Показват се публикациите с етикет америка. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет америка. Показване на всички публикации

5 април 2015 г.

Три мнения от нашите баби

За една задача към виртуалния курс “Международни теми в женското здраве и човешки права” разпитвах три възрастни жени. Зададох им еднакви четири въпроса, и отговорите също бяха подобни, въпреки че две от тях са от България (в 60те и 80те си години), а третата от САЩ (живяла и във Великобритания, в 70те си години).

Така че може да се каже, че това са мнения на нашите баби – в общия смисъл на понятието, жени на възраст да са баби, както и жени с много стаж и опит в разните сфери на живота. Те до различна степен живеят в относителна изолация от по-младия свят, предимно с телевизионните сериали, или пък участват активно и постоянно във виртуалния социален живот. :)

М. е от САЩ, работила е през целия си трудов път в администрацията; има едно дете, което отглежда сама. През 60те години участва в протестите против войната на САЩ срещу Виетнам. Д. и В. са от Област Пазарджик, трудили се като счетоводител и учител съответно, и отгледали по две деца заедно със съпрузите си – но Д. е вече вдовица.

Смятате ли, че мъжете и жените са равни във вашето общество? Защо или защо не?
Д: Не. Защото на жените се плаща по-малко за същата работа, това го знам и също беше по новините скоро.
В: Не. В моя случай се е плащало еднакво за една и съща работа, но мъжете и жените не са равни що се отнася до разпределение на отговорности.
М: Не. Има разлика в заплащането за една и съща работа, дори в Американската армията – не че съветвам който и да било да става военен, но дори и там не се гледа на жените и мъжете като на равни. Освен това отглеждането на деца се счита за женска работа, докато правенето на кариера се мисли за по-важно за мъжете, отколкото за жените. Все пак има много промени от 60те насам, дори например че обявите за работа във вестниците вече не са разделени на такива за за мъже и такива за жени.
Бележка: През Март месец се състояха много събития и в Америка и в Европа, които насочиха медийното и общественото внимание към разликите в заплащане за една и съща работа и квалификации въз основа на пола.


Кои теми свързани с женското здраве или човешки права са важни лично за Вас?
В и Д: Лекарите се държат пренебрежително, след като минеш определена възраст. Не вникват в проблема, а казват “то е от ЕГН-то”. Направо ни отписват, защото сме стари.
Д: Не трябва да плащаме за да ходим на доктор.
М: Здравеопазването в САЩ е много силно ориентирано към по-възрастните, и няма достъпни варианти за по-младите – особено тези, които имат ниски доходи.  Би трябвало системата да е въз основа на приходите, защото не е редно в същото време човек с годишен доход от стотици хиляди долари да се лекува безплатно, само защото е минал определена възраст. Освен това ме тревожат ограниченията на репродуктивното здраве на жените, които нарастват постоянно, въпреки че някои от тях са противоконституционни. Бел: Става въпрос за забрани за образование за репродуктивно здраве и аборт въведени в някои щати и становища на Върховния Съд по тези забрани. Данни от международни НПО сочат, че пропорцията бременности приключени чрез аборт е приблизително еднаква навсякъде по света, независимо дали процедурите са законни или не. Може би ако повече мъже отидат да видят как всъщност протича нелегалния аборт, постепенно тези мнения ще се променят.


Вие лично била ли сте жертва на дискриминация, защото сте жена?
В и Д: Не, работила съм винаги в изцяло женски колектив, така че не е имало повод за такава дискриминация.
Д: Освен началника, той беше мъж.
В: Имаше разлика кой заема ръководни постове или при разпределяне на отговорности.
М: Не, в работата никога не е имало дискриминация. Но имаше разбира се много сексуален тормоз от колегите, това беше просто прието през 60те години.
Бел: Любопитно е, че нашите баби отчитат за дискриминация предимно нещата свързани с трудовата среда, докато актуалното понятие е по-широко. Запитана допълнително за други сфери на живота, М. добавя: Очакванията бяха различни за мен и за брат ми, като израствахме през 50те години – аз трябваше просто да гледам да се омъжа. Нямах подкрепата на семейството да завърша висше образование като него, защото за мен се считаше за излишно. Все пак се радвам, че съм на 70, а не на 20 сега, защото в днешно време има толкова много очаквания към младите да се реализират и изградят по грандиозен начин – и не само към жените.

