най-солените пирати

Фламенко на остров Кулебра

Десет дена в Пуерто Рико: Толкова много слънце, плажове, скариди, риби, ориз със боб и мофонго (намачкани платани - не-сладки банани - с подправки). Последните две са традиционно ядене за бедни или гарнитура за богати. И естествено много, много ром. Въобще, разкършихме малко Испанския и се почувствахме истински солени пирати.

Скариди с мофонго, емпанада с гуава и кесо, салата октопод с ориз и боб, две Медайи и противокомарните средства

Прекарахме повечето време на малкия остров Кулебра на изток от основния остров. Най-известният плаж на Пуерто Рико e на този остров, плаж Фламенко, където стояхме през половината време - голяма ивица с мек бял пясък, много вятър в северния край и по-спокойни води с корали и риби в южния. На Фламенко има къмпинг с тоалетни и душове за по 30 долара на вечер, и павилиони с манджи и магазин наблизо. Има и някакви бунгала. Другите плажове са без каквито и да било ‘удобства’.

Тамариндо

Изхвърлени от морето корали

Ние отидохме на още четири други плажа с различни изложения към океана, до които се стига с разходки през гората. Част от тях ни препоръча Йоги, Тринидадец от Индийски произход, който от 94-та е на зелена карта, но не иска да става Американски гражданин и за това живее и работи като инструктор по йога, риболовен гид и тн в Пуерто Рико. Което, ако не знаехте, е територия на САЩ – хората са граждани без правото да гласуват за президент, а представителя им в парламанета също няма право на глас.

Гост в палатката

Севиче (сурова бяла риба в лимонов сок и подправки),
калмари, мофонго с риба

в град Дюи на остров Кулебра

Там се движихме пеша, понякога на значителни разстояния. Дори по тя към един отпо-изолираните плажове минахме през размекната кал, където Дидо даде свидна жертва – любими сандали, изпътували толкова много места. Понякога ни качваха на стоп други туристи с наети джипове или колички за голф. Дори един път ни качи маршрутка, шофьора дошъл на ваканция и останал седем години - не говореше Английски и не ни поиска пари.

Изглед в залива на Кулебра

Ние си търсехме място на плаж с оптимални условия: хубав пясък, по-малко вятър и вълни, по-малко хора, и най-вече по-малко комари. А комарите са много сериозен проблем на тези Карибски острови. Оказа се, че не може да има всичко... там, където не духа и няма хора, има още повече комари. До Тамариндо всъщност има и достъп и по шосе, съответно е населено с чоевчета с шнорхели и каяци. На Пунта Солдадо плажът е предимно каменист. На Пунта Брава открихме пиратско убежище, но неспирния силен вятър, внушителни вълни и това че водата ни свърши ни отказаха да се задържаме там. На Карлос Росарио водата и пясъка са супер, но през деня става населено, а комарите са особено зловещи през цялото време. Въпреки липсата на пълно щастие, бяхме доволни от слънцето и топлите морета на Кулебра. Обзе ни такъв пиратски айляк, че като дойде време да решим дали да сменим островите и да разгледаме малко по-едрия Виекес, просто не ни стигна мотивация.

Танк оставен от американците

Пътеката към Пунта Брава

Това е отчасти, защото бяхме там в период на нарастваща и пълна луна, което обезсмисля посещение на биолуминисцентните заливи. Те са една от големите атракции на Пуерто Рико, заливи където бъка от микроорганизми светещи в тъмното. Намират се основно около Фахардо (изходна точка на фериботите от главния остров) и около остров Виекес. Вече е забранено да се плува в тях, защото мазилата за слънце и комари вредят на светещите гадинки, но се правят нощни разходки с каяци и електрически лодки. Е, тях ще трябва друг път да ги видим :) Другото, което ни се изплъзна са лечоните – прасенца сукалчета печени на бавен огън. Не се срещат под път и над път, а най-вече в почивните дни на едно място в южната част на главния остров. И тях ги пишем за следващи посещения, како и град Понсе с многото музеи и колониална архитектура с Каталански влияния.

