Мийте си зъбите и ползвайте презервативи

На 4 Октомври Световното Изследване на Бремето на Заболяванията (СБЗ) пусна един куп нови изчисления: за всяка държава по света, пропорци от 310 заболявания и телесни повреди, 249 причини за смърт, 79 риск фактора за тях, и много други производни.

Същата група учени, общо над 1,000 души, пусна и изчисления за базовото ниво на здравните цели от Целите за Устойчиво Развитие (ЦУР, хаха) съгласувани от ООН през Септември и на промените в съответните индикатори от 1990та насам.

Институтът за Здравни Метрики и Оценки дава дом на всички СБЗ данни за широката публика, в суров вид както и чрез готови тематични извадки и гъвкав ап за визуализации. Иначе много от заключенията са пбликувани в научната литература (почти цялото съдържание на Ланцет от 08 Октомври 2016).

По мое мнение са се справили много добре с последното - това е един от най-добрите примери за сайт, който дава достъп до голям обем данни като за хора, които не са свикнали да работят с тях без платформа с бутони, менюта, и т.н. Причината за това, разбира се, е че интеграцията на данните е предварителна. Всички модели и изчисления още от 80те, котато започва проекта, са насочени към основната цел да са сравними едни с други... но взех да се разсейвам.

Нека да видим какво показват всички тези метрики и оценки за България!

От 1990та година насам, силно се е подобрила детската смъртност, наполовина при момичетата (154/100,000 през 2015) и почти толкова при момчетата. Очаква се да живеем с над 3 години по-дълго, до 78 години при жените и 71 при мъжете.

За последното десетилетие, най-много хора умират от сърдечносъдови заболявания, рак на белия дроб, рак на дебелото черво, болест на Алцхаймер, и други белодробни заболявания. Сред най-честите причини, ако се разглеждат смърт или заболавяне според сериозността си заедно, са отново сърдечносъдови заболявания и рак на белия дроб и дебелото черво, но тук се включват в десетката също и диабет, болки в кръста, болести на сетивните органи, и депресия.

Отнесени към риск факторите упоменати в ЦУР, най-зле ни върви от към тютюнопушене (и почти без промяна от 1990), наднормено тегло сред деца на възраст от 2 до 4 години (без промяна от 2000та насам). Съответно на-зле се движим към целта за намляване на смъртността от незаразни болести (тук: сърдечносъдови, рак, диабет, и хоринични белодробни). Също не блестим откъм замърсяване на въздуха и миене на ръце със сапун (една трета от боледуването и смъртността взети заедно сред деца на възраст месец до година се дължи на диария и подобни инфекциозни болести).

Бележка: ЦУР индексите на СБЗ не са чистите нива на нещото в населението, а тези нива според възрастовата група и пол с приложени тежести според последствията за здравето изчислени на база на научната литература, и стандартизини от 0 до 100, накрая отнесени към конкретните цели определени през политическия процес на ООН.

От 2005та са намалели с 9% и с 29% преждевременните смъртни случаи от самонараняване и от пътни произшествия. Сравнено с ЦУР обаче, бремето от самонараняване все още е далеч над целта.

А кои заболявания са най-разпространени и все по-често срещани?

1.     Оралните! Това включва пародонтоза, кариеси и подобни. 

Зъбите са едни съкровища, бе, хора. Денталната хигиена прави от човека човек.

2.     Сетивни органи – нарушено зрение и слух

3.     Болки в кръста и врата

4.     Венерически болести

Разгледайте още тук, тук, и тук. 

В световен мащаб картината е подобна. Сърдечносъдовите заболявания допринасят за водещ и нарастващ процент от смъртността, а сред хроничните заболявания, поне 10% от населението на света страда от следните: кариес, главоболие, анемия, загуба на слух, мигрени, генитален херпес, нарушено зрение, и аскариоза.

Три мнения от нашите баби

За една задача към виртуалния курс “Международни теми в женското здраве и човешки права” разпитвах три възрастни жени. Зададох им еднакви четири въпроса, и отговорите също бяха подобни, въпреки че две от тях са от България (в 60те и 80те си години), а третата от САЩ (живяла и във Великобритания, в 70те си години).