Какви съвети бихте дала на младите жени днес?
В: Възползвайте се от всяка възможност, защото никога не се знае какво ще потръгне и ще ви донесе щастие.
Д: Никога не се предавайте и се борете за правата си!
М: Никакви съвети! Осъзнавам, че нямам никаква представа как стоят нещата за тях, така че не мога да съветвам. ☺



12 март 2015 г.

най-солените пирати

Фламенко на остров Кулебра
Десет дена в Пуерто Рико: Толкова много слънце, плажове, скариди, риби, ориз със боб и мофонго (намачкани платани - не-сладки банани - с подправки). Последните две са традиционно ядене за бедни или гарнитура за богати. И естествено много, много ром. Въобще, разкършихме малко Испанския и се почувствахме истински солени пирати.
Скариди с мофонго, емпанада с гуава и кесо, салата октопод с ориз и боб, две Медайи и противокомарните средства
Прекарахме повечето време на малкия остров Кулебра на изток от основния остров. Най-известният плаж на Пуерто Рико e на този остров, плаж Фламенко, където стояхме през половината време - голяма ивица с мек бял пясък, много вятър в северния край и по-спокойни води с корали и риби в южния. На Фламенко има къмпинг с тоалетни и душове за по 30 долара на вечер, и павилиони с манджи и магазин наблизо. Има и някакви бунгала. Другите плажове са без каквито и да било ‘удобства’.
Тамариндо
Изхвърлени от морето корали
Ние отидохме на още четири други плажа с различни изложения към океана, до които се стига с разходки през гората. Част от тях ни препоръча Йоги, Тринидадец от Индийски произход, който от 94-та е на зелена карта, но не иска да става Американски гражданин и за това живее и работи като инструктор по йога, риболовен гид и тн в Пуерто Рико. Което, ако не знаехте, е територия на САЩ – хората са граждани без правото да гласуват за президент, а представителя им в парламанета също няма право на глас.

Гост в палатката

Севиче (сурова бяла риба в лимонов сок и подправки),
калмари, мофонго с риба
в град Дюи на остров Кулебра
Там се движихме пеша, понякога на значителни разстояния. Дори по тя към един отпо-изолираните плажове минахме през размекната кал, където Дидо даде свидна жертва – любими сандали, изпътували толкова много места. Понякога ни качваха на стоп други туристи с наети джипове или колички за голф. Дори един път ни качи маршрутка, шофьора дошъл на ваканция и останал седем години - не говореше Английски и не ни поиска пари.
Изглед в залива на Кулебра
Ние си търсехме място на плаж с оптимални условия: хубав пясък, по-малко вятър и вълни, по-малко хора, и най-вече по-малко комари. А комарите са много сериозен проблем на тези Карибски острови. Оказа се, че не може да има всичко... там, където не духа и няма хора, има още повече комари. До Тамариндо всъщност има и достъп и по шосе, съответно е населено с чоевчета с шнорхели и каяци. На Пунта Солдадо плажът е предимно каменист. На Пунта Брава открихме пиратско убежище, но неспирния силен вятър, внушителни вълни и това че водата ни свърши ни отказаха да се задържаме там. На Карлос Росарио водата и пясъка са супер, но през деня става населено, а комарите са особено зловещи през цялото време. Въпреки липсата на пълно щастие, бяхме доволни от слънцето и топлите морета на Кулебра. Обзе ни такъв пиратски айляк, че като дойде време да решим дали да сменим островите и да разгледаме малко по-едрия Виекес, просто не ни стигна мотивация.
Танк оставен от американците
Пътеката към Пунта Брава
Това е отчасти, защото бяхме там в период на нарастваща и пълна луна, което обезсмисля посещение на биолуминисцентните заливи. Те са една от големите атракции на Пуерто Рико, заливи където бъка от микроорганизми светещи в тъмното. Намират се основно около Фахардо (изходна точка на фериботите от главния остров) и около остров Виекес. Вече е забранено да се плува в тях, защото мазилата за слънце и комари вредят на светещите гадинки, но се правят нощни разходки с каяци и електрически лодки. Е, тях ще трябва друг път да ги видим :) Другото, което ни се изплъзна са лечоните – прасенца сукалчета печени на бавен огън. Не се срещат под път и над път, а най-вече в почивните дни на едно място в южната част на главния остров. И тях ги пишем за следващи посещения, како и град Понсе с многото музеи и колониална архитектура с Каталански влияния.
Сандалите се предадоха
Пиратското убежище на Пунта Брава
  