Сандалите се предадоха

Пиратското убежище на Пунта Брава

  

Последните два дни отделихме на стария град в столицата Сан Хуан. Там е най-голямата крепост на Карибите, едно време отправна точка на Испанската Империя за превземане и контролиране на региона. След войната между Испания и САЩ в края на 19ти век, крепостите Ел Моро и Сан Кристобал са поети от Щатите като стратегическо съоръжение и има действия по време на световните войни.

Детайли от Ел Моро

Стените на Ел Моро

Изглед от Ел Моро

Изглед от Сан Кристобал към гетото Ла Перла, стар Сан Хуан  и Ел Моро

В рамките на крепостните стени, на полуостров от няколко квадратни километра, е запазена и пресъздадена стара архитектура. Пълно е с барове, ресторанти, магазини и хотели. Пълно е и с улични котета. А от всички ъгли гледа един чичо – май човек, който се опълчил за кратко в името на Порториканска независимост. Отпечатан е да гледа косо в естествен ръст и хората са го наслагали по балкони, стълбове, в колите си. Под крепостната стена от северната страна е гетото Ла Перла, което има славата на изпълнен с обирджии и други страшни субекти микрорайон.

улица в стария Сан Хуан със сини павета

В Сан Хуан се натъкнахме на панаир на домашните любимци – стотици, ако не хиляди, стопани с кучетата си се бяха събрали за някакви състезания и общо веселие на тревните площи пред главната крепост. Казаха ни, че това събитите е с дълга история, а в последно време се води голяма пропагадна за отговорността на стопани към любимците, за да се борят с проблема улични кучета. Ние не срещнахме много, дори почти никакви такива.

Най-голямата фабрика на Бакарди е в Пуерто Рико, изнесена там от Куба когато я приклещва комунизма. Не можахме да посетим самата фабрика, защото лодката която пътува от стария град до там беше строшена. Но пихме и други Пуерто-Рикански ромове, всичките бутилирани във Флорида по някаква причина, а също и Доминикански ром БарселО, на добри цени. Най-продаваните бири в Пуерто Рико са дори по-малки от тези в Щатите - само по 300 милилитра! и са местно производство, слабо алкохолни, като за жега.

Епичен фонтан - в Сан Хуан има школа за пластични изкуства,
съответно е пълно със статуи и монументи

Някакви мамешиби

Аз успях (с Дидо ни се разминаваха часовете на пристигане и заминаване) да отида и на един от градските плажове на Сан Хуан, Исла Верде. Намира се точно до летището, и ако градските рейсове са благосклонни можеш да слезеш от полета и да стигнеш до него за 10 минути и 75 цента. Ходенето пеша не е удачно, защото ги дели магистрала. Исла Верде също е дълъг и широк плаж, като части от крайбрежието са защитена местност. Там от 10 години живее Ризо, хипи което не напуска последния терен на плажа не-завладян от хотели и градска инфраструктура, където водните костенурки могат необезпокоявани да снасят яйца.

И на Кулебра и другия близък остров Виекес преобладават защитените местности, отчасти за да се съхрани нужното пространство за оцеляване на костенурките по брега и отчасти, защото във вътрешността има невзривени бомби, останали от Американската армия. Костенурките снасят малко по-късно през годината, та не успяхме да ги видим, но оставаме със спомените за плуване с костенурка на островите Банда в Индонезия.

"Трябва да защитим бреговете
Стига цимент
Трябва да променим дизайна"

Огромно дърво под крепостната стена

Баган: да преброиш храмовете е като да преброиш звездите

Една задължителна точка от посещението в Мианмар е районът около Баган. Тук от първите векове на новата ера до днешни дни са се надцаквали с по-големи и по-пищни храмове, докато полето от река Иравади до отвъд хоризонта се изпълни с такива.

