най-солените пирати

Фламенко на остров Кулебра

Десет дена в Пуерто Рико: Толкова много слънце, плажове, скариди, риби, ориз със боб и мофонго (намачкани платани - не-сладки банани - с подправки). Последните две са традиционно ядене за бедни или гарнитура за богати. И естествено много, много ром. Въобще, разкършихме малко Испанския и се почувствахме истински солени пирати.

Скариди с мофонго, емпанада с гуава и кесо, салата октопод с ориз и боб, две Медайи и противокомарните средства

Прекарахме повечето време на малкия остров Кулебра на изток от основния остров. Най-известният плаж на Пуерто Рико e на този остров, плаж Фламенко, където стояхме през половината време - голяма ивица с мек бял пясък, много вятър в северния край и по-спокойни води с корали и риби в южния. На Фламенко има къмпинг с тоалетни и душове за по 30 долара на вечер, и павилиони с манджи и магазин наблизо. Има и някакви бунгала. Другите плажове са без каквито и да било ‘удобства’.

Тамариндо

Изхвърлени от морето корали

Ние отидохме на още четири други плажа с различни изложения към океана, до които се стига с разходки през гората. Част от тях ни препоръча Йоги, Тринидадец от Индийски произход, който от 94-та е на зелена карта, но не иска да става Американски гражданин и за това живее и работи като инструктор по йога, риболовен гид и тн в Пуерто Рико. Което, ако не знаехте, е територия на САЩ – хората са граждани без правото да гласуват за президент, а представителя им в парламанета също няма право на глас.

Гост в палатката

Севиче (сурова бяла риба в лимонов сок и подправки),
калмари, мофонго с риба

в град Дюи на остров Кулебра

Там се движихме пеша, понякога на значителни разстояния. Дори по тя към един отпо-изолираните плажове минахме през размекната кал, където Дидо даде свидна жертва – любими сандали, изпътували толкова много места. Понякога ни качваха на стоп други туристи с наети джипове или колички за голф. Дори един път ни качи маршрутка, шофьора дошъл на ваканция и останал седем години - не говореше Английски и не ни поиска пари.

Изглед в залива на Кулебра

Ние си търсехме място на плаж с оптимални условия: хубав пясък, по-малко вятър и вълни, по-малко хора, и най-вече по-малко комари. А комарите са много сериозен проблем на тези Карибски острови. Оказа се, че не може да има всичко... там, където не духа и няма хора, има още повече комари. До Тамариндо всъщност има и достъп и по шосе, съответно е населено с чоевчета с шнорхели и каяци. На Пунта Солдадо плажът е предимно каменист. На Пунта Брава открихме пиратско убежище, но неспирния силен вятър, внушителни вълни и това че водата ни свърши ни отказаха да се задържаме там. На Карлос Росарио водата и пясъка са супер, но през деня става населено, а комарите са особено зловещи през цялото време. Въпреки липсата на пълно щастие, бяхме доволни от слънцето и топлите морета на Кулебра. Обзе ни такъв пиратски айляк, че като дойде време да решим дали да сменим островите и да разгледаме малко по-едрия Виекес, просто не ни стигна мотивация.

Танк оставен от американците

Пътеката към Пунта Брава

Това е отчасти, защото бяхме там в период на нарастваща и пълна луна, което обезсмисля посещение на биолуминисцентните заливи. Те са една от големите атракции на Пуерто Рико, заливи където бъка от микроорганизми светещи в тъмното. Намират се основно около Фахардо (изходна точка на фериботите от главния остров) и около остров Виекес. Вече е забранено да се плува в тях, защото мазилата за слънце и комари вредят на светещите гадинки, но се правят нощни разходки с каяци и електрически лодки. Е, тях ще трябва друг път да ги видим :) Другото, което ни се изплъзна са лечоните – прасенца сукалчета печени на бавен огън. Не се срещат под път и над път, а най-вече в почивните дни на едно място в южната част на главния остров. И тях ги пишем за следващи посещения, како и град Понсе с многото музеи и колониална архитектура с Каталански влияния.