Така че може да се каже, че това са мнения на нашите баби – в общия смисъл на понятието, жени на възраст да са баби, както и жени с много стаж и опит в разните сфери на живота. Те до различна степен живеят в относителна изолация от по-младия свят, предимно с телевизионните сериали, или пък участват активно и постоянно във виртуалния социален живот. :)

М. е от САЩ, работила е през целия си трудов път в администрацията; има едно дете, което отглежда сама. През 60те години участва в протестите против войната на САЩ срещу Виетнам. Д. и В. са от Област Пазарджик, трудили се като счетоводител и учител съответно, и отгледали по две деца заедно със съпрузите си – но Д. е вече вдовица.

Смятате ли, че мъжете и жените са равни във вашето общество? Защо или защо не?
Д: Не. Защото на жените се плаща по-малко за същата работа, това го знам и също беше по новините скоро.
В: Не. В моя случай се е плащало еднакво за една и съща работа, но мъжете и жените не са равни що се отнася до разпределение на отговорности.
М: Не. Има разлика в заплащането за една и съща работа, дори в Американската армията – не че съветвам който и да било да става военен, но дори и там не се гледа на жените и мъжете като на равни. Освен това отглеждането на деца се счита за женска работа, докато правенето на кариера се мисли за по-важно за мъжете, отколкото за жените. Все пак има много промени от 60те насам, дори например че обявите за работа във вестниците вече не са разделени на такива за за мъже и такива за жени.
Бележка: През Март месец се състояха много събития и в Америка и в Европа, които насочиха медийното и общественото внимание към разликите в заплащане за една и съща работа и квалификации въз основа на пола.

Кои теми свързани с женското здраве или човешки права са важни лично за Вас?
В и Д: Лекарите се държат пренебрежително, след като минеш определена възраст. Не вникват в проблема, а казват “то е от ЕГН-то”. Направо ни отписват, защото сме стари.
Д: Не трябва да плащаме за да ходим на доктор.
М: Здравеопазването в САЩ е много силно ориентирано към по-възрастните, и няма достъпни варианти за по-младите – особено тези, които имат ниски доходи.  Би трябвало системата да е въз основа на приходите, защото не е редно в същото време човек с годишен доход от стотици хиляди долари да се лекува безплатно, само защото е минал определена възраст. Освен това ме тревожат ограниченията на репродуктивното здраве на жените, които нарастват постоянно, въпреки че някои от тях са противоконституционни. Бел: Става въпрос за забрани за образование за репродуктивно здраве и аборт въведени в някои щати и становища на Върховния Съд по тези забрани. Данни от международни НПО сочат, че пропорцията бременности приключени чрез аборт е приблизително еднаква навсякъде по света, независимо дали процедурите са законни или не. Може би ако повече мъже отидат да видят как всъщност протича нелегалния аборт, постепенно тези мнения ще се променят.

Вие лично била ли сте жертва на дискриминация, защото сте жена?
В и Д: Не, работила съм винаги в изцяло женски колектив, така че не е имало повод за такава дискриминация.
Д: Освен началника, той беше мъж.
В: Имаше разлика кой заема ръководни постове или при разпределяне на отговорности.
М: Не, в работата никога не е имало дискриминация. Но имаше разбира се много сексуален тормоз от колегите, това беше просто прието през 60те години.
Бел: Любопитно е, че нашите баби отчитат за дискриминация предимно нещата свързани с трудовата среда, докато актуалното понятие е по-широко. Запитана допълнително за други сфери на живота, М. добавя: Очакванията бяха различни за мен и за брат ми, като израствахме през 50те години – аз трябваше просто да гледам да се омъжа. Нямах подкрепата на семейството да завърша висше образование като него, защото за мен се считаше за излишно. Все пак се радвам, че съм на 70, а не на 20 сега, защото в днешно време има толкова много очаквания към младите да се реализират и изградят по грандиозен начин – и не само към жените.