Сутрешна дентална хигиена в пагодата, където доспивахме

Както щеше да ни се случва при всяко следващо автобусно пътуване из Мианмар, взехме вечерен рейс с час на пристигане 5 сутринта до градчето Няунг-У на север от стария град Баган. Рейсът пристигна по-рано от предвиденото и ние се насочихме към една пагода за да опънем шалтета и да поспим. На ставане ни пресрещна една жена, живуща в съседство с пагодата и ни поднесе кофа вода – в Мианмар има обичай да се предлага вода на странстващите.

Първата ни работа беше да потърсим Нещото, което отново бе пропуснало нашата спирка и продължило своя своя път. Някак пак се уреди да бъде върнато с обратен рейс към Няунг-У още същият следобед.

Следващото приключение беше да се осведомим за транспорта към Мандалей, следващата ни цел, за да знаем с колко време разполагаме в Баган. Офертата се оказа лодка с час на потегляне 5 сутринта, след два дни. След като открихме бърлогата си и спазарихме колела на цена като за половин ден се юрнахме да разглеждаме безкрайните храмове.

Тъй като не сме познавачи на будизма, в Баган най-впечатляващ ни се стори самият невероятен мащаб на комплекса. Наред със стария град (който ние не посетихме) има няколко по-известни ключови храма; но най-благо е просто да въртиш педалите из червените прашни пътчета и да изследваш на какво ще се натъкнеш. Бел.  Дидо: ама освен ако страшно не си падате по въртенето на педали в прахоляк при температура над 40 градуса тая благодат си има и неприятните страни. В много от по-малките храмове дебнат художници и творци на разни сувенири, които ти показват откъде можеш да се покатериш на втория етаж и те насочват към стоките си.

Първото ни автентично Мианмарско къри, от една манджарница изцяло на открито, се оказа посредствено на вкус. Техните манджи с ориз са различни зеленчукови и месни кърита, колкото по-мазни - толкова по-добре по разбиранията за статус. В този случай не можахме да разберем дали просто не ни допадат на вкус, или са повкиснати. Открихме, че вместо салата замезват например със незряло манго и малки пресни патладжани.

На един хълм реализирах катапултация от колелото: бях се засилила много по нанадолнището, обърнах се да видя защо се бави Дидо и загубих контрол. В подножието на хълма канавката се превръщаше в стъпаловидна бетонна структура за оттичане на вода и за да не се срещна с бетона от близо с висока скорост, пуснах колелото в движение. Настъпих го няколко пъти на различни места, докато инерцията и на двете ни маси се изразходи и отчетох щети: по мен нищо, по колелото строшен звънец и смачкана кошница. Бел. Дидо: а отстрани описаните маневри си изглеждаха направо като истинска левитация с премятащо се колело в краката.

В следобедната жега, само излежаването спасява

Както за хората, така и за животните

Залезите край Баган могат да бъдат много зрелищни и пътеводителите сочат някои храмове като най-обещаващи за това точки. Ние си избрахме не толкова натоварена точка, защото искахме да избегнем плащането на билет за разглеждане на комплекса. Популярно мнение е, че парите от такива такси отиват направо в джобовете на военните, а не за поддръжка на съответните културни паметници. Залезът се оказа посредствен сам по себе си, но панорамата на хиляди Багански храмове определено е внушителна. Дори не мисля, че може да се предаде със снимки.

Нощна сцена, различна пагода

Вечерта се отдадохме на манджи, местни бири и разтуха в Няунг У.  Открихме чудесните Мианмарски салати от незряла папая, ядки, лук, чесън, домати, джинджифил лимон и други подправки. Салатите са еднотипни като приготовление и съставки, просто определена съставка преобладава в различните видове (един вид в джинджифиловата има повечко джинджифил а, в доматената повечко домати). 