Последните два дни отделихме на стария град в столицата Сан Хуан. Там е най-голямата крепост на Карибите, едно време отправна точка на Испанската Империя за превземане и контролиране на региона. След войната между Испания и САЩ в края на 19ти век, крепостите Ел Моро и Сан Кристобал са поети от Щатите като стратегическо съоръжение и има действия по време на световните войни.
Детайли от Ел Моро
Стените на Ел Моро
Изглед от Ел Моро
Изглед от Сан Кристобал към гетото Ла Перла, стар Сан Хуан  и Ел Моро
В рамките на крепостните стени, на полуостров от няколко квадратни километра, е запазена и пресъздадена стара архитектура. Пълно е с барове, ресторанти, магазини и хотели. Пълно е и с улични котета. А от всички ъгли гледа един чичо – май човек, който се опълчил за кратко в името на Порториканска независимост. Отпечатан е да гледа косо в естествен ръст и хората са го наслагали по балкони, стълбове, в колите си. Под крепостната стена от северната страна е гетото Ла Перла, което има славата на изпълнен с обирджии и други страшни субекти микрорайон.
улица в стария Сан Хуан със сини павета


В Сан Хуан се натъкнахме на панаир на домашните любимци – стотици, ако не хиляди, стопани с кучетата си се бяха събрали за някакви състезания и общо веселие на тревните площи пред главната крепост. Казаха ни, че това събитите е с дълга история, а в последно време се води голяма пропагадна за отговорността на стопани към любимците, за да се борят с проблема улични кучета. Ние не срещнахме много, дори почти никакви такива.
Най-голямата фабрика на Бакарди е в Пуерто Рико, изнесена там от Куба когато я приклещва комунизма. Не можахме да посетим самата фабрика, защото лодката която пътува от стария град до там беше строшена. Но пихме и други Пуерто-Рикански ромове, всичките бутилирани във Флорида по някаква причина, а също и Доминикански ром БарселО, на добри цени. Най-продаваните бири в Пуерто Рико са дори по-малки от тези в Щатите - само по 300 милилитра! и са местно производство, слабо алкохолни, като за жега.
Епичен фонтан - в Сан Хуан има школа за пластични изкуства,
съответно е пълно със статуи и монументи
Някакви мамешиби
Аз успях (с Дидо ни се разминаваха часовете на пристигане и заминаване) да отида и на един от градските плажове на Сан Хуан, Исла Верде. Намира се точно до летището, и ако градските рейсове са благосклонни можеш да слезеш от полета и да стигнеш до него за 10 минути и 75 цента. Ходенето пеша не е удачно, защото ги дели магистрала. Исла Верде също е дълъг и широк плаж, като части от крайбрежието са защитена местност. Там от 10 години живее Ризо, хипи което не напуска последния терен на плажа не-завладян от хотели и градска инфраструктура, където водните костенурки могат необезпокоявани да снасят яйца.