Сандалите се предадоха

Пиратското убежище на Пунта Брава

  

Последните два дни отделихме на стария град в столицата Сан Хуан. Там е най-голямата крепост на Карибите, едно време отправна точка на Испанската Империя за превземане и контролиране на региона. След войната между Испания и САЩ в края на 19ти век, крепостите Ел Моро и Сан Кристобал са поети от Щатите като стратегическо съоръжение и има действия по време на световните войни.

Детайли от Ел Моро

Стените на Ел Моро

Изглед от Ел Моро

Изглед от Сан Кристобал към гетото Ла Перла, стар Сан Хуан  и Ел Моро

В рамките на крепостните стени, на полуостров от няколко квадратни километра, е запазена и пресъздадена стара архитектура. Пълно е с барове, ресторанти, магазини и хотели. Пълно е и с улични котета. А от всички ъгли гледа един чичо – май човек, който се опълчил за кратко в името на Порториканска независимост. Отпечатан е да гледа косо в естествен ръст и хората са го наслагали по балкони, стълбове, в колите си. Под крепостната стена от северната страна е гетото Ла Перла, което има славата на изпълнен с обирджии и други страшни субекти микрорайон.

улица в стария Сан Хуан със сини павета

В Сан Хуан се натъкнахме на панаир на домашните любимци – стотици, ако не хиляди, стопани с кучетата си се бяха събрали за някакви състезания и общо веселие на тревните площи пред главната крепост. Казаха ни, че това събитите е с дълга история, а в последно време се води голяма пропагадна за отговорността на стопани към любимците, за да се борят с проблема улични кучета. Ние не срещнахме много, дори почти никакви такива.

Най-голямата фабрика на Бакарди е в Пуерто Рико, изнесена там от Куба когато я приклещва комунизма. Не можахме да посетим самата фабрика, защото лодката която пътува от стария град до там беше строшена. Но пихме и други Пуерто-Рикански ромове, всичките бутилирани във Флорида по някаква причина, а също и Доминикански ром БарселО, на добри цени. Най-продаваните бири в Пуерто Рико са дори по-малки от тези в Щатите - само по 300 милилитра! и са местно производство, слабо алкохолни, като за жега.

Епичен фонтан - в Сан Хуан има школа за пластични изкуства,
съответно е пълно със статуи и монументи

Някакви мамешиби

Аз успях (с Дидо ни се разминаваха часовете на пристигане и заминаване) да отида и на един от градските плажове на Сан Хуан, Исла Верде. Намира се точно до летището, и ако градските рейсове са благосклонни можеш да слезеш от полета и да стигнеш до него за 10 минути и 75 цента. Ходенето пеша не е удачно, защото ги дели магистрала. Исла Верде също е дълъг и широк плаж, като части от крайбрежието са защитена местност. Там от 10 години живее Ризо, хипи което не напуска последния терен на плажа не-завладян от хотели и градска инфраструктура, където водните костенурки могат необезпокоявани да снасят яйца.

И на Кулебра и другия близък остров Виекес преобладават защитените местности, отчасти за да се съхрани нужното пространство за оцеляване на костенурките по брега и отчасти, защото във вътрешността има невзривени бомби, останали от Американската армия. Костенурките снасят малко по-късно през годината, та не успяхме да ги видим, но оставаме със спомените за плуване с костенурка на островите Банда в Индонезия.

"Трябва да защитим бреговете
Стига цимент
Трябва да променим дизайна"

Огромно дърво под крепостната стена

най-топлите морета

Пренаситили се на руини, се натоварихме на влака към Батикалоа - един от по-големите градове по източното крайбрежие на Шри Ланка. Има голяма плажна ивица брулена от силни ветрове. Градът сам по себе си е доста интересен със своите лагуни и съответните лодчици, мостчета, та дори автогари от които можеш да се бухнеш направо във водата. Не си представяйте Венеция или Амстердам, на този субконтинент нещата винаги вървят с тонове боклуци и мизерия, но градчето има с какво да привлече окото.