най-топлите морета

Пренаситили се на руини, се натоварихме на влака към Батикалоа - един от по-големите градове по източното крайбрежие на Шри Ланка. Има голяма плажна ивица брулена от силни ветрове. Градът сам по себе си е доста интересен със своите лагуни и съответните лодчици, мостчета, та дори автогари от които можеш да се бухнеш направо във водата. Не си представяйте Венеция или Амстердам, на този субконтинент нещата винаги вървят с тонове боклуци и мизерия, но градчето има с какво да привлече окото.

Батикалоа - част от църква, порутена от цунами

Впечатлихме се дотам, че решихме чак да се пробваме да останем на плаж тук, но се отказахме бързичко. Крайбрежната зона изненадващо още си беше доста изкъртена - боклуци и отломки навсякъде, кофти вълнения в морето, а малкото хотелчета удивляваха с мизерията и високите си цени. Чували сме, че освен, че е отнесла щети по време на въоръжения конфликт, тази част на Шри Ланка е ударена доста тежко от голямото цунами през 2004, но очаквахме, че за 10 години нещата са доста по-добре възстановени. Не беше така, около плажа картинката беше доста грозна. Малкото хотелчета, които запитахме искаха несъотвестващо високи цифри, а в близкия жилищен квартал ни обградиха враждебни кучета.

С последния възможен автобус се отправихме към Валеченай, а там вече по тъмно си хванахме тук-тук до плажа на Пасикуда. Напълзяхме едни доста приятни кабанки и си устроихме дълго търсене на храна - по някакъв странен начин мястото се оказа лишено от ресторантчета. В края на краищата съвсем близо до нас открихме барачка в която един благ чичо ни нахрани с ориз и къри.

На сутринта нещата се поизясниха - зад плажа беше пълно със скъпи ресорти, от тези от които туристите не излизат (даже за да идат до плажа, защото си имат басейн в ресорта), та явно нуждата от ресторанти не е огромна. В нашия край имаше няколко по-народни хотелчета, а нашият чичо от предишната вечер се оказа кажи-речи единственият вариант да хапнеш нещичко извън ресортите. В дните, в които му скимваше да не работи си хващахме тук-тук за да идем там-там във Валеченай да похапнем коту-роти. Чичото се беше впечатлил от взисктелните ни въпроси за цени и на втората вечер ни се извини, че ни иска 100 рупии отгоре за това, че ни е приготвил огромна порция скариди. Между нас и чичото, който беше на 20-на метра от кабаната ни, се намираше местния алко маркет.

Кабана в Пасикуда

Колкото до ресортите, въпреки, че ги имаше почти по цялата южна половина на плажа изобщо не успяваха да развалят ситуацията - в повечето случаи бяха изнесени на метри от морето, изглеждаха леко празни и малкото хора по тях наистина си стояха вътре.  Северната част на Пасикуда пък си беше съвсем празна, макар ивицата пясък да беше тясна и доста наситена с изхвърлени от морето боклуци. В северната част има плантации палми и скали, които ни дадоха надежди за шнорхелиране от плажа, но водата беше твърде бурна за да има смисъл.

Проверихме и другия плаж наблизо, Калкуда, като час и половина заобикаляхаме един нос между двата от южна страна на Пасикуда. На този плаж строят също някакви големи хотели, но до момента нямаше нищо. Въпреки това не е толкова защитен в свой залив и удобен за плискане - въпреки, че се оказа че до него се стига за 10 минути директно по пътя, другия ни беше по-атрактивен. На Пасикуда ситуацията си беше съвсем приемлива и с кеф прекарахме в мързел по плажа следващите няколко дена, до момента в който ни обзе някаква гузно желание да видим какво има в още по-северната част.

Човек-риба

Така стигнахме до Тринкомали, един прашен пъкъл с чаровни рибарски махали, и почти без да му обърнем внимание продължихме още на север към Нилавели, за който имахме сведения, че също предлага забележителен плаж.

