малко туризъм из Кду

Преди две седмици кацнаха при нас БГ групата, след като са катерили ония мити Анапурни. То къде ходиме и какво гледахме през двата дни, докато участвах в програмата:

След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.

Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:

Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.

Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.

Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.

После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.


View БГ тур in a larger map

На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.

На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.

На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.

На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.

к-ду на колело

Още преди да пристигна тук имах колело. Поне така си мислех... Тад го беше придобил от някой, който си заминал. Оказа се, обаче, че то е няколко идеи твърде голямо за мен, и пореди така или иначе ограничените си велоходни умения, нем ога да го ползвам. За това доскоро се движех пеша, с "микро" (маршрутки, но много рядко защото трудно мога да предвидя къде отиват извън близкия окръг), или с такси. Но откакто взех да се явявам като учител три пъти седмично в другия край на града, един седмичен разход от 25 лева за тази цел ми се стори направо кощунствен. То, хубаво, доброволец, ама чак пък толкоз...

Обърнах се към познати, и при мен попадна едно почти съразмерно колело, без скорости, което взех да си покарвам (каска си имах). Не се срамувам да си кажа - страшно е!

Моят опит се ограничава до около две години е'здене във Флорида, където всичко беше равно, и ако има много или страшно движение, скачах на тротоара. Тук тротоарите не стават... най-неловко е, когато има задръстване, разбира се, защото тогава тези стотици мотори също трудно те заобикалят, а "палиш" по-плавно от потока. Препятствия не липсват - има и свещени крави; но при моята скромна скорост, по-скоро другите 'водачи' са заплаха. Човек трябва ловко да бди за маршрутки и тук-туци, които се отбиват и след това вливат в движението на всеки 20 метра. Като цяло най-неприятни са кръстовищата, защото всеки се бута и провира на някъде безредно. Светофари може и да има тук-таме, но тези механизми обикновено ги цакат регулирочвици, а ползата от тях остава недоказана на местна почва.

И така, откривам нови светове, носена от педалната мобилност.

цъфтеж

Тези дни във Вашингтон се отбелязва Фестивала на Черешовите Цветове. Има много дървета, не само череши, из града, но около приливния басеин в центъра, където се намират множество паметници, са насадени по периметъра еднотипни череши. Това има нещо общо с една от първите дами, но не знам детайлите наизуст. Много е красиво... макар, че тази година по прогноза цъфтенето ще се размине с планираните дати на фестивала, дават го да приключи по-бързо от обикновено. На мен всяко такова зрелище винаги ми напомня на една любима първоизточна череша от детството с голямо лично-символично значение, тази зад гаража в Брацигово.

Голямо събитие покрай фестивала е едно надбягване (16км), чието трасе следва пътеката с цъфналите дървета. За съжаление има толкова голям интерес към точно това надбягване, че още през декември хората се записват за лотария, която определя учаснтниците. Аз не се класирах.

За това пък ние с Керълайн си направихме наше събитие - разходка (25км) с цел разглеждане и заснемане на възможно най-много паметници и любими места из града. Тази идея на мен ми хрумна още през лютата зима, когато забелязвах интересни зрителни композиции по време на пътуване с рейс или пеша. Планирахме един маршрут,


който да покрива повечето места от интерес за нас, и го насрочихме на календара още през Декември. Единственият проблем е, че тогава се целихме в уикенд, когато (1) да цъфтят дърветата (2) да бъде топло и слънчево, а се оказа че е облачно и чак сняг вали. Все пак с течение на деня се стопли и прекарахме добре.

A - сетих и за едно не толкова приятно явление (защото явно не мога да блогна, без да завърша с нещо отрицателно :П ). С настъпването на пролетта из целия квартал (предполагам, из целия град всъщност) се забелязват мишоци и плъхове. Обикновено около кофите, не са много големи; по размер са като тези, които видях и в Катманду, много по-малки и самостоятелни от онези, които сме виждали в Шанхай да препускат на глутници. Стига да не нахлуят вкъщи, не ми пречат особено...

Пътепис

На 3 Юни беше последната вечер от семейното пътуване, и завършване / сватбена епопея. Ще се опитам в идните дни да опиша видяното, изяденото, (не дотам изпитото) и преживяното. Със сигурност някои неща ще бъдат забравени; може дори да разделя нещата на рубрики и тн за по-интересно.

