Баган: да преброиш храмовете е като да преброиш звездите

Една задължителна точка от посещението в Мианмар е районът около Баган. Тук от първите векове на новата ера до днешни дни са се надцаквали с по-големи и по-пищни храмове, докато полето от река Иравади до отвъд хоризонта се изпълни с такива.

Сутрешна дентална хигиена в пагодата, където доспивахме

Както щеше да ни се случва при всяко следващо автобусно пътуване из Мианмар, взехме вечерен рейс с час на пристигане 5 сутринта до градчето Няунг-У на север от стария град Баган. Рейсът пристигна по-рано от предвиденото и ние се насочихме към една пагода за да опънем шалтета и да поспим. На ставане ни пресрещна една жена, живуща в съседство с пагодата и ни поднесе кофа вода – в Мианмар има обичай да се предлага вода на странстващите.

Първата ни работа беше да потърсим