В някаква степен се оказахме излъгани, водните условия хич не можеха да се сравняват с тихите води на Пасикуда. Плажната ивица е на километър от шосето, освен това е разделена през средата на туристическата зона от мащабна военноморска база. Иначе самият плаж сам по себе си не беше лош, доста по-дълъг от Пасикуда и застроен само в южната си част. На километър - два след нашата бърлога започваше дълга ивица по която нарядко се откриваха само рибарски колиби, някой друг военен пост и една доста приятна лагуна, след която не проверихме какво се случва, но се виждаха още доста километри плажна ивица.
С храната и напитките в Нилавели обаче ударихме сериозно на камък. Хапването стана скъпичко и незадоволително, бирите набъбнаха до 400 рупии, което преглъщахме до момента в който започнаха да ги носят топли. Направихме малко коту-роти туризъм до съседното село. С копнеж споменавахме нашия мил чичо от Пасикуда и неговите манджи.

Намираме за доста възмутително, когато радикалното вдигане на цените е съпроводено с падане на качеството, и един вид ни ползват за опитни мишки в изследване на балъщината на белия човек, но нямаше много алтернативи за изхранване. В един момент дори топли бири не искаха да ни продават, защото е празник (всяко пълнолуние е официален празник с Шри Ланка). По време на курса за коту-роти човекът с тук-тука ни закара на тайно място, където ни предложиха нелегални бири на още по-високи цени, или пък марихуана. Възмутени, ние предложихме да викнем полицията и разговорът бързо приключи. Въобще, в рамките на Шри Ланка единствено в района на Нилавели се опитваха да ни лъжат и пързалят по съвсем безочлив начин, например тук-тук искаше да ни убеди че няма рейс към Тринко (разликата в цените на двете за нас, макар и не огромна като стойност, е повече от десетократна).

Куче призрак

Голямата победа на Нилавели се оказа рекламираната от всички разходка с лодка до отсрещният Пиджън айлънд. Островът се намира на няколко километра срещу плажа и е национален парк заради коралите си. Коралите доста са пострадали от цунамито, но все още са атративни. Разходката до там се оказа скъпичка (към 6000 рупии за двама, цена която беше абсолютно консолидирана между ресортите и едноличните хелоучета) основно заради билетите за парка. Бяхме се заредили с най-вкусната папая и други мезета, за да издържим цял ден слънце и подводни забавления. Мястото се оказа чудничко за шнорхелиране, отвисяхме цял ден в зяпане на цветни рибки и видяхме от малките рифови акули с черни перки.

Като изключим острова, прекарахме няколко дни нищоправейки в сенките на плажа, с кратки няколкостотин метрови напъни за храни и напитки. Успяхме даже да си намерим ново приятелче - един местен катеричок редовно ни идваше на гости и се завираше доста нагло в нас. Като типичен обитател на субконтинента и той не беше безкористен и вероятно му бяхме само част от маршрута, по който разни балъци го хранят със солети, ама пък беше симпатяга.

Предпоследния следобед на нашето пътуване в Шри Ланка изкарахме в Тринко. Висяхме по свръхмръсния плаж с бири в ръка, наблюдавахме цялата Шри Ланкска шарена гмеж от лодки, рибари, гарвани, кучета, хлапетата и всякакви дремещи на слънцето отрепки и си мислехме колко е яко тук и колко по-яко би било, ако вземе някой да го изчисти всичкия тоя боклук. 

Тринко-дринко-леле-мале

После хванахме нощния влак до Коломбо. Бяхме си резервирали спално купе за цели 10 лв на човек за да видим докъде може да стигне лукса на железниците в Шри Ланка, а той не ни разочарова - купе с две легла и тоалетна споделена на две купета. Бяхме си взели коту-роти и неочаквано вкусни скариди и риба от Тринко (толкова пресни, че ни преди пет часа не можеха да ни ги продадат, защото не бяха наловени и сготвени).