Батикалоа - част от църква, порутена от цунами

Впечатлихме се дотам, че решихме чак да се пробваме да останем на плаж тук, но се отказахме бързичко. Крайбрежната зона изненадващо още си беше доста изкъртена - боклуци и отломки навсякъде, кофти вълнения в морето, а малкото хотелчета удивляваха с мизерията и високите си цени. Чували сме, че освен, че е отнесла щети по време на въоръжения конфликт, тази част на Шри Ланка е ударена доста тежко от голямото цунами през 2004, но очаквахме, че за 10 години нещата са доста по-добре възстановени. Не беше така, около плажа картинката беше доста грозна. Малкото хотелчета, които запитахме искаха несъотвестващо високи цифри, а в близкия жилищен квартал ни обградиха враждебни кучета.

С последния възможен автобус се отправихме към Валеченай, а там вече по тъмно си хванахме тук-тук до плажа на Пасикуда. Напълзяхме едни доста приятни кабанки и си устроихме дълго търсене на храна - по някакъв странен начин мястото се оказа лишено от ресторантчета. В края на краищата съвсем близо до нас открихме барачка в която един благ чичо ни нахрани с ориз и къри.

На сутринта нещата се поизясниха - зад плажа беше пълно със скъпи ресорти, от тези от които туристите не излизат (даже за да идат до плажа, защото си имат басейн в ресорта), та явно нуждата от ресторанти не е огромна. В нашия край имаше няколко по-народни хотелчета, а нашият чичо от предишната вечер се оказа кажи-речи единственият вариант да хапнеш нещичко извън ресортите. В дните, в които му скимваше да не работи си хващахме тук-тук за да идем там-там във Валеченай да похапнем коту-роти. Чичото се беше впечатлил от взисктелните ни въпроси за цени и на втората вечер ни се извини, че ни иска 100 рупии отгоре за това, че ни е приготвил огромна порция скариди. Между нас и чичото, който беше на 20-на метра от кабаната ни, се намираше местния алко маркет.

Кабана в Пасикуда

Колкото до ресортите, въпреки, че ги имаше почти по цялата южна половина на плажа изобщо не успяваха да развалят ситуацията - в повечето случаи бяха изнесени на метри от морето, изглеждаха леко празни и малкото хора по тях наистина си стояха вътре.  Северната част на Пасикуда пък си беше съвсем празна, макар ивицата пясък да беше тясна и доста наситена с изхвърлени от морето боклуци. В северната част има плантации палми и скали, които ни дадоха надежди за шнорхелиране от плажа, но водата беше твърде бурна за да има смисъл.

Проверихме и другия плаж наблизо, Калкуда, като час и половина заобикаляхаме един нос между двата от южна страна на Пасикуда. На този плаж строят също някакви големи хотели, но до момента нямаше нищо. Въпреки това не е толкова защитен в свой залив и удобен за плискане - въпреки, че се оказа че до него се стига за 10 минути директно по пътя, другия ни беше по-атрактивен. На Пасикуда ситуацията си беше съвсем приемлива и с кеф прекарахме в мързел по плажа следващите няколко дена, до момента в който ни обзе някаква гузно желание да видим какво има в още по-северната част.

Човек-риба

Така стигнахме до Тринкомали, един прашен пъкъл с чаровни рибарски махали, и почти без да му обърнем внимание продължихме още на север към Нилавели, за който имахме сведения, че също предлага забележителен плаж.

В някаква степен се оказахме излъгани, водните условия хич не можеха да се сравняват с тихите води на Пасикуда. Плажната ивица е на километър от шосето, освен това е разделена през средата на туристическата зона от мащабна военноморска база. Иначе самият плаж сам по себе си не беше лош, доста по-дълъг от Пасикуда и застроен само в южната си част. На километър - два след нашата бърлога започваше дълга ивица по която нарядко се откриваха само рибарски колиби, някой друг военен пост и една доста приятна лагуна, след която не проверихме какво се случва, но се виждаха още доста километри плажна ивица.
С храната и напитките в Нилавели обаче ударихме сериозно на камък. Хапването стана скъпичко и незадоволително, бирите набъбнаха до 400 рупии, което преглъщахме до момента в който започнаха да ги носят топли. Направихме малко коту-роти туризъм до съседното село. С копнеж споменавахме нашия мил чичо от Пасикуда и неговите манджи.