Какви съвети бихте дала на младите жени днес?
В: Възползвайте се от всяка възможност, защото никога не се знае какво ще потръгне и ще ви донесе щастие.
Д: Никога не се предавайте и се борете за правата си!
М: Никакви съвети! Осъзнавам, че нямам никаква представа как стоят нещата за тях, така че не мога да съветвам. ☺

Каквото не преброим, не се брои: нуждата от революция в данните за предотвратяване и подкрепа при домашното насилие

Все повече държавни и местни власти се сплотяват около становището, че домашното насилие е спешен проблем с многобройни последствия. Но макар само вниманието към него да е ново, а не самият проблем, няма подобно съгласие по въпроса какво да се прави за ад се намали домашното насилие и да се подкрепят потърпевшите.

Основателно. Хората от бранша настояват на цялостен подход, в който образование, информация и финансова и психологическа подкрепа за жертви и извършители, както и подходящи социални и криминални санкции, всички играят роля. Тази идеална картина предполага доставящите услуги, полицията и правосъдието, държавните и частни механизми за подкрепа – образователни и религиозни институции – да си взаимодействат гладко. Доста сложна задача за общинските бюджети и организациите за специализирани усглуги. Така че се налага да се подбира: в какви мерки да се вложат органичените средства, за да се постигне възможно най-много предотвратяване на домашно насилие и обслужване нуждите на хората и семействата засегнати от него?

Подборът кои мерки за предотвратяване на домашно насилие да са приоритет и как да се подобри обхвата и ефективността на подкрепящите услуги следва да се прави с дълбочинно разбиране на контекста за домашно насилие, който може да се различава във всяка общност.

Без детайлна, раздробена по признаци информация за случаите на домашно насилие в определени населени места и общности, политиката и бюджетните решения не са много по-адекватни от хвърляне на зарове. Защото каквото не преброим, то не се брои. Доста по-лесно е да се правят само кухи политически ангажименти, когато липсва базата информация за смислено планиране.

Доклад “Специализирани услуги за подкрепа и нови мерки за борба с половото насилие в Европа 2014" на Европейската мрежа НПО против насилието над жени и деца

Проклятието на липсващия контекст

В дискусиите за цели за устойчиво развитие след 2015та и ролята на пола, една от основните теми е подборът на правилните индикатори и подклаждането на революция в употребата на данни. Обаче прогнозна оценка на монетизираната възвръщаемост от различни възможни цели за развитие свързани с пола оценява тези, концентрирани в намаляване на половото насилие като скъпи и с недоказана ефективност: “Домашното насилие е разпространено във всички региони, особено много в Африка, Източното Средиземноморие и Юго-Източна Азия, [но] данните на държавно ниво не са взаимно сравними. … Ползите [от предотвратяване] трудно се приравняват към финансови средства, но са физически, психологически, и икономически (намален потенциал за приходи),” заключава по темата Ирма Клотс Фигерас от Копенхаген Консенсус. Ето така приоритета за предотвратяване на домашно насилие остава на заден план заради самата наследствена липса на записване на данни и заради сложността на проблема.

Домашното насилие продължава да се избутва на заден план, именно защото то не е добре документирано, въпреки все повече научни доказателства не само за директните му вреди за индивиди и семейства а и за ролята му като индикация за бъдещо, по-широко значимо насилие. Изследване на 110 случая на употреба на огнестрелно оръжие за масово нападение в САЩ през 2009-2014 открива, че повече от половината извършители включително са имали за цел убийство на интимния си партньор или член на семейството си. Изследването идва от организация, която лобира за по-строго ограничаване на частната употреба на пистолети, и влиза в дискусиите за домашното насилие чрез опис в Ню Йорк Таймс от експертите Памела Шифман и Саламиша Тилет. Това е само един пример за обхвата феномени в обществото извън семейството, към които се отнася предотвратяването на домашно насилие.

На местно ниво, просто е твърде сложно да се водят убедителни информационни и застъпнически инициативи без ясна представа за размера и обхвата на проблема. Първият въпрос, който задават хората и медиите е: “А тук при нас какви са цифрите за домашното насилие?” Местният контекст липсва, тъй като на този въпрос не може лесно да се отговори, на много места по света.