И на Кулебра и другия близък остров Виекес преобладават защитените местности, отчасти за да се съхрани нужното пространство за оцеляване на костенурките по брега и отчасти, защото във вътрешността има невзривени бомби, останали от Американската армия. Костенурките снасят малко по-късно през годината, та не успяхме да ги видим, но оставаме със спомените за плуване с костенурка на островите Банда в Индонезия.
"Трябва да защитим бреговете
Стига цимент
Трябва да променим дизайна"
Огромно дърво под крепостната стена

7 октомври 2014 г.

Кой колко пие?



Един въпрос, който занимава всички редовни пътешественици (не-въздържатели), е: тук какво да пием?
В Малайзия явно брадвите са нещо символично за силата на алкохола - две или три брадви?
Алкохолът е интересно нещо от културна и икономическа гледна точка. Като повечето стоки за директна употреба, при алкохола 20% от употребяващите носят 80% от печалбите – в този случай това са най-големите пияници. Извършителите *и* жертвите на тежки престъпления е по-вероятно да са пияни по време на инцидента, от останалите.

Освен това, много религии ограничават или забраняват пиенето. В Азия на много места съжителстват в близост хора от всякакви изповедания и социални нрави, следователно и политиката за алкохола са разнообразни. В Куала Лумпур, например, в някои магазини намерихме алкохола в отделен хладилник обозначен “не-халални” продукти – тоест нечисти според Ислямските догми за хранене и поведение.


Много от алкомаркетите в Шри Ланка бяха със зелени табели

И ние често си задавахме въпроса “тук какво да пием?” и направихме някои любопитни открития. В Шри Ланка има специализирани алкомаркети, които приемат стъклени бутилки, показват лицензен номер и не позволяват да пиеш пред тях. Има и местни барове, които са отвратителни в много отношения, и определено не се очаква там да влизат жени. Местните, които пият алкохол – едва 30% от населението над 18 (виж за източника най-долу) – явно са принудени или предпочитат да го правят на по-закътани места.

За сметка на това, поне в южните райони на Шри Ланка, проявяват голяма търпимост към пиещите на публични места чужденци. Случва се да те предупредят, че това не е съвсем прилично или да помолят да не пиеш на перона на гарата, но без особен антагонизъм. 


Според Световната Здравна Организация, 85% от алкохола, пит в Шри Ланка е твърд, само 13% бира. Все пак разбираме пиещите местни, защото си правят арак от кокосови орехи. Той е много благ, и в тъмния, и в светлия вариант, като наподобява ром. Има няколко марки Шри Ланкска бира, популярни в различни региони. Рядко щастие е да намериш местен алкомаркет, който да я охлажда подобаващо. Тази услуга е гарантирана само в заведенията за туристи, на цена 200-300% по-висока от магазинната: 1.50 – 2 лева за половин литър.

В Индонезия, както за всичко останало, и за алкохола не може да се говори обобщително. Всяка провинция – остров или архипелаг - има свои закони и порядки, под понятието Панчасила. Това е обединителна идеология наложена от Сухарто с пет основни постулата: Един и единствен Бог; Справедливо и цивилизовано човечество; Единство за Индонезия; Демокрация (с някои условности); и социална справедливост за всички Индонезийци. Между другото, Индонезия е най-населената държава в света с преобладаващо Мюсулманско влияние. Не е изненадващо, че само 21% от населението някога през живота си пие алкохол. От пития в Индонезия алкохол, 85% е бира и едва 15% твърд – това също го разбираме, защото местните уискита, които опитахме бяха от зле по-зле, че и скъпи.

Дискретно сервирани бири в Сигирия, Шри Ланка
+ порция коту-роти
Първокласен алкомаркет в Бадула, централна Шри Ланка
повечето са по-неугледни
Мианмарски бири и една хитра отварачка
Биа хой в Сайгон




Наливни бири могат да се наливат в каквото носиш.
В Мианмарските барове груповото гледане на телевизия и мачове е много популярно.