Намираме за доста възмутително, когато радикалното вдигане на цените е съпроводено с падане на качеството, и един вид ни ползват за опитни мишки в изследване на балъщината на белия човек, но нямаше много алтернативи за изхранване. В един момент дори топли бири не искаха да ни продават, защото е празник (всяко пълнолуние е официален празник с Шри Ланка). По време на курса за коту-роти човекът с тук-тука ни закара на тайно място, където ни предложиха нелегални бири на още по-високи цени, или пък марихуана. Възмутени, ние предложихме да викнем полицията и разговорът бързо приключи. Въобще, в рамките на Шри Ланка единствено в района на Нилавели се опитваха да ни лъжат и пързалят по съвсем безочлив начин, например тук-тук искаше да ни убеди че няма рейс към Тринко (разликата в цените на двете за нас, макар и не огромна като стойност, е повече от десетократна).

Куче призрак

Голямата победа на Нилавели се оказа рекламираната от всички разходка с лодка до отсрещният Пиджън айлънд. Островът се намира на няколко километра срещу плажа и е национален парк заради коралите си. Коралите доста са пострадали от цунамито, но все още са атративни. Разходката до там се оказа скъпичка (към 6000 рупии за двама, цена която беше абсолютно консолидирана между ресортите и едноличните хелоучета) основно заради билетите за парка. Бяхме се заредили с най-вкусната папая и други мезета, за да издържим цял ден слънце и подводни забавления. Мястото се оказа чудничко за шнорхелиране, отвисяхме цял ден в зяпане на цветни рибки и видяхме от малките рифови акули с черни перки.

Като изключим острова, прекарахме няколко дни нищоправейки в сенките на плажа, с кратки няколкостотин метрови напъни за храни и напитки. Успяхме даже да си намерим ново приятелче - един местен катеричок редовно ни идваше на гости и се завираше доста нагло в нас. Като типичен обитател на субконтинента и той не беше безкористен и вероятно му бяхме само част от маршрута, по който разни балъци го хранят със солети, ама пък беше симпатяга.

Предпоследния следобед на нашето пътуване в Шри Ланка изкарахме в Тринко. Висяхме по свръхмръсния плаж с бири в ръка, наблюдавахме цялата Шри Ланкска шарена гмеж от лодки, рибари, гарвани, кучета, хлапетата и всякакви дремещи на слънцето отрепки и си мислехме колко е яко тук и колко по-яко би било, ако вземе някой да го изчисти всичкия тоя боклук. 

Тринко-дринко-леле-мале

После хванахме нощния влак до Коломбо. Бяхме си резервирали спално купе за цели 10 лв на човек за да видим докъде може да стигне лукса на железниците в Шри Ланка, а той не ни разочарова - купе с две легла и тоалетна споделена на две купета. Бяхме си взели коту-роти и неочаквано вкусни скариди и риба от Тринко (толкова пресни, че ни преди пет часа не можеха да ни ги продадат, защото не бяха наловени и сготвени).

След кратък плаж в Негомбо дойде време да се отправим обратно към летището. Беше тъжно да си тръгнем от топлите морета, но знаехме, че още топли морета ни дебнат отвсякъде.

топли морета

Хикадуа

Смъкнахме се от влака в Хикадуа, малко плажно селце с предполагаемо добър плаж и веднага се втурнахме да набавим малко липсващи вещи: джапанки, чаршаф (саронг) и слънцезащитен крем, плюс две недостатъчно студени бири. Проснахме се на плажа и проверихме колко е топъл всъщност Индийския Океан тук.

Някъде насред плажния ентусиазъм установихме, че още една част от нашия багаж се е разделила с нас - Нещото (също известно като дидовата портативна китарка) беше поело по своя път и продължило да изследва железниците на Шри Ланка без нас. Обратно към гарата, кратка приказка с Началник Гара, и се върнахме към плажа. Приехме липсата доста спокойно - колкото по-малко, толкова по-леко Пожелахме си само все пак да останем съединени със своите паспорти и карти до края на пътуването.