Картината в БГ остава мъглява

В България разполагаме само с най-общи цифри за броя обадили се на националната гореща линия за закрила на деца, недостатъчни – без прилежащия им контекст – за да ни покажат дали успешно свързваме жертвите с предлагани услуги. Дори когато разполагаме с данни от потенциална полза, например пропорцията случаи които стигат до съдебната система, те не са в използваем вид. Националният Статистически Институт предоставя само обобщени данни на годишна база раздробени по Член от наказателния кодекс (вид престъпление, например убийство, телесна повреда, отвличане). Данните са за престъпления довели до съд и са раздробени според пола на извършителя, но без индикации за пола на жертвата.

Разбира се, има практически пречки за събирането на данни в използваем вид: главно, невъзможност към момента да се класифицират престъпления по признаци извън рамките на наказателния кодекс, за да бъдат групирани под общата шапка домашно насилие или полово насилие. Липсва контекста. Тази неопределеност води до изтласкване на темата домашно насилие в пространство, където по-човешките разкази взимат превес. Това не е лошо само по себе си, те са по-ефективни от данните за осведомяване на обществото – тема за друг блог. Но по-важно е, че неопределеността ограничава разбирането колко голям и сериозен е този проблем

Липсващият контекст не е предизвикателство единствено за България. Всъщност с него се бори цяла една глава от Конвенцията на Съвета на Европа за Борба Домашното Насилие (Истанбулската Конвенция). Тя цели изграждане на цялостна и последователна национална политика и законодателни мерки за предотвратяване на домашното насилие и подкрепа на засегнатите. Глава II изисква държавата-страна да “събира раздробени значими статистически данни на редовни интервали за всички видове упоменато насилие [и да] подкрепя изследвания на терен ... за да изследва коренните причини и следствия, честотата на проявление и осъждане, както и ефективността на мерки предприети за прилагане на тази Конвенция.” Едва 16 държави, една трета от членството на Съвета на Европа, са ратифицирали конвенцията към момента – България не е сред тях.

В момента единствената информация относно честотата на домашно насилие в България идва от проучване на Европейската Агенция за Основни Права (2012): 23% от жените в страната са били жертва на насилие от своя партньор, пропорция почти равна на средното за Европа ниво, малко по-голяма от тази за Северна Америка, и доста под средното ниво за други региони на света според сравнителен доклад на Световната Банка.

В Национална програма за превенция и защита от домашно насилие 2013 е включено разработване на информационна система за данни свързани с домашното насилие, водена от МВР и финансирана от Съвета на Европа през Норвежкия фонд. Дотук по програма “BG12: Домашно насилие и насилие на основата на пола” са отпускани средства за услуги и комуникационни кампании, същевременно с проект за хармонизиране на националното законодателство със стандартите на Съвета на Европа. В неопределено бъдеще ще бъдат отпуснати 200,000 Евро (10% от общия бюджет по програмата) за проекти за събиране на данни и информация свързани с половото насилие – такава точка фигурира в Национална Програма 2014, но не се е случило. (Търсенето на достъп до заложените в програмата доклади на полугодие от официалното лице за контакт не доведе до резултат.)

Някак, отредените средства и пълната липса на инициатива от българското правителство да допълнят действията на Еропейския съюз и НПО сектора не изглеждат адекватни за разбиране на социалния проблем домашно насилие, камо ли пък за справяне с него.

Има ли начин...?

На Помощ за Жените, Проект Ния и правната кантора Фрешфийлд дотолкова им е омръзнало всичко това, че  вдигат летвата в Обединеното Кралство. Преброяване на Фемицида е проект открит през Февруари 2015та: база данни, която проследява всеки случай на жена убита от мъж. Преброяване на Фемицида цели да свърже статистиката с историите на жертвите – контекста. Ще разчита на подаването на масирани партиди заявки за обществен достъп до информация на всеки шест месеца за да набави нужите данни, с ясно изразената цел да предизвика промени в начина, по който Британските служби събират и използват този вид информация.