На Джава, най-населения и предимно Мюсулмански остров, свободно се продава както водещата местна бира Бинтанг (собственост на Хайнекен, по над 6 лева литъра, да ви е сладко!), така и някакъв странен Гинес в кенчета без ‘ракети’ за запазване качествата на пенливостта и споменатите гадни твърдаци. Предполагаме, че в Аче и въобще на Суматра е по-ограничено заради по-консервативните религиозни общности. В Калимантан и Папуа също продажбата на алкохол е забранена в някои местности, което остана загадка за нас като мотивация. Населението там е предимно покръстено или от трети религии, а в Калимантан местните си пиеха арак от ориз разреден с кола, “защото иначе е твърде силен”. В Папуа по крайбрежието нямаше проблем с продажбите на бири, но в централната част бяха забранени. Местните не успяха да ни обяснят защо. Два пъти поред отговориха, че Индонезийците имат пушки а те нямат, но като добият пушки ще ги избият, Мердека ПапУа!

Експонат за локални религиозни церемонии: бири в дар
Ханои, Виетнам
Не навсякъде в Азия, обаче, алкохолът е така старателно прикрит. Във Виетнам, бастион на комунизЪма, едва половината от населението са трезвеници. За сравнение според същия източник в България 15% от пълнолетните не пият, в цяла Европа и в Северна Америка по една трета.

Виетнам предлага наистина чудесно евтини бири – от 60 стотинки за литър! Нищо чудно, че 97% от алкохола, пит там, е именно бира. След намесата на колонизатори от Европа, във Виетнам остава пивоварна традиция. За да не си кажете – ех, Азиатци, все трябва белите да им показват – и в България пивоварните похвати са ни внесени от същите източници. Както и да е, определено пресните бири Биа Хой стават популярни и сред потоците туристи във Виетнам. Сервира се в по-установени заведения и на улицата във внезапно изникващи вечер тротоарни кръчми, на ниски пластмасови столчета и маси. Вари се на същия ден и е слабоалкохолна, леко водниста бира.


Именно такива по “качества” са и най-питите бири в света (за разлика от другите данни, тази статистика се основава на брандирани продажби). Водещите по продажби марки бири дават представа и за развитието на световния бирен пазар: масовите продажби почти навсякъде са на бири, собственост на чуждестранни конгломерати от фирми, например Китайско-Бразилски и Американо-Белгийски партньорства.

Вие какво пиете като пътувате?

* Данните са от изследване на Световната Здравна Организация (част от ООН) от 2010-та година. За това и цифрите за население са съобразени с тази дата. Методите на набиране и обработване на данните отчитат и непродавания, но консумиран алкохол – домашните ракии, вина и бири по света. 

27 януари 2014 г.

Кажи ми го в снимки

За вървежните формати в сферата на публичното споделяне на психотравмите
(!) Внимание: някои от линковете съдържат тежки послания

В този пост искам да опиша някои нашумели инициативи за споделяне на травматични преживявания, плодове на виртуалната култура.

Хората преживели / преживяващи насилие или някакъв друг вид житейски проблем, носещ психически и емоционални травми имат много решения за вземане. Имам предвид решения свързани с това, как да ‘преработят’ спомените и емоциите си. Дали да ги споделят с близките си? Нали споделената мъка уж е половин мъка... Имат ли нужда от професионална помощ? Какво си минава само от времето, и над кое може би трябва да поработят, за да го превъзмогнат?

Интернет дава възможности за обширно анонимно (и друго) споделяне на всичко; има доста проекти и организации, които се опитват да използват тази възможност за да свържат реални хора с истнски проблеми в подкрепяща среда, както и реални помощни средства. Не твърдя, че всичко, което ще обсъждам тук е стриктно положително и нужно за всеки, но исках да събера на едно място сходни за мен нещица и да ги опиша. Ако се сещате за други подобни, които липсват, моля коментирайте.