Плажът на Хикадуа наистина се оказа доста голям и хубав, с големи океански вълни по-скоро за сърф отколкото за плуване, но пък плуженето си беше съвсем на ниво. Селото се оказа курорт за бели колонизатори и то в сезон, та желаните цени от 1000 рупии (малко повече от 10 лв.) за двойна стая не бяха съвсем постижими. Стаите се запълваха и много от собствениците хич не се занимаваха с пазарлъци с ясната идея, че следващият бял скоро ще дойде и ще им плати без да се мъчи изобщо да договаря по-ниски цени.

Скоро след това при нас реши да се завърне и Нещото. Нашият началник гара явно беше уговорил успешно неговото издирване и си го получихме обратно. Зарадвахме се, че багажа ни се връща при нас и решихме да звъннем и на раниците. За тази цел още преди бяхме добили местна сим-карта (400 рупии активация + 100 рупии кредит). Беше безуспешно - с типичната за региона заинтересованост да си свършат работата, служителите на летището или не вдигаха телефоните си или (вероятно в редките случаи, когато шефовете ги надзирават) вдигаха, обясняваха, че ще ни прехвърлят към някой друг и затваряха телефона. 

Храм в морето на плажа срещу автогарата, град Матара

Вечерта искахме да се поглезим в плажните кръчми, но бързичко се отвратихме от смесицата от звуци от съседни заведения, подчертано некадърното обслужване и високи цени. Излязохме обратно на пътя и се насочихме към един роти шоп, където ни нахраниха адекватно и евтинко. Роти е пшеничена питка или неовкусена плчинка, каквито се правят, де що има индийска жилка. Роти шопът пък е заведение, където прелагат такива с различни пълнежи, например авокадо, риба, зеленчуци и други, както и други храни и напитки. Повече за менюто в тези малки, мръсни манджарници вижте на под-страницата хапване и пийване скоро .

Гал

На сутринта след бърза обиколка на плажа се отправихме към своята следваща дестинация - старата крепост на Гал. Гал е бил най-важнто пристанище на острова преди да се развие Коломбо. Крепостта е построена от португалците през 1619та и подобрявана от датчани и британци. Крепостта си е доста големичка и внушителна.

Без малко да дадем свидни жертви на жегата в обикаляне по стените. Затова в един момент решихме да търсим студени бири в колониалната административна част на града, която е затворена в стените на крепостта.  Натъкнахме се на заведение с малки вносни бири по 600 рупии (за сравнение, бирите по 625мл. струват около 300 рупии в заведения и 160 рупии в алко-маркет при връщане на бутилка). Спряхме се на хотелски бар с такива бири по 450 рупии, където срещу тази цена сервитьори с униформени жълти чаршафи и сини ризи ни обслужиха с пълна колониална сервилност и качествено се съвзехме от жегата.

Впрочем  явно е установена схема в градоустройството в Шри Ланка старите колониални части (обикновено затворени в някакво укрепление) да са изпълнени с администрация и тежкарски хотели, докато положението извън стените така да се каже съхранява типичната местна атмосфера (Бангладеееш!).


Вероятно тук е и момента да се спомене, че макар въпросната атмосфера в общи линии да наподобява типичната за субконтинента, Шри Ланка все пак държи някакво ниво по-понятно и приятно за белия турист. В сравнение с други страни в района, цялата армия от хелоучета е доста по-цивилизована, дори с леки задръжки да наглее докрай. Бяхме потресени колко са срамежливи местните хелоучета - понякога само ти казват едно "Хелоу" за да не ги пропуснеш и не те занимават повече, а дори опитите им да бъдат по-досадни могат да бъдат отклонени с лекота. На най-наглите все пак прилагахме контраатаката с раниците, ако трябва само на български, и те или смутено изчезваха или дори се опитваха да ни влязат в положението. Даже в един момент успяхме да получим съвет от тук-тук човече какъв рейс да си хванем до нашата цел. Въобще много хора ни даваха подобни съвети без да ни искат символични суми за услугата, най-много да ни пуснат някоя своя несвързана оферта.

