент по статистика (ха-ха.), а другата е като асистент-преподавател - на проф. Хикс, ура! Имах и други оферти, но не толкова удобни. Всички плащат еднакво, понеже са през университета.
Сега ще ходя на едно парти по случай Първия Петък.
21 август 2008 г.
На тръгване от Вашингтон
Днес се завърнаха повечето хора от офиса и имахме среща и разни разгоровори. Посланика реши, че е уместно да направим парти понеже утре разни хора липсват, и веднага някой бе изпратен за торта и шампанско. Беше приятно да поседнем на маса. Вечерта ще се съберем част от колектива в един бар, където има някакво мероприятие. Това значи че Петък ще е скучен ден, но аз целенасочео вече си събрах багажите за да можем с домакините да тръгнем следобед към Балтимор. Там ще сме в петък вечер, а в събота аз заминавам за Флорида.
20 август 2008 г.
Вчера, вместо да кисна в офиса където нямаше нищо за вършене и без това, отидох в зоологическата градина. Беше много горещ ден, а разни хора ми бяха казали че в такива дни не е много интересно, защото животните не излизат. Но и без това е безплатно. Предпочитам природно-естествените неща пред музеите и архитектурните забележителности по принцип.
Е, видях почти всички животни. Имаше и малки на малките 'златни' маймуни, които много ми харесват. Те са застрашен вид, раждат по две бебета, и малките стоят на гърба на баща си дълго време.
14 август 2008 г.
Пууу - скучно ми е.
Днес имах доста неща за вършене тук, но все пак ми стана скучно. В момента правим рекламни материали за една книга... досадното е, че самите офисни компютри са съвсем закъсали и постоянно ги 'оправят' едни глупаци, които май не знаят въобще за какво става въпрос. И това спъва прогреса.
Вчера с колежките отидохме да глътнем по някое питие след работа. не беше лошо, но след това час и половина се прибирах с тъпите транспорти. Един човек от Кот Д'Ивоар взе да ми говори в рейса, даже ми чете стихове. (Това уж му е професията, пише стихове на хуманитарни теми.) Явно мислеше, че не ми достига мозък, защото след това ми обясни смисъла на стиховете. Пита ме на коя спирка слизам, но аз не се издадох естествено, въпреки че като ми каза той къде живее стана ясно че е на предната, а те са на много малко разстояние. Както и да е, той явно пътува с по-късните рейсове, които не възнамерявам да използвам вече.
Това е сравнително нормално тук - хората постоянно заговарят непознати в транспортите, смятат го за по-учтиво при положение че физически са в голяма близост. Аз обикновено грубо ги отблъсквам, когато са прекалено досадни или напористи.
10 август 2008 г.
Недоумение
Този викенд бяхме до "градините" на Белия Дом. Вече не се влиза вътре, поне чyжденци които не са дипломати не се допускат. Както и да е, пълно разочарование се оказа. Имаше стотици хора, а самото нещо се оказа не градини с цветя, която мисъл много ме гъделичкаше, а парк с дървета посадени от различни президенти.
После отидохме да разгледаме Афганистанските съкровища. Това си беше много интересо, и дори според мен тези които са намерени в гробници ('тепе-та') имат общо с находки в България.
Но! Най-неочакваното: информацията за Грузия (разни там Руски и Грузински сайтове) е блокирана или окастрена до минимални откъси. Чудя се дали това е навсякъде или само тук.
8 август 2008 г.
Gypsy Kings концерт
Снощи бяхме на концерт на гореупоменатата група. Много добре прекарахме.. сибитието протече по следния начин: участниците от офиса и една жена в допълнение след работа се срещнахме и натоварихме в една кола. Беше тесничко, защото бяхме 6 на брой. отидохме до парка където беше концерта. Там има голям амфитеатър на открито, и ливадна площ на хълма около него. Имаше доста хора, и всички си бяха донесли храни за пикник като нас. Отвориха вратите в 6:30 и стана едно светкавично разппределение по места - всички се бореха да завладеят добра позиция на хълма. Ние се определихме срещу сцената и по-нависоко, защото познавачит от групата казаха че по-надолу наклона става много голям. След този напън вечеряхме с донесените ни запаси и пийнахме винце, биричка. 
(отварям скоба: в парка, включително и около сцената, е забранено да се пие. Пушенето е разрешено само на определени места. Но тъй като не може да се очаква хората да ходят на концерти без хич да се почерпят, рейнджърите се правят на залисани докато всички без притеснение разливат и развъртат питиета. Според мен това говори за недомисляне в системата...)