Общо казано: Без конкретна тематика

PostSecret * блог, самоинициативно участие
Името е комбинация от думите “пост”, с жаргонно значение за публикациите в интернет както и значението на традиционната поща и “тайна”. Форматът е да изпратиш физическа пощенска картичка с тайната си, като тези тайни се публикуват в блога всяка Неделя, в книжни издания, правят се турнета.


Франк Уорън започва проекта през Ноември 2004 във Вашингтон и той се разраства главоломно. Тайните са изцяло анонимни и често са самоделни и артистични. По теми също са разнообразни, например “Мъже, които се оправят само с клавиатура, ме възбуждат!!” или по-сериозни и провокиращи тайни като “Дадох детето си за осиновяване преди 25 години. Намери ме. Как ми се иска да бях направила аборт.”

Разбира се, никой не може да провери истинността на тайните. Дори е имало публикувани картички от типа “Пращам фалшиви тайни на PostSecret, за да се чувствам по-интересен”, и Франк признава че включва по една своя тайна във всяка издадена книга (поне пет досега).

Познати, които следят блога също като мен го пазят за разглждане в тихи и спокойни моменти, защото някои тайни могат да бъдат смазващи, дори да са анонимни и може би измислени. Проектът поддържа база с актуални връзки към организации, горещи линии и други ресурси за превенция на самоубийства по света.

What I be   * дигитална галерия, участие по договаряне с автора
Отново жаргонно, “Това съм аз” е обратното на анонимен проект, в който хората биват снимани в анфас с изписани по кожата си послания. Посланията разкриват това, което ги прави неуверени в себе си, или за което те самите смятат че ги осъждат другите. Портретите могат да се разглеждат по теми на сайта на проекта.

Проектът е на фотограф Стивън Розенфийлд, бивш сис-админ, който напуснал материалистичната си работа и намерил себе си чрез странстване по света. Вие познавате ли такива хора? :P Целта на проекта е хората да се вгледат и замислят за очакванията си към другите и за нормите, които си налагаме взаимно, и да се отнасят с разбиране към различното.


Конкретно: Сексуално насилие

Project Unbreakable * tumblr (фото-блог), самоинициативно участие, участие по договаряне с автора

“Проект несломими” на Грейс Браун заснема жертви на сексуално насилие и тормоз с плакати, на които са изписаните думите на насилниците им. Проектът приема и самоинициативни анонимни включвания, чиито автори не са длъжни да показват лицето си.

Грейс е фотограф на 20 години и обикаля университети в Северна Америка, като представя и разширява проекта. Портретите  заснети от нея не са анонимни - показват лицата на участниците, но не и личните им данни. От 2011та година насам са заснети над 300 души. (Ето една галерия с такива портрети, преведени на Български от jenite.bg) Участиниците в официалния проект, както и в анонимно подадените допълнения, са и от двата пола. Темата покрива не само думите на самите насилници, но и хората от “първата линия на подкрепа и защита”, които са реагирали неадекватно на споделеното: родители, полицаи, лекари, духовни лица.

Може би сте запознати с производната кампания на Родилница против насилието над раждащи жени, в която (според ме неправилно) това не се споменава, но несъмнено е вдъхновена от “Проект несломими”.


Наскоро попаднах на следната покана във Фейсбук от друг млад фотограф: “Надявам се да можете да ми помогнете. Аз съм професионален фотограф и преживял насилие човек и правя проект, с който да помогна на себе си и участниците да се справим с това.
Търся жени, които са претърпели какъвто и да е вид сексуално насилие за портретна колекция, която да бъде издадена като книга.
25% от приходите ще бъдат дарени на благотворителна организация, която подкрепя такива жертви. Моделите ще получат безплатно издание на книгата. Анонимни модели също се приемат с радост.”