Унауатуна, Мириса

След Гал решихме да се отправим към плажна дестинация на четири километра от града и се метнахме на някакъв автобус натам. Унауатуна обаче се оказа съвсем по черноморски презастроена, грозни сгради по и без това доста недъгаво плажче и цялото това точно до пътя. След кратко оглеждане се метнахме на друг рейс към Мириса, която трябваше да е баш-якия южен плаж.

Пристигнахме там почти по тъмно, а мястото се окажа още по-туристическо. Целият плаж беше окичен в неонови светлини по ресторантите с морска храна. С малко въртене намерихме евтинка стаичка в дома на някакви хора. Вечерта поайлячихме по плажа, като обходихме главния залив от край до край. Посетихме едно от ресторантчетата за да изпробваме как са рибите и наистина бяха задоволителни. На този плаж има голям корпус със наблюдателница на Бреговата Охрана. Тя стана наш частен бар за известно време, докато не забелязахме че през оградата на комплекса зад нас ни наблюдава един служител, безмълвно скрит в тъмното. 
Решихме да не даваме повече шансове на южното крайбрежие да ни разочарова. Самото крайбрежие беше хич не лошо, изглежда има и много по-малко развити плажчета по него, но тези които са по-известни като дестинации в този сезон са замляни с туристи от всички видове - непретенциозни руснаци, сърфисти от разни националности, и германци с раници - за каквито често ни бъркат, въпреки очевидната липса на раници.

Следваща точка: Яла, по предварителна информация най-якия природен резерват в Шри Ланка.

каяци

Бяхме на двудневно приключение с каяци в централно-северен Непал. Оказа се, че два дни е твърде кратко за да се научи човек на всички умения, които може да му потрябват! Река Боте Коши има някои много коварни бързеи, за това е много подходяща за рафтннг (това беше нашата цел, всъщност, но за дните които искахме вече нямаше места в лодката - за това, каяци). Ние, за щастие, не се пускахме точно по най-злите бързеи, не знам какво ще да е там.
Карта: каяци

Лагерувахме на плажа на реката, от там се виждат едни огромни планински върхове, дето се намират в Тибет. вечерта запалихме огън, организаторите ни сготвиха манджи и сложиха свещи из лагера, завъртяхме малко уиски - много задушевно. А какви звезди! Едри, ярки, и дребни светлинки, въобще всякакви, каквито само на Атолука се виждат. Между другото, бяхме заедно с групата които бяха на рафтинг, тоест тези, които запълниха иначе нашите места и ни вкараха в по-големи авантюри.

Първия ден се учихме да гребем и да се насочваме в желаната посока според течението - което аз така и не усвоих! Освен това се учихме как да се  изтласкваме обратно ако се преобърнем с каяка. Каяците за бързи води им се ползват с шприцка, която покрива отвора и не позволява да се пълнят с вода при нормални обстоятелства докато препускаш из бързеите,  и ако знаеш какво правиш можеш, в случай че се обърнеш надолу с главата, да се изтласкаш обтано и да продължиш. Това също не го овладяхме, макар да се ушражнявахме доста, за това пък ни стана много студено. Все пак тази река се стича от ледник, ноември месец е... бяхме с неопрени, но като почнеш да тренираш да се въртиш под водата някак си става студено. Та, ако не можеш да се завъртиш обратно, тоест да се подадеш пак от водата, теглиш шприцката и се откъсваш от каяка.

На мен аварийната процедура ми се наложи само веднъж, много скоро да не кажа веднага след като тръгнахме, на първия хищен бързей. имаше много дълбоки вълни, ако мога така да кажа, и понеже инструкторите викаха 'напред! изправи по течението и греби, напред!', аз се вглъбих в това да не се завъртам, и се наерих под водата. За щастие беше на много дълбоко място, не се ударих в нищо, и след кратък неуспешен опит да се оттласна и завъртя обратно, се из-шприкцах извън каяка. От там нататък реших, че все пак не е фатално да се въртя перпендикулярно и както и да е спрямо течението, стига да поддържам глава над водата.

