топли морета

Хикадуа

Смъкнахме се от влака в Хикадуа, малко плажно селце с предполагаемо добър плаж и веднага се втурнахме да набавим малко липсващи вещи: джапанки, чаршаф (саронг) и слънцезащитен крем, плюс две недостатъчно студени бири. Проснахме се на плажа и проверихме колко е топъл всъщност Индийския Океан тук.

Някъде насред плажния ентусиазъм установихме, че още една част от нашия багаж се е разделила с нас - Нещото (също известно като дидовата портативна китарка) беше поело по своя път и продължило да изследва железниците на Шри Ланка без нас. Обратно към гарата, кратка приказка с Началник Гара, и се върнахме към плажа. Приехме липсата доста спокойно - колкото по-малко, толкова по-леко Пожелахме си само все пак да останем съединени със своите паспорти и карти до края на пътуването.

Плажът на Хикадуа наистина се оказа доста голям и хубав, с големи океански вълни по-скоро за сърф отколкото за плуване, но пък плуженето си беше съвсем на ниво. Селото се оказа курорт за бели колонизатори и то в сезон, та желаните цени от 1000 рупии (малко повече от 10 лв.) за двойна стая не бяха съвсем постижими. Стаите се запълваха и много от собствениците хич не се занимаваха с пазарлъци с ясната идея, че следващият бял скоро ще дойде и ще им плати без да се мъчи изобщо да договаря по-ниски цени.

Скоро след това при нас реши да се завърне и Нещото. Нашият началник гара явно беше уговорил успешно неговото издирване и си го получихме обратно. Зарадвахме се, че багажа ни се връща при нас и решихме да звъннем и на раниците. За тази цел още преди бяхме добили местна сим-карта (400 рупии активация + 100 рупии кредит). Беше безуспешно - с типичната за региона заинтересованост да си свършат работата, служителите на летището или не вдигаха телефоните си или (вероятно в редките случаи, когато шефовете ги надзирават) вдигаха, обясняваха, че ще ни прехвърлят към някой друг и затваряха телефона. 

Храм в морето на плажа срещу автогарата, град Матара

Вечерта искахме да се поглезим в плажните кръчми, но бързичко се отвратихме от смесицата от звуци от съседни заведения, подчертано некадърното обслужване и високи цени. Излязохме обратно на пътя и се насочихме към един роти шоп, където ни нахраниха адекватно и евтинко. Роти е пшеничена питка или неовкусена плчинка, каквито се правят, де що има индийска жилка. Роти шопът пък е заведение, където прелагат такива с различни пълнежи, например авокадо, риба, зеленчуци и други, както и други храни и напитки. Повече за менюто в тези малки, мръсни манджарници вижте на под-страницата хапване и пийване скоро .

Гал

На сутринта след бърза обиколка на плажа се отправихме към своята следваща дестинация - старата крепост на Гал. Гал е бил най-важнто пристанище на острова преди да се развие Коломбо. Крепостта е построена от португалците през 1619та и подобрявана от датчани и британци. Крепостта си е доста големичка и внушителна.

Без малко да дадем свидни жертви на жегата в обикаляне по стените. Затова в един момент решихме да търсим студени бири в колониалната административна част на града, която е затворена в стените на крепостта.  Натъкнахме се на заведение с малки вносни бири по 600 рупии (за сравнение, бирите по 625мл. струват около 300 рупии в заведения и 160 рупии в алко-маркет при връщане на бутилка). Спряхме се на хотелски бар с такива бири по 450 рупии, където срещу тази цена сервитьори с униформени жълти чаршафи и сини ризи ни обслужиха с пълна колониална сервилност и качествено се съвзехме от жегата.

Впрочем  явно е установена схема в градоустройството в Шри Ланка старите колониални части (обикновено затворени в някакво укрепление) да са изпълнени с администрация и тежкарски хотели, докато положението извън стените така да се каже съхранява типичната местна атмосфера (Бангладеееш!).