Самият концерт започна малко след 8 часа, дотогава ние бяхме разчистили храните. Постепенно повечето хора станаха да танцуват, въобще, настроение, веселба. Но то не може много удачно да се разкаже, така че слагам точка >.<
4 август 2008 г.
Тази събота мислехме да отидем на плаж, но времето не беше съвсем подходящо сутринта. И тъй като плажа е на около час път, решихме вместо това да отидем до една плодо-ферма. Овощна градина, с други думи. Там отиваш до полетата с плодовe и си ги береш, след коeто отиваш да ги претеглят и ги плащаш. Много приятна схема - и значително по-евтино от тези в супемаркета. 
Боровинките бяха на големи храсти и с голям размер, който обаче Лена (тя е от Екатеринбург) не намери за чак толкова големи. Брахме и къпини, които също бяха огромни. Но понеже най-концентрираният вкус на тези плодове идва от ципите, тези питомени гиганти не са така завлаяващи като дивите планински сортове.
Боровинките бяха на големи храсти и с голям размер, който обаче Лена (тя е от Екатеринбург) не намери за чак толкова големи. Брахме и къпини, които също бяха огромни. Но понеже най-концентрираният вкус на тези плодове идва от ципите, тези питомени гиганти не са така завлаяващи като дивите планински сортове.Но се замислих, Американците не презират Балканските хора поради глупавите си предразсъдъци че сме по-изостанали (които са далече от истината), или поради това че не ни разбират. А защото един Бай Ганьовски субект веднага би си казал, дори да е само теоретично, А! (Глей са тоя пиниз) да видим кво стаа ако не си платя. Никой не варди изхода или нещо подобно, но точно там се корени проблема; Американците ни презират защото с лека ръка им разваляме деликатния баланс от неписани правила. и най-вече защото и те са си мислели да го направят, но им се струва някак... неуместно. От една страна са прави - няма нищо нередно в идеята че човек би следвало да си плаща за това, което използва, особено ако то е създадено с чужд труд.
От друга страна - и тук пристъпвам към плажа,
на който все пак отидохме в неделя - често прекаляват в името на правилата. (Интересно, дали има закономерност между това правилата на поведение да се подразбират без нужда да се изписват, и тяхното лежерно спазване?) На този плаж, наречен така хитроумно и оригинално North Beach, трябваше да си платим за да влезем, бихме си платили ако искахме да ловим риби, забранено е пушенето, има лимит на големината на хладилните чанти, и сигурно още куп други глупости които не съм забелязала. Ужасно.... във Флорида плажовете са много по-хубави, а правилата са по-малко. Но това ни в клин, ни в ръкав (нямам представа откъде идва този израз). За сметка на това имаше специална част от водата пред плажа оградена с мрежа против медузи, както и официално предупреждение че в момента има медузи наоколо. Ние, естествено, излязохме извън мрежата да се топим във водата. Медузи нямаше.
30 юли 2008 г.
Чудеса Вашингтонски
Възползвам се от интернета тук в офиса, и липсата на работа, да опиша някои неща които ми направиха впечатление в последните дни.
№1: На станцията на транспорта 'Пентагон' има множество (сигурно над 20) различни рейсове. Има по няколко (3-5) които спират на една и съща спирка. Когато дойде големия наплив, така след-работно, към 6 часа, хората които идват от метрото или от самия Пентагон се подреждат на опашки покрай свойта спирка. Ако дойде не този рейс който чакат, а друг, отстъпват крачка назад и хората които се качват се източват в рейса, след което опашката се сгъстява и подновява.
От дуга страна, често рейсовете не пътуват по разписание поради разни катастрофи или аварии. А има и следният проблем: по принцип за дълъг период на употреба е най-изгодно да си купиш електронна карта която се зарежда с пари за рейс и за метро. Човек когато се вози в метрото, се таксува и на влизане и на излизане. №2: Понеже понякога има много хора и всички се движат бързо през изхода, е възможно без да забележиш да влезеш или излезеш без да се таксуваш. Дотук добре. Но, при следващ опит машината не те пуска, защото тя знае че има нещо гнило в цялата ситуация, дори и ти да нямаш представа какво е станало. При това положение трябва да се обърнеш към служител на метрото, който те таксува ръчно по по-висока тарифа.
№3: понякога, изглежда, рейсовете ги карат шофьори които нямат представа какъв е маршрута. Не знам защо - те сигурно имат някаква система според която се сменят кой какво кара, защото няколко пъти вече се возих при шофьори, които питат пътниците какъв е маршрута. А веднъж един шофьор знаеше маршрута, но се беше обозначил като друг рейс. Вместо 17H се беше писал 17F, който обаче въобще не минава по тези спирки. Аз невъзмутимо се качих, тъй като ми трябваше само крайната спирка, а тя за рейсовете 17 е една и съща.