Все пак ми липсват някои основни умения - ако чоек, който знае какво да прави и как, се придвижва по реката на зиг заг спрямо желанията си и течението, аз се придвижвах на спирали, тоест много се въртях без да искам. Общо се пускахме около пет километра всеки ден, като на втория ден имаше повече бързеи  по отсечката. Аз ги преодолях всичките овсен онзи, първия. Е, на някои най-екстремни бързеи минавахме по двама, тоест захващахме по два каяка за стабилност, но иначе на много места се борих хладнокръвно и усшешно, включително там където инструкторите дадоха ясни знаци, че е много важно да минем от дясно, но пък аз не успях да стигна до там, например.

Абе, ще има още такива приключения май.

коте-прилеп, куче-прасе: сиануквил, камбоджа

Да ви кажа честно, много малко видяхме от Камбоджа - само единия Сиануквил, град на крайбрежието (карта). Но всъщност това беше целта, искахме плажна почивка, и излезе страхотно. Избрахме дестинацията според препоръките на Филикс, един много висок и близък другар който сега е в Катманду, но е живял и работил там в продължение на четири години. Той ни разясни разни тънкости от рода най-евтини самолетни билети, най-приятни заведения, най-хубави плажове. Даже маше идея той и Барбора да се включат, но после те бяха сразени от финансовата и отпуск-ната реалност. Жалко.

Потеглихме в Събота на обяд, някои в много рохко състояние, защото започнах отново да пия алкохол предната вечер след шест-седмични пости. Летяхме през Бангкок до Пном Пен, където трябваше да ни чака такси за три и половина часовото пътуване до Сиануквил. Там също има летище, но през 2007 скоро след откриването му имало зверска катастрофа при кацането на един полет, затова сега едва-едва отново задвижва полети. Шосето от столицата до там също до скоро е било трагично, от липса на поддръжка и защото от пристанището към Пном Пен се движат тежкотоварни камиони, но сега е по-добре. Намерихме един кощунствено скъп превоз и го изпътувахме. (Можехме да останем в Пном Пен вечерта, ама не искхаме, пък! За да се събудим на плажа.)

По улицата, която слиза стръмно към плаж Серендипити / Очетийл преобладават хотел-ресторантите. Там намерихме новите си приятели, собственици и персонал на New Sea View Villa и те приеха много радушно. Освен тоав имаха страхотен бонус: едно миниатюрно и съвсем безпомощно черно котенце. Там поседявахме сутрин и привечер, на солидни омлети или напитки. Много от клинетите също се любуваха на котето; една вечер някой точно напираше да го снима, когато забелязахме под масата десет сантиметров черен скорпион ... Друг емблематичен ресторант на тази улица се яви Maybe Later. Там ограничават менюто до мексикански храни, но барът е по-мащабен, и също се запознахме със собствениците. Въобще в този град преобдлават чуждестранните собственици и мениджъри на заведения и хотели (чужденците са ограничени само откъм покупка на имоти, но могат свободно да развиват бизнес). Всички бяха много дружелюбни, и по между си са по-скоро окуражително настроени, отколкото върло конкурентни. Вечер след като някои свършат работа и затворят ресторантите се събират в баровете при колегите си и заедно си пият.

Ние също станахме част от групата - участвахме в игра на 'тривиа', което ще рече в отбор се опитваш да отговориш на различни въпроси от 'обща култура' в области като наука, история, география, и тн. За всеки отбор се дава по един отговор на всеки въпрос. Ние не победихме, така че не разбрах каква е наградата, но често е от рода наш'та маса черпи ваш'та маса в полза на победителите. Все пак аз успях да спечеля кана бира за нашия отбор при следната игра на ези-тура: всички стават и преди всяко хвърляне на монетата си слагат ръцете на главата или 'опашката' (които на английски съотвестват на двете станри на монетата), който не познае сяда, после пак се хвърля, и печели този който познае най-много пъти по ред. Докато елиминирам всички, познах седем пъти по ред - вероятността това да се случи е по-ниска от един процент :П

Джейн, една много сърдечна дама която от години работи за туристическа компания в най-различни екзотични и други места, също ни препоръча новооткрит Кмерски ресторант (болшинството хора в Камбоджа са от етноса Кмер) подходящо наречен Ням. Менюто предлага множество ястия в малка или голяма порция; ние се нахвърлихме на безброй малки порции, като най-много ни харесаха едни миниатюрни свински кюфтенца на скара със сладко-доматено-фъстъчен сос. Десертите (които бяха само в огромни порции) също ни впечатлиха: половин сладка печена тиква пълнена с кокосов крем и тестени работи пълнени с пюре от червен боб в сос от джинджифил.