Вероятно тук е и момента да се спомене, че макар въпросната атмосфера в общи линии да наподобява типичната за субконтинента, Шри Ланка все пак държи някакво ниво по-понятно и приятно за белия турист. В сравнение с други страни в района, цялата армия от хелоучета е доста по-цивилизована, дори с леки задръжки да наглее докрай. Бяхме потресени колко са срамежливи местните хелоучета - понякога само ти казват едно "Хелоу" за да не ги пропуснеш и не те занимават повече, а дори опитите им да бъдат по-досадни могат да бъдат отклонени с лекота. На най-наглите все пак прилагахме контраатаката с раниците, ако трябва само на български, и те или смутено изчезваха или дори се опитваха да ни влязат в положението. Даже в един момент успяхме да получим съвет от тук-тук човече какъв рейс да си хванем до нашата цел. Въобще много хора ни даваха подобни съвети без да ни искат символични суми за услугата, най-много да ни пуснат някоя своя несвързана оферта.

Унауатуна, Мириса

След Гал решихме да се отправим към плажна дестинация на четири километра от града и се метнахме на някакъв автобус натам. Унауатуна обаче се оказа съвсем по черноморски презастроена, грозни сгради по и без това доста недъгаво плажче и цялото това точно до пътя. След кратко оглеждане се метнахме на друг рейс към Мириса, която трябваше да е баш-якия южен плаж.

Пристигнахме там почти по тъмно, а мястото се окажа още по-туристическо. Целият плаж беше окичен в неонови светлини по ресторантите с морска храна. С малко въртене намерихме евтинка стаичка в дома на някакви хора. Вечерта поайлячихме по плажа, като обходихме главния залив от край до край. Посетихме едно от ресторантчетата за да изпробваме как са рибите и наистина бяха задоволителни. На този плаж има голям корпус със наблюдателница на Бреговата Охрана. Тя стана наш частен бар за известно време, докато не забелязахме че през оградата на комплекса зад нас ни наблюдава един служител, безмълвно скрит в тъмното. 
Решихме да не даваме повече шансове на южното крайбрежие да ни разочарова. Самото крайбрежие беше хич не лошо, изглежда има и много по-малко развити плажчета по него, но тези които са по-известни като дестинации в този сезон са замляни с туристи от всички видове - непретенциозни руснаци, сърфисти от разни националности, и германци с раници - за каквито често ни бъркат, въпреки очевидната липса на раници.

Следваща точка: Яла, по предварителна информация най-якия природен резерват в Шри Ланка.

ролята на кексчетата през 2011

Що е то мъфин? А къпкейк? Какво ги отличава едно от друго? До известна степен съставките, и това че едните са по-скоро закуска, а другите по-скоро десерт, и вторите обикновено са с крем отгоре. Но най-важното, както отбелязва Васко: Все са кексчета.

Тези кексчета през миналата година (ако не миналите две) бяха сензация в САЩ и от там по света. Съвсем сериозно, голям феномен, ви казвам; някои икономисти дори се чудеха как така противно на рецесията, все повече новоизлюпени пекарни изключително за кексчета се скъсват да се конкурират.

В Джорджтаун имаше една, зпочна с малко пространство в пресечка до главната (на улица М наемита са ужасно високи), после се разпростря с ъглов магазин и дори стана верига из целия "метро-регион". В края на годината пускат и магазини в Ню Йорк. Всеки ден там се редят десетки хора на опашка и чакат по 20 минути за тези малки кексчета. Вярно, много са сладки, слагат им малки марципанови украски. Из града подобни заведения, колкото си искаш. Но тези от Джорджтаун бяха хитри - ако ги следиш по социалните мрежи пускат всеки ден код, с него плюс задължителното чакане на опашка, получаваш безплатно кексче.