Pixel Project / * YouTube, мулти-медийно, самоинициативно участие в някои периоди

Един по-разширен, мулти-медиен формат е този на Проект Пиксел (Pixel Project). Използват всякакви методи за главната си цел – да обединят мъже и жени против насилието на полова основа.  По-конкретно искам да обърна внимание на инициативата им “Музика за Пиксел”. Тя привлича музикални артисти да изпълнят песни, които вдъхват надежда и изразяват подкрепа за жертвите, като този кавър на изпълнителите AHMIR (“най-популярните R&B артисти в YouTube”). 


На 6ти Февруари очаквайте втория клип на същите изпълнители подготвен с портретни снимки на само-включили се жертви на сексуално насилие, кавър на парчето на Кейти Пери “Безусловно” (“Uncionditionally”). С него ще дадат начало на поредица от 30 такива изпълнения на различни артисти през следващия месец.

Тези формати по различни начини комбинират силата на изображенията и изговорените или изписани послания с достъпността на интернет. Представят историите в дигитален формат като единен, лесен за споделяне пакет. Успешни са, защото интригуват публиката с откровеността си. Целят накакъв вид усещане за взаимна подкрепа и “овластяване”, или овладяне на травмите и дори превръщането им в нещо градивно за личността и общността.

Ако трябва да бъдем честни, при някои от тези проекти има и доза сензационализъм не дотам различен от това, което мразя в пошлата журналистика. Освен това за да се поддържат тези проекти, също така трябва да генерират и някакви пари.

За това отново се връщам на решенията, които взема всяка жертва – веднъж, рядко, често или всеки ден, зависи от човека и случая. Не е лесно да се признаеш и разкриеш като жертва, и има основателни причини човек да не го прави. Един вид, няма връщане назад, и колкото по-публично разкриването, толкова по-сложни са последствията – никога вече не можеш да не си бил жертва.

Нека настояваме лицата на отговорни длъжности да се държат подобаващо с хората, които се решават на подобен риск. Нека ги изслушваме и подкрепяме както можем, ако ни се случи да сме на “първата линия”.


За анонимно споделяне на Български, Без Насилие предлага вариант “Вашите истории”, където всеки може да опише свои преживявания свързани с насилието и да получи съчувствие и конкретни предложения за подкрепа чрез коментарите. В момента тази функция на сайта е в ремонт.

Гореща телефонна линия за пострадали от насилие жени, юноши и деца: 0800 18 676

15 октомври 2013 г.

Големия голбал и отровния нексус ТВхСпорт



15 Октомври e  Международен ден на незрящите - Ден на белия бастун
'Имате ли опит с незрящи?'
'Ами, не... проблем ли е това?'
'Не. Не е проблем, те са си като зрящите.'
Това беше част от първия ми разговор по телефона с Др. Янев, който е председател на Спортен Клуб за Интеграция Витоша. Отзовавах се на една обява за доброволци за края на Септември.

Така един уикенд, заедно с още десетина доброволци, помагахме а Турнира за Купата на България по Голбал. Голбалът е параолимпийски спорт, в който се състезават незрящи хора и други, като играчите носят маски за да са в еднакво положение. Има по трима състезатели от един отбор на терена, голяма топка със звънчета вътре, и много правила за които трябва да следят помощниците от съдийската маса.

 Полувреме, Болид - България

Спортът е много вълнуващ като схванеш правилата, а за атлетите със сигурност още повече. Участваха отбори не само от България, а също от Унгария, Румъния, Босна-Херцеговина и Гърция в мъжкото първенство. Имаше страхотни емоции – как човек може да прави такива финтирани удари към противниковата врата, без дори да вижда, не мога да си представя. Отборите и треньорите им пък не се свенят да оспорват съдийските решения. Гръцкият отбор например напусна първия си мач, защото отчете две значими съдийски решения като грешки. 