№4: рейсовете не пътуват през целия ден. Има рейсове (поне този който аз употребявам) само сутрин между 5 и 8 и следобед между 4 и .. не знам точно колко. Тоест, човек не може посред деня да отиде от покрайнините до метрото, или да се върне от града в покрайнините. През деня вървят едни други рейсове, но не по същия маршрут. Въобще, нещата с рейсовете съвсем не са така доизмислени както с метрото. Метрото пък, на сайта си, позволява да му зададеш адреси и да си потърсиш маршрути, като можеш да търсиш най-бърз или с най-малко прекачвания.
28 юли 2008 г.
Вашингтон. ..
Днес съм стажант. Допътувах успешно, с помощ от приятел, а тук в офиса хората са приятни. В момента нищо не правим така или иначе - по-рано подготвяхме пощата, но после ни свършиха консумативите и поради липсата на шефа (и неговите пари) преустановихме. Аз искам малко да разгледам града - изглежда много угоден за шляене, пък и има метро. Освен това установих, че идната седмица има без-данъчни дни, тоест определени стоки (дрехи, обувки, канцеларски материали до стойност $100) се купуват без данък. Мисля да си потърся раница през този период.
16 юли 2008 г.
уууу, аман от хиени
Та, вчера вече положението с телефоните стана непоносимо - тоест, не само моя а и на Тад спря да се зарежда (след като ни смениха батериите преди 2 месеца) и се принудихме да търсим пак магазин на нашия оператор. Подготвяхме се за дълъг и напрегнат разговор с разочароващ резултат, както ни се беше случило неколкократно преди. Например,
- Здравейте. Имаме проблем с телефоните си. Заряда не държи повече от 2 минути при разговор. Това е непоносимо... какво можем да направим?
- Ами, вие при този договор на който сте, другия месец ще имате право на отстъпка за един апарат.
- Не можете ли просто да ни дадете най-простите и евтини варианти за СЕГА?
- Нали ви казвам, отстъпката ви влиза в сила от другия месец.
>след месец<
-Здравейте.. и пр. обясняваме ситуацията.
- Ааааа, ама вие не знете ли? На тези телефони батеерите им не са вече годни. Не си ли проверявате на *(не знам какво си) за новости? Те още от месеци ги сменят.
При което ни смениха батериите, и 1 месец нещата бяха наред. После спряха въобще да се зареждат. Както и да е, вчера се появихме на едно гише в Мольо (питайте Ванжо за това ако не е ясно) и започнахме пак с обясненията. Човека малко бавно действаше отначало, и аз тъй кат очаквах да продължи все така много се изнервих, та си тръгнах.
Като се върнах - чудо! Бяха взели, че ни обслужили както трябва. Оказа се, че с този договор по всяко време можем да си купим - обща цена от $10 - два нови апарата, съвсем прости, с камерка и др стандартни функции. Освен това, (понеже ние се опасявахме че ако си продължим договора после ще ни цакат като се местим) поради многото войници които Америка праща насам и натам, и вероятно посредством съд, мобилните оператори са задължени да те освободят от договора ти ако напускаш страната и можеш да го докажеш.
Невероятно! Но! Какво е заключението: че ние трябваше да дойдем в друг щат за да ни обслужат без да ни лъжат най-безочливо. Те т'ва е!
14 юли 2008 г.
обратно
Ето, че се завърнах в САЩ. Пътуването, в сравнение с друг път, беше песен - тъй като смених самолета само веднъж, макар и на така неудобното и объркващо летище Шарл Де Гал. Багажа си беше чекиран до крайната дестинация, а мисълта че след дългия полет (8 ч 30) няма да последват още един или два ме гъделичкаше приятно. Е, не седях до прозореца, както предпочитам, но това не помрачи ведрото ми настоение. На този полет, за разлика от други авиолинии, всеки си имаше екранче на предната седалка, и пускаха няколко филма многократно, та успях да гледам два и половина.