Популярността им е отразена и по ВС-телешоп каналите; считам този вид реклама за барометър на общественото мнение за това кой безполезен предмет е на мода, поне по времето когато първоначално пуснат новия продукт. (тук ще ползвам чуждиците, за разграничаване) Така преди време се появи реклама на калъп за печене на оргромен къпкейк (малко странно, защото все пак част от притегателната им сила е, че са малки индивидуални кексчета...). Съвсем от скоро са пуснали и специална тава за печене на топчета за "близалки от торта", които аз обявих за новия къпкейк, но трябва да призная че те имат конкурент в лицето на сладките "макарон". Може би притиснати от тези други десерти, които заплашват да изместят кексчето от привилегированата му позиция, занятчиите в САЩ обявиха 15 Декември "Ден на къпкейка". На кексчетата е отредено и поне едно телевизионно предаване по кабелната: Война на кексчета! Всеки епизод събира четири известни магазинчета от страната, които се състезават за $10,000. Така кексчетата са не само нещо сладко, или продукт, но и метод за забавление. За някои хора може тези неща да са просто анекдоти, но други правят много пари от разпространението на "нова мода" сред десертите, което става едновременно посредством социалните мрежи, официалните медии, и всякакви други канали.

Но не всичко, що е свързано с кексчетата, е само радост и сладост. През Септември избухна скандал във Вашингтон след като одитори и журналисти разкриха през конгреса и света, че Отдел Правосъдие си доставя кексчета по $16 всяко за служебни конференции. За сравнение, от горе споменатия магазин предлагат дузина за $15+данък. И това по време на криза! Последваха бурни и забавни коментари относно "екстравагантното харчене" парите на данъкоплатците, и въпреки наличието на множество фрапантни примери (вижте в NYT, WP), свръх надценените кексчета си останаха емблема на прахосничеството.

През Декември пък, много омразната Администрация по Транспортната Сигурност (онези хора дето те оглеждат и оппват по летищата) иззема кексче от жена, която се опитва да ги пренесе в ръчния багаж. Има уловка: кексчето е било натъпкано в буркан (иновацията-майка на печалбата?), и служителите решили, че по този начин нарушава ограничението за пренасяне на гелообразни материали. След инцидента пояснили, че пътниците могат да си носят кексчета, пайове и подобни храни, стига да не са в буркан (и приложили снимката вдясно, за да няма съмнение кое какво е), но предупреждават че дори в обикновено състояние, такива печива могат да доведат до по-продължително разглеждане на багажа.

Лежерни приключения в Мериленд

През изминалата седмица живях с Тина и Джонатан в Бел Ер, щат Мериленд. След като подредихме багажите ми в един гараж, където Джонатан складира работни материали се отдадохме на гледане на анимации.
Когато съм при тях спя на дивана на първия етаж. Оттам през голяма стъклена врата се вижда двора, който не е ограден. Често има зайци, а в момента беше пълно със зрели черници. Един ден видяхме сърна, която излезе от гората и се захвана да ги пасе. В последствие я виждахме всеки ден и установихме че има малки наблизо в гората.
В понеделнк, който беше празник в памет на загиналите през войните, отидохме да пмогнем на родителите на Тина да отворят басеина си. През студените месеци басеина се покрива с една голяма мушама, която се задържа на място по интересен начин. Има куки, а в цимента около басеина са поставени едни винтове за които да се захванат. Когато басеина не е покрит, винтовете се затягат в земята, така че няма опасност да ги настъпиш. Стори ми се много хитро.
През останалите дни от седмицата аз ходих с Джонатан на работа. Той работи с плочки и различни каменни материали. Успешно лепих плочки и дори рязах с воден трион. Срещнахме много спънки в работата си обаче (например бяха ни доставили грешни размери камък, които не паснаха на пода на една баня, и други подобни абсурди), и за това приключвахме работния ден рано за да отидем да се изтегнем на припек в някоя рекичка.
Сега вече съм в ПА и очаквам пристигането на Тад утре.