По време на игра в залата трябва да се пази абсолютна тишина, защото само звънтенето и звуците от движенията на противника подсказвт на играчите в защита откъде идва атаката. Това прави отзивите от публиката още по-взривни, когато се чуе съдийската свирка и може вече да се шуми. При все безплатния достъп, по мои наблюдения бяха едиици наблюдателите в залата, които да не бяха част от организацията или от някой от отборите, дори и на напрегнатия финал.

***

Никога не съм била от тези хора, които живеят за да гледат спорт по телевизията. Те са достатъчно много, а още повече са тези, които се включват само когато има преиодично международно събитие “от световна класа” – и тези страшно мого хора за компаниите, рекламиращи в телевизията, са безценна, разнородна аудитория.

Безценна, защото спектакълът на “големите дербита” има един куп скрити жертви, които нито рекламодателите, нито телевизиите, нито дори тези от зрителите, които след това стават потребители някога заплащат. Става въпрос за безвъзвратни човешки жертви, и за някои пагубни според мен явления породени от телевизионната запалянковщина.

Сигурно вече са ви попадали материали за нечовешките условия на труд, в които Катар впряга мигранти от страни като Непал и Индия за играждането на цял град за световното първенсво по футбол след девет години. (Ако не са, има добра статия в Тема, “В катарския пъкъл” от Владимир Митев, или в Guardian). Изглежда не само се потъпкват всякакви права на работниците, които без документите си се превръщат в затворници в един адски горещ трудов лагер, а самият избор на Катар за събитието е плод на поредица подкупи. Въпреки всичко, ФИФА още не смята за нужна промяна в плановете за първенството.

Естествено, не само близкоизточна държава може да допусне такива практики в името на приходите и престижа от едно световно спортно мероприятие. Зимните Олимпийски Игри планирани за Сочи през 2014 са по-нашумели покрай мобилизацията за бойкот на защитници на гей общността, въз основа на криминализирането на хомосесуалните прояви в Русия. Но освен това, в подготовката за игрите също изникват сведения за нарушения на основните права на работниците (предимно Кавказки мигранти) и за принудително изселване на жителите на района, да не говорим за екологичните последствия. 

В Америка пък изкривяванията свързани с продаването на спорт по телеизията се въртят в ежегоден, изключително изгоден цикъл. Половин минута реклама по време на Суперкупата по Америкакнси футбол струва средно 3.5 милиона долара през 2012 и 4 милиона долара  през 2013 (14% годишен ръст). Но тези невероятни суми се въртят между телевизиите и рекламодателите, малко от тях имат пряка връзка с отборите, а още по-малко с атлетите след като те приключат кратките си кариери като такива. Шоуто трябва да продължи, на всяка цена:
  • През Април 2013, бивши футболисти повдигат обвинение на Лигата за дългогодишно прикриване на фактите за последствията от травми на главата. Не се стига до дело, но през Август Лигата изплаща 765 милиона (равно на малко над час и половина Суперкупни реклами по актуални цени) на над 4,500-те бивши атлети и техните адвокати, като същевремено избягва отговорност за подобни бъдещи искания.
  • През 2012-та година излизат наяве престъпленията на Джери Сандъски, дългогодишен треньор на един от най-тачените отбори и дългогодишен активен педофил. Осъден е за 45 престъпления, част от които са имали свидетели, но репутацията и положението му дълго време са го изолирали от отговорност. По време на делото и след него, феновете на отбора и спорта трудно преглъщат истината и подозренията, които изникват към приближените треньори и атлети. Кой какво е знаел, и доколко парите и славата са били мотивация за бездействие? Получава се един вид всенародна психилогическа травма, подобна на тази която изживява Английската общественост със Джими Савил.
По ред причини, за в бъдеще когато така или иначе не гледам индустриално-крупни спортни първества по телевизията, ще се потупвам по гърба за принципостта си да ги бойкотирам. Предполагам, че за истинските фенове има по-адекватни начини да подкрепят спортистите. Помислете за своето лично отношение и ако се сещате за нещо по-ефективно, споделете.