След кратък плаж в Негомбо дойде време да се отправим обратно към летището. Беше тъжно да си тръгнем от топлите морета, но знаехме, че още топли морета ни дебнат отвсякъде.

Кенди ленд, Чарли

 

Перадения

На тръгване от Нуара Елиа оставихме съобщение на Бенджамин – някакъв каучсърфинг агент от Кенди, че отиваме натам и ако иска да се видим може да ни звънне на нашия местен номер. Човекът взе, че се обади, даже ни покани да преспим в къщата му. Мястото се оказа няколко километра преди Кенди, но пък съвсем близо до желаните ботанически градини, та се отзовахме.

Получи се доста различно гостуване от обичайното за каучсърфинг изтрещяване с някакви младежи насред бърлогата им в някакъв град. Оказа се, че сме на гости на цялото семейство. Къщичката беше в доста зелен квартал, който не изобилстваше от магазини и ресторанти, та се разбрахме да им вкараме пари за пазар и „майка“ да ни направи вечеря.

Джакфрут на дървото: растат до 30 кг

Семейството имаше доста матриархален вид - „майка“ движеше целия лаф, докато „татко“ тихичко си трайкаше и помагаше с домакинската работа. Менюто беше ориз с къри с „джакфрут“ (огромен плод доста използван в Южна Индия и Шри Ланка, не ни е ясно как се казва на български) и прясно кокосово мляко, къри с риба (което се готви с тамаринд, сухи червени и пресни зелени люти чушки и лимонов сок), и пол самбол (пресен кокос изстърган от ореха на едно специално пригодено свредло и намачкан между два камъка с чили, лимонов сок, и сол). Вечеряхме, разменихме по някоя приказка с Бенджамин и всички доста рано се отправиха към леглата.

През този паметен ден, за пръв път вместо да звъним на багажа, багажът ни звънна – бил намерен на летището в Шарджа и щял да пътува през нощта към Шри Ланка.

На сутринта закусихме роти с кокос и най-после пихме цейлонски чай срам ни е да си признаем, че до тогава не го бяхме опитали, защото не сме познавачи или ценители на чая. Отправихме се пеш към мечтаните ботанически градини. Чудехме се колко пък може да са яки някакви ботанически градини в Шри Ланка. Е, оказаха се много яки, цял ден обикаляхме, зяпахме и прилежавахме на сянка. Прилагаме част от тоновете снимков материал. 

кока

Малко от хилядите големи  прилепи, които обитават ботаническата градина

Хората се къпят в реката, която обгражда малкия полуостров на градините

Ето това се казва Фикус Бенджамин. Имаше издаден над земята корен дълъг над 100 стъпки.

Махагон

Една от пламовите алеи

Изтощени от бродене

Кенди

След градините се отправихме към централната част на Кенди за да разгледаме градският будистски храм, разположен до голямо езеро. Въпросният храм, Шри Далада Малигава (Зъбен Храм), бил най-важният в Шри Ланка. В светилището си съхранява съвсем оригинален зъб от Буда. След като попрочетохме се оказа, че този зъб е в центъра на държавната история, едва ли не всички локални войни и национални драми през вековете са посветени на съхранението и евентуалното обратно отвоюване на тоя ми ти зъб.

Ние от будизъм и зъботехника не се интересуваме особено, та се почувствахме леко излъгани в своите очаквания за зрелища – храм като храм, много бангладеш около светилището. Билетът за храма (1,000 рупии) включва ограничени части от храма, някакво дискче, което още не сме разглеждали, археологически музей пълен с резбовани дървени колони от различни места и някои накити, но не и вход в „Музея на Световния Будизъм“ (още 500 рупии, а такива музеи има при всеки уважаващ себе си будистки храм в страната). Иначе като цяло беше приятничко в района и си имаха церемониален слон. Нищо особено, но като за един зъб става, представям си как ще се раздадат ако им дарим наскоро извадените мъдреци на Диа ;-)