обратно

Ето, че се завърнах в САЩ. Пътуването, в сравнение с друг път, беше песен - тъй като смених самолета само веднъж, макар и на така неудобното и объркващо летище Шарл Де Гал. Багажа си беше чекиран до крайната дестинация, а мисълта че след дългия полет (8 ч 30) няма да последват още един или два ме гъделичкаше приятно. Е, не седях до прозореца, както предпочитам, но това не помрачи ведрото ми настоение. На този полет, за разлика от други авиолинии, всеки си имаше екранче на предната седалка, и пускаха няколко филма многократно, та успях да гледам два и половина.

Както и да е, ведро, ведро минах имиграцията и пристъпих към багажните конвейери. Пристигна една партида багажи от нашия полет, и когато вече те бяха взети ненадейно потока секна. Но бърз оглед ми показа, че има и мого други хора от моя полет без багажи, та разсъдих че още не е време да се отчайвам. Може би трябваше... в следващите 3 часа периодично пускаха съобщения по високоговорителите, че има проблем с вратата на самолета, но багажите ей сега идват, видиш ли, само 15 минути още. Отначало, преди още да дадат каквато и да било информация, ние поруганите стояхме чинно прави около конвейера и се надявахме. Постепенно паднаха задръжките, докато не го обседнахме плътно от край до край. След това всички имаха характерни черни черти на задника, от гумената лента. Но ние и без това се бяхме опознали визуално. Други полети идваха, взимаха си нещата и си отиваха. Дойде един друг полет ор Париж, и си замина - беше иронично, техните багажи така бързо ги товареха, че конвейера им се задръсти и преля. При едно поредно безлично съобщение, че 'ей сега ...' направо се изгавриха с нас като пуснаха на нашия конвейер багажи от Амстердам. 

...

Накрая дойдоха багажите. Дори ни дадоха едни формуляри с предплатена марка, да пратим за някаква компенсация. Ще видим какво ще падне. 

Най-после минах митницата (която, и да бяхме искали да зарежем багажите, намаше да ни пуснат да минем без тях) и с Тад се упътихме към колата. Температурата беше 31 градуса, часът след 6. Потеглихме, но нещо се разсейвахме в приказка и по грешка минахме през задъстването в центъра на Вашингтон. Поне видях някои забележителности, които сигурно после ще ги разгледам по-отблизо. Спряхме за малко извън Балтимор да се освежим в един неочаквано изкъртен бар. Мивката беше уникална - кранът беше буквално joy стик, като напред се пуска вода, назад се спира, а на двете страни са температурите. Аз си пуснах по диагонал напред и на дясно, защото предпочитам да се мия със студена вода. 

В последствие заспах отзад в джипа. Аз в този джип, точно по пътя от Балтмор, и преди съм спала, но тогава беше по-неприятно защото спирахме често и да повръщам. Нещо вирусно беше...

Финиширахме към 11 вкъщи, където нямаше храна, но ние не бяхме гладни и без това. На следващия ден ядохме катофи пържени в мас. Пак ще ги ядем, скоро.

...

Тук къщата е страхотна. Двора особено е изключително приятен за лентяйстване. Има рекичка, а съседите казаха че се навърта сърна с бебе, но ние не сме я видели още. За това пък, тъй като са разположени множество специализирани хранилки, има изобилие от птици и гризачи. Има едни черни птици, май косове, и едни много хубави червени, т. нар. red cardinal. Има и - това е самата истина! - колибри. Тяхната хранилка е с мънички дупки с размер за човчицата им, и е пълна само със захаросана вода. Котето много се интригува да ги гледа, но понеже е къщна котка се изнервя ако я изнесем навън.

В момента Тад гледа бейзбол, който може да се проточи безкрайно и е много скучен за мен. Днес, ден неделен, и след доста силно представяне с нашия съратник Мат вчера (той ще е свидетел и кум), нищо няма да правим.