Съществуват и примери за добри практики в тази посока. Например Канада: от 17 години, държавният Статистически Офис публикува данни на годишна база за насилие в семейството и специализираното изследване през 2013та задълбочава анализа на докладвани случаи на насилие между интимни партньори. Изследването разяснява разликата в честотата на домашно насилие според пола. Дори по-любопитно, като анализира данните разбити по полов признак, показва че разликата в честотата на домашно насилие според пол е концентрирана между възрастите 15 и 45: именно категоризацията на репродуктивна възраст при жените. При групите под 10 години и над 55 години, насилието в рамките на семейството засяга двата пола приблизително еднакво. Тоест има нещо, което прави жените в репродуктивна възраст група с особено повишен риск от домашно насилие.

Недейте просто да искате от правителство да направи нещо. Искайте да го направи както трябва,” коментира Джил Радфърд, един от реакторите на Фемицид: Политката и убиването на жени (1992) в интервю по време на откриването на Преброяване на Фемицида. Събирането на разбиваеми данни е необходимо за по-задълбоченото разбиране на социо-икономическите причини за домашно насилие, и от там нататък за поставянето на приоритети за ефективната му предотвратяване.

Наистина трябва да искаме от своите правителства реални мерки за запълване на бездната знания за домашното насилие. Междувременно, да се надяваме че при текущата сесия на Комисията на ООН за Статуса на Жените на липсата на съществуващи системи за събиране на данни за домашното насилие няма да се превърне в оправдание отново да се изтласка решаването на този проблем на заден план.

С какви думи да говорим за уличния тормоз?

Публикувано първо в Stop Street Harassment Blog

Напоследък си мисля, изглежда има по-малко уличен тормоз в София от преди – и като питам себеподобни, жени в двайсейтте и трийсейтте си, срещам съгласие. Но все пак, всички си спомняме онзи път, когато някой непознат агресивно ни се представи и ни следва по улицата; когато край нас спря кола и безцеремонно ни предложа да ни наебат; когато непознат безпричинно крещи нецензурни закани по нас, а ние стискаме зъби, поемаме въздух и продължаваме. И все още като си тръгвам пеша за вкъщи от вечерна среща, приятелката ми ме моли да звънна като се прибера, за всеки случай, както си правят повечето добри приятелки.

Трудно се превежда понятието street harassment (“уличен тормоз”? - приемам предложения) на Български. Това важи и за много термини свързани с равноправие на половете или дори капка намек за нещо като феминизъм, теми които се възприемат от много Българи с враждебност. Уличният тормоз изглежда по-рядко се случва в пространствата, които ние, жените около двайсетте, населяваме в София. Но дали това се дължи на промени в нашата външност и излъчването, което си придаваме на улицата, на катарзисно подобрение в мъжкото поведение, или и двете, си е отворен въпрос. Уличен тормоз все още се случва редовно тук, както ми потвърдиха няколко запитани тийнеджърки този месец.

Редно е да ни притеснява, че уличния тормоз в България най-често засяга млади момичета, най-често се случва в лоши квартали или по-малки населени места. В тези пространства, както и около строителни обекти и въобще там, където мъже от някои общности се срещат с непознати, най-често се случва уличния тормоз в България.

А това разделение подсилва усещането точно у момичетата от най-уязвимите сфери на обществото, че публичните пространства не са техни, не са безопасни за тях, повече отколкото за другите. Нормализира това, мъжете да гледат на телата им като на предмети и затвърдява вредните порядки на патриархата. Тези порядки, които превръщат феминизма в страшно, отблъскващо понятие именно за общностите които вероятно биха имали най-голяма полза да преразгледат подхода си към равноправие на половете.

Същото разделение оставя някои части от обществото да си циклят в предразсъдъците – расизъм, ксенофобия, хомофобия – докато други самодоволно изолират напредничавите си принципи от диалог с друго-мислещи. Не зная защо в България не се приема откритото и широко дискутиране на тези теми (за да не излезеш феминистка и да те отхвърлят за това). Темите се считат подходящи само за експерти, само те могат да имат и изразяват мнения по тези въпроси. Масовите движения против уличния тормоз и половото насилие, като Hollaback и Един Милиард се изправят (One Billion Rising), не предизвикват особено внимание в България, както става в други Балкански държави (Турция, Босна и Херцеговина, Хърватия). Някои биха казали, че проблемите ни не са толкова сериозни колкото там, но на практика не съществуват данни за да се направи подобно сравнение.