Започваме: Предварителна фаза

Преди да се появи семейството, дълго време те, аз и Ваньо обмисляхме логистичните въпроси. Сред най-големите казузи фигурираха наемането на кола и избора на маршрут. С помощта на нтернета обаче, и на няколко намеси на живо където се наложи, ги разрешихме и аз създадох първоначалната план-програма. изпратих я на всички в очакване на коментари, но в последствие се оказа че те или не са имали време да я прочетат в детайл, или поради липса на добра представа за алтернативите не са имали коментари.

Пристигането

Не знам толкова много за това как е минало пътуването към САЩ, но от наша страна цели четири дни подреждахме, чистихме и се чудехме какво евентуално може да потрябва и дали е в наличност. На 19 вечерта, при лек дъжд навън, посрещнахме тримата Хинови на летището в Сарасота и се придвижихме до вкъщи.

Спалният режим за следващите четири дни беше следният: родителите в спалнята, Ели и аз в хола на надувен дюшек или на диваните, и Тад в стаята за гости (там има единично легло).
На следващия ден направихме разходка до университета, където аз пострадах от сериозна атака на отробни мравки. Но това не помрачи нашия тур. Спряхме и при професор Хикс, главно действащо лице в моите академични приключения. (Повече снимки от района, където живеем и университета ще има скоро в Picasa). В последствие взехме количката под наем, за да можем да се движим из Сарасота.

През следващите дни се отдадохме на лежерни занимания. Отидохме до близкия (по Американски стандарт) музей на Салвадор Дали. Понеже билетите не са много евтини, аз останах отвън да чета на една пейка, където ме обсра птица. Казват че това е на късмет...

Посетихме няколко събития свързани със завършването, както и самата церемония. от всички тези мероприятия се награбихме с безплатни храни, до наяждане че и за вкъщи. Церемонията по завършването също предложи емоции - поради ураганни образувания в залива имаше опасност да я пеместят на закрито, а в такъв случай на всеки студент щяха да позволят само по двама гости. За щастие в деня на събитието нямаше такива ексцесии и всичко мина много гладко.

Чудеса Вашингтонски

Възползвам се от интернета тук в офиса, и липсата на работа, да опиша някои неща които ми направиха впечатление в последните дни. 

№1: На станцията на транспорта 'Пентагон' има множество (сигурно над 20) различни рейсове. Има по няколко (3-5) които спират на една и съща спирка. Когато дойде големия наплив, така след-работно, към 6 часа, хората които идват от метрото или от самия Пентагон се подреждат на опашки покрай свойта спирка. Ако дойде не този рейс който чакат, а друг, отстъпват крачка назад и хората които се качват се източват в рейса, след което опашката се сгъстява и подновява. 

От дуга страна, често рейсовете не пътуват по разписание поради разни катастрофи или аварии. А има и следният проблем: по принцип за дълъг период на употреба е най-изгодно да си купиш електронна карта която се зарежда с пари за рейс и за метро. Човек когато се вози в метрото, се таксува и на влизане и на излизане. №2: Понеже понякога има много хора и всички се движат бързо през изхода, е възможно без да забележиш да влезеш или излезеш без да се таксуваш. Дотук добре. Но, при следващ опит машината не те пуска, защото тя знае че има нещо гнило в цялата ситуация, дори и ти да нямаш представа какво е станало. При това положение трябва да се обърнеш към служител на метрото, който те таксува ръчно по по-висока тарифа. 

№3: понякога, изглежда, рейсовете ги карат шофьори които нямат представа какъв е маршрута. Не знам защо - те сигурно имат някаква система според която се сменят кой какво кара, защото няколко пъти вече се возих при шофьори, които питат пътниците какъв е маршрута. А веднъж един шофьор знаеше маршрута, но се беше обозначил като друг рейс. Вместо 17H се беше писал 17F, който обаче въобще не минава по тези спирки. Аз невъзмутимо се качих, тъй като ми трябваше само крайната спирка, а тя за рейсовете 17 е една и съща.

№4: рейсовете не пътуват през целия ден. Има рейсове (поне този който аз употребявам) само сутрин между 5 и 8 и следобед между 4 и .. не знам точно колко. Тоест, човек не може посред деня да отиде от покрайнините до метрото, или да се върне от града в покрайнините. През деня вървят едни други рейсове, но не по същия маршрут. Въобще, нещата с рейсовете съвсем не са така доизмислени както с метрото. Метрото пък, на сайта си, позволява да му зададеш адреси и да си потърсиш маршрути, като можеш да търсиш най-бърз или с най-малко прекачвания.