Дейностите ни извън този тесен, но иначе напълно самодостатъчен, периметър бяха на вода. Един цял ден прекарахме на лодка заедно с водолазна група, въпреки че ние само шнорхелирахме (аз не мога да се пробвамна водолазни занимания, поради стара ушна травма). Водачът беше един Ново Зеландец, много забавен и скороговорещ, който иначе работи като моряк по целия свят. Извозихме се до рифове около близките острови. Подводните гледки не бяха лоши, но бурни превалявания бяха размътили трайно водата и видимостта беше много ограничена. Все пак съгледах раковини, които иначе познавам само като сувенири, и типичните за региона риби. Гадното обче стана на връщане - двигателя, или по-точно скоростната кутия, загина на около час и половина от пристанището. Дойде друга лодка да ни тегли, но всичко това се разви доста бавно и отегчително. Тад два дни ходи на дълбоководен риболов, като и двата пъти бил сред малцината които не страдали от целодневна морска болест. Опознахме се с капитана на риболовната лодка, който също има бар в града.

Плажовете

Едно нещо винаги е ясно: най-якият плаж е по-отдалеченият. В този случай, плаж Середипити / Очетийл, който е на самия край на улицата и не мога разбера защо се брои за два различни, е по-балъшки. Половината е отрупан, на всеки 12 метра, с най-еднаквите възможни барове, след което е пуст но за това пък замърсен. Положителната страна на тези барове е че има евтини и сносни по качество бири, и моите любими зелени кокосови орехи - дори изсмуках няколко с пастис, няколко с ром ... отрицателните включват това, че (особено вечер) клиентелата е от пияници от досаден тип и мъже дощли за секс-туризъм - по една алея, която минава през всички барове по протежение на плажа гастролират проститутки. Освен това на този плаж са особено кохцентрирани хелоучета, тоест сноват около стотина деца, които настоятелно продват гривнички или слънчеви очила и възрастни жени, които продават плодове, масажи, маникюри, и обезкосмяване с памучен конец, и няколко просещи инвалида.

По-страхотния плаж е Отрес, малко на изток от другия, отвъд едно природно разделение. Човек може да иде пеша по Очетийл, като тръгне от Улица Серендипити и извърви еднообразните барове, след това друга редица еднообразни заведения по-като за Кмер клиентела. Те като че ли като идват на плажа, искат да ядат тонове морски дарове, затова тези заведения имат по-солидни маси и по-различни шезлонги. Освен това в Кмерската част масово се дават спасителни жилетки и пояси под наем, защото те май не се научават много-много да плуват. Следва дълга ивица плаж без заведения, но там има доста боклуци. Иначе е хубаво - откъм сушата е гориста пустош, и тук-там има ступвания на хамаци където Кмерци си правят излети. този плаж свършва с излаз на един поток, където има малко рибарско селце и ръждясало мостче, след което се издива един хълм. Откъм морето са формирани много интересни скали, изглежда на места е имало и някакви железни жилки (или пък нещо голямо и метално се е стопило и е запълнило процепи в скалите? Не можах да си ги обясня).

И след тях се открива плаж Отрес. По него също има заведения, но засега са по-разграничени едно от друго и липсва алея. ЗА съжаления обаче и тук строят такава, което предполага даразвалят работата. Филикс ни разказа, че преди няколко години властниците изгонили насила рибарите, които си живеели там, за да 'развиват' района, и тези хора все още стоят наблизо в бараки, защото ако съвсем се изселят ще загубят правото на каквато и да било компенсация, а междувременно съдът съди. На Отрес има няколко оферти за уинд- и кайт-сърф. Аз се пробвах на първия, но имаше много силен вятър и всеки път като изправя платното и хвана ватъра, той ми го изтръгваше от ръцете. Какво да се прави, не съм голям талант откъм равновесие. Но все пак най-хубавите плажове си остават тези на многото островчета.