Помислете си: тези проблеми ни засягат всички, и мъже и жени. Ако не нас сега, ще засегнат сновете и дъщерите ни. Изследването на Насилието над Жени (2014, Агенция на Европейския Съюз за Основни Права; разгледайте резултатите тук) показва, че една четвърт от всички случаи на физическо, сексуално и психологическо насилие над жени с извършител друг от партньора, са в публичното пространство: на улицата, в парка, в магазина. Намесата на непознати в такива случаи може ефективно да откаже тормозещия или нападателя. Нека подадем ръка на тези части от нашето общество, които все още приемат уличния тормоз и прикриват половото насилие, да им покажем че никак не е приемливо. 

Кажи ми го в снимки

За вървежните формати в сферата на публичното споделяне на психотравмите

(!) Внимание: някои от линковете съдържат тежки послания

В този пост искам да опиша някои нашумели инициативи за споделяне на травматични преживявания, плодове на виртуалната култура.

Хората преживели / преживяващи насилие или някакъв друг вид житейски проблем, носещ психически и емоционални травми имат много решения за вземане. Имам предвид решения свързани с това, как да ‘преработят’ спомените и емоциите си. Дали да ги споделят с близките си? Нали споделената мъка уж е половин мъка... Имат ли нужда от професионална помощ? Какво си минава само от времето, и над кое може би трябва да поработят, за да го превъзмогнат?

Интернет дава възможности за обширно анонимно (и друго) споделяне на всичко; има доста проекти и организации, които се опитват да използват тази възможност за да свържат реални хора с истнски проблеми в подкрепяща среда, както и реални помощни средства. Не твърдя, че всичко, което ще обсъждам тук е стриктно положително и нужно за всеки, но исках да събера на едно място сходни за мен нещица и да ги опиша. Ако се сещате за други подобни, които липсват, моля коментирайте.

Общо казано: Без конкретна тематика

PostSecret * блог, самоинициативно участие

Името е комбинация от думите “пост”, с жаргонно значение за публикациите в интернет както и значението на традиционната поща и “тайна”. Форматът е да изпратиш физическа пощенска картичка с тайната си, като тези тайни се публикуват в блога всяка Неделя, в книжни издания, правят се турнета.

Франк Уорън започва проекта през Ноември 2004 във Вашингтон и той се разраства главоломно. Тайните са изцяло анонимни и често са самоделни и артистични. По теми също са разнообразни, например “Мъже, които се оправят само с клавиатура, ме възбуждат!!” или по-сериозни и провокиращи тайни като “Дадох детето си за осиновяване преди 25 години. Намери ме. Как ми се иска да бях направила аборт.”

Разбира се, никой не може да провери истинността на тайните. Дори е имало публикувани картички от типа “Пращам фалшиви тайни на PostSecret, за да се чувствам по-интересен”, и Франк признава че включва по една своя тайна във всяка издадена книга (поне пет досега).

Познати, които следят блога също като мен го пазят за разглждане в тихи и спокойни моменти, защото някои тайни могат да бъдат смазващи, дори да са анонимни и може би измислени. Проектът поддържа база с актуални връзки към организации, горещи линии и други ресурси за превенция на самоубийства по света.

What I be   * дигитална галерия, участие по договаряне с автора

Отново жаргонно, “Това съм аз” е обратното на анонимен проект, в който хората биват снимани в анфас с изписани по кожата си послания. Посланията разкриват това, което ги прави неуверени в себе си, или за което те самите смятат че ги осъждат другите. Портретите могат да се разглеждат по теми на сайта на проекта.

Проектът е на фотограф Стивън Розенфийлд, бивш сис-админ, който напуснал материалистичната си работа и намерил себе си чрез странстване по света. Вие познавате ли такива хора? :P Целта на проекта е хората да се вгледат и замислят за очакванията си към другите и за нормите, които си налагаме взаимно, и да се отнасят с разбиране към различното.