Както и да е, ведро, ведро минах имиграцията и пристъпих към багажните конвейери. Пристигна една партида багажи от нашия полет, и когато вече те бяха взети ненадейно потока секна. Но бърз оглед ми показа, че има и мого други хора от моя полет без багажи, та разсъдих че още не е време да се отчайвам. Може би трябваше... в следващите 3 часа периодично пускаха съобщения по високоговорителите, че има проблем с вратата на самолета, но багажите ей сега идват, видиш ли, само 15 минути още. Отначало, преди още да дадат каквато и да било информация, ние поруганите стояхме чинно прави около конвейера и се надявахме. Постепенно паднаха задръжките, докато не го обседнахме плътно от край до край. След това всички имаха характерни черни черти на задника, от гумената лента. Но ние и без това се бяхме опознали визуално. Други полети идваха, взимаха си нещата и си отиваха. Дойде един друг полет ор Париж, и си замина - беше иронично, техните багажи така бързо ги товареха, че конвейера им се задръсти и преля. При едно поредно безлично съобщение, че 'ей сега ...' направо се изгавриха с нас като пуснаха на нашия конвейер багажи от Амстердам.
...
Накрая дойдоха багажите. Дори ни дадоха едни формуляри с предплатена марка, да пратим за някаква компенсация. Ще видим какво ще падне.
Най-после минах митницата (която, и да бяхме искали да зарежем багажите, намаше да ни пуснат да минем без тях) и с Тад се упътихме към колата. Температурата беше 31 градуса, часът след 6. Потеглихме, но нещо се разсейвахме в приказка и по грешка минахме през задъстването в центъра на Вашингтон. Поне видях някои забележителности, които сигурно после ще ги разгледам по-отблизо. Спряхме за малко извън Балтимор да се освежим в един неочаквано изкъртен бар. Мивката беше уникална - кранът беше буквално joy стик, като напред се пуска вода, назад се спира, а на двете страни са температурите. Аз си пуснах по диагонал напред и на дясно, защото предпочитам да се мия със студена вода.
В последствие заспах отзад в джипа. Аз в този джип, точно по пътя от Балтмор, и преди съм спала, но тогава беше по-неприятно защото спирахме често и да повръщам. Нещо вирусно беше...
Финиширахме към 11 вкъщи, където нямаше храна, но ние не бяхме гладни и без това. На следващия ден ядохме катофи пържени в мас. Пак ще ги ядем, скоро.
...
Тук къщата е страхотна. Двора особено е изключително приятен за лентяйстване. Има рекичка, а съседите казаха че се навърта сърна с бебе, но ние не сме я видели още. За това пък, тъй като са разположени множество специализирани хранилки, има изобилие от птици и гризачи. Има едни черни птици, май косове, и едни много хубави червени, т. нар. red cardinal. Има и - това е самата истина! - колибри. Тяхната хранилка е с мънички дупки с размер за човчицата им, и е пълна само със захаросана вода. Котето много се интригува да ги гледа, но понеже е къщна котка се изнервя ако я изнесем навън.
В момента Тад гледа бейзбол, който може да се проточи безкрайно и е много скучен за мен. Днес, ден неделен, и след доста силно представяне с нашия съратник Мат вчера (той ще е свидетел и кум), нищо няма да правим.
4 юли 2008 г.
Последен уикенд тук предстои.
Тази събота ще кръстим малкия Андрей. Наскоро имахме едни беседи с едни хора за кръщаването... макар и интересни, не ни доведоха доникъде. Но за родителите му е важно, а и за нас прави повод да се съберем и да 'си се порадваме'. А междувременно неще май се заформи и за планиница, което е много добре. Е, чак Атолука няма да може, защото не би имало време. но може би една Мальовица. Ще видим.
1 юли 2008 г.
Относно паради, прайдове и тн
Е това не мога хич да го разбера. То е ясно защо разните там >цензуриран епитет< атакуват мирно дефилиращите с алтернативни наклонности - за тях има други, политически подбуди да го правят, пък и са, как да се изразя, мисловно ограничени, овладени от менталността на групата и тн. АМА, не мога да разбера защо обикновени наглед хора ще ми пишат и говорят по подобен начин. Абсурдно Е! То, знам, всички и аз по навик понякога се псуваме на 'педерас(т)', но лично не влагам повече значение в това отколкото в, примерно 'простак'. А може би трябва да спрем, но не там е проблема, не е в семантиката. Направо се потискам като си помисля, а уж не сме ПЪРВОБИТНИ като мислене.
25 юни 2008 г.
8 юни 2008 г.
Бънджи скок от Витиня
Днес се мятахме със ластик от един мост. Висок, такъв, 120м. Големи приключения.
Станахме ние в 8 часа за да стигнем по-рано (сформират се опашки и да преварим дъжда) и без дори да сме сигурни, че ще скачаме. Извозихме се дотам, и като не погледахме надолу... ужус! Но разни хора там си скачат и не се заблязва да им е неприятно. Та затова нашата цяла група се записа там за ред и след около 7 други, точно последна дама скача преди нас - а на нея мартонката не и се качи обратно - заваля поройно. При това положение другарите от Вертикален Свят, които организират, прибраха временно такъмите. А беше и студено.
След известно време нашата кола се съвеща и решихме да тръгнем обратно към София, защото някои се бяха отказали, и ако спре дъждът да се върнем. Това се развива към 11 часа. и точно слизаме от магистралата, и то - звънят, спряло да вали. И хайде всички обратно.
Дотогава бе огряло слънце. Подредихме се и скочихме там... всеки някакси индивидуално го е преживял, както се оказа посе на приказка в кръчмата. Но всичко го има филмирано. Аз бях последен участник от групата, и не се чудих много. Не толкова от безстрашие, ами, ако много се замислиш веоятно няма да скочиш. Та опънах ръце настрани и се гмурнах в пространството.
Земята изведнъж много се засили към мен. Май извиках за кратко, вече в полет. И после тръгнах нагоре и се завъртях, а когато тръгнах отново надолу ми стана доста страшно. И няколко пъти така пружинирах... голям постор се виждаше. После пуснаха издърпващо въже, и то малко ме омота от начало, но после си се оправи. При тегленето нагоре (вече в седнало положение) може най-добре да се оглежда района. Забелязах едно спящо куче далече под мен.
25 май 2008 г.
Дълъг уикенд
Понеделник е голям празник тук в Америката, а цените на бензина приближават $4 за 'галон'. Поради многото хора навсякъде, този уикенд избягвам плажа и водата. Мисля да се пусна на басеина с кана напитки вместо това, но още е рано и жегата е прекалена.
В петък беше церемонията по завършването - доста голямо събитие, опъват една голяма палатка до водата. Има реч, за която канят някой известен. Тази година беше някакъв бивш сенатор, който много ме ядоса, защото само приказваще как от 'този университет излизат много добри Американски граждани' и други подобни. Сигурно заради предстоящия празник, но хич не ме впечатли. По-късно имаше голямо парти, но не беше токова интересно колкото други години.
22 май 2008 г.
Ежегоден банкет
Сградата където се събираме е най-красивата на кампуса. Както е обичая, поговорихме накратко какво следва догодина в сферата на политологията, и тези от нас които ще пишат дипломна работа получиха по една книга с хитрини. 
Аз се радвам че си завърших всички задачи по-рано днес, сега нямам остатъчни ангажименти. Нека започне лятото, сега.
14 май 2008 г.
Ураа
Най-после стана ясно как се пише на кирилица на този лаптоп.
Семестъра вече ще свършва - вече нямам лекции, само няколко изпита и есета. В края на месеца ще пътувам за България, този път през Чикаго и то без да спя на летището.
8 април 2008 г.
Kакто вече писах предварително, в Събота имахме Културен Фестивал. Моята роля беше, без да се хваля излишно, доста значителна - още от преди зиманта ваканция го организираме. Беше много трудно - хората с които работих по този проект (професорка, администратори и други студенти) до различна степен помагаха и пречеха. 
Волта ао Мундо - капоейра, или Бразилско бойно изкуство което наподобява танц, 
кючеk изпълнен от една студентка, 
и накрая музика на живо от Латино-група със урок по салса. 
Отзивите бяха доста положителни и аз прекарах добре, освен че изгорях доста от слънцето (въпреки че се намазах със слънце-защита).
Сутринта станах рано и отидох да се срещна с другите хора - те още не се бяха появили та им се обадих да се задействаме. Като се събрахме взехме един мини-бус и отидохме да докараме балоните - 100 балона пълни с хелий. Този ден духаше много силен вятър, който хич не ни помогна. След много усилия успяхме да ги наврем в буса (само 3 се спукаха). Но това ни доведе до друг проблем - по време на тази битка балоните се бяха завързали на голяма топка. Като ги извадихме не бяха в използваем вид... за това събрахме всички работни ръце и ги разплетохме, за да можем да ги разпределим на повече места. Балоните определено са ключова част от 'фестивалната' атмосфера.
В края на краищата се получи добре - структурата беше със сцена и отделни маси за страните / организациите. Някои от масите бяха: Китайския клуб, Хилел (Еврейския клуб), Будистки център, чай и сладки в Английски стил, и др. Сценичните гости бяха: Акапелаго - вокален ансамбъл от студенти,
Волта ао Мундо - капоейра, или Бразилско бойно изкуство което наподобява танц, кючеk изпълнен от една студентка, и накрая музика на живо от Латино-група със урок по салса. Отзивите бяха доста положителни и аз прекарах добре, освен че изгорях доста от слънцето (въпреки че се намазах със слънце-защита). п.с. ето още едни снимки от вестника
Абонамент за:
Публикации (Atom)