Конкретно: Сексуално насилие

Project Unbreakable * tumblr (фото-блог), самоинициативно участие, участие по договаряне с автора

“Проект несломими” на Грейс Браун заснема жертви на сексуално насилие и тормоз с плакати, на които са изписаните думите на насилниците им. Проектът приема и самоинициативни анонимни включвания, чиито автори не са длъжни да показват лицето си.

Грейс е фотограф на 20 години и обикаля университети в Северна Америка, като представя и разширява проекта. Портретите  заснети от нея не са анонимни - показват лицата на участниците, но не и личните им данни. От 2011та година насам са заснети над 300 души. (Ето една галерия с такива портрети, преведени на Български от jenite.bg) Участиниците в официалния проект, както и в анонимно подадените допълнения, са и от двата пола. Темата покрива не само думите на самите насилници, но и хората от “първата линия на подкрепа и защита”, които са реагирали неадекватно на споделеното: родители, полицаи, лекари, духовни лица.

Може би сте запознати с производната кампания на Родилница против насилието над раждащи жени, в която (според ме неправилно) това не се споменава, но несъмнено е вдъхновена от “Проект несломими”.

Наскоро попаднах на следната покана във Фейсбук от друг млад фотограф: “Надявам се да можете да ми помогнете. Аз съм професионален фотограф и преживял насилие човек и правя проект, с който да помогна на себе си и участниците да се справим с това.

Търся жени, които са претърпели какъвто и да е вид сексуално насилие за портретна колекция, която да бъде издадена като книга.

25% от приходите ще бъдат дарени на благотворителна организация, която подкрепя такива жертви. Моделите ще получат безплатно издание на книгата. Анонимни модели също се приемат с радост.”

Pixel Project / * YouTube, мулти-медийно, самоинициативно участие в някои периоди

Един по-разширен, мулти-медиен формат е този на Проект Пиксел (Pixel Project). Използват всякакви методи за главната си цел – да обединят мъже и жени против насилието на полова основа.  По-конкретно искам да обърна внимание на инициативата им “Музика за Пиксел”. Тя привлича музикални артисти да изпълнят песни, които вдъхват надежда и изразяват подкрепа за жертвите, като този кавър на изпълнителите AHMIR (“най-популярните R&B артисти в YouTube”). 

На 6ти Февруари очаквайте втория клип на същите изпълнители подготвен с портретни снимки на само-включили се жертви на сексуално насилие, кавър на парчето на Кейти Пери “Безусловно” (“Uncionditionally”). С него ще дадат начало на поредица от 30 такива изпълнения на различни артисти през следващия месец.

Тези формати по различни начини комбинират силата на изображенията и изговорените или изписани послания с достъпността на интернет. Представят историите в дигитален формат като единен, лесен за споделяне пакет. Успешни са, защото интригуват публиката с откровеността си. Целят накакъв вид усещане за взаимна подкрепа и “овластяване”, или овладяне на травмите и дори превръщането им в нещо градивно за личността и общността.

Ако трябва да бъдем честни, при някои от тези проекти има и доза сензационализъм не дотам различен от това, което мразя в пошлата журналистика. Освен това за да се поддържат тези проекти, също така трябва да генерират и някакви пари.

За това отново се връщам на решенията, които взема всяка жертва – веднъж, рядко, често или всеки ден, зависи от човека и случая. Не е лесно да се признаеш и разкриеш като жертва, и има основателни причини човек да не го прави. Един вид, няма връщане назад, и колкото по-публично разкриването, толкова по-сложни са последствията – никога вече не можеш да не си бил жертва.

Нека настояваме лицата на отговорни длъжности да се държат подобаващо с хората, които се решават на подобен риск. Нека ги изслушваме и подкрепяме както можем, ако ни се случи да сме на “първата линия”.

За анонимно споделяне на Български, Без Насилие предлага вариант “Вашите истории”, където всеки може да опише свои преживявания свързани с насилието и да получи съчувствие и конкретни предложения за подкрепа чрез коментарите. В момента тази функция на сайта е в ремонт.

Гореща телефонна линия за пострадали от насилие жени, юноши и деца: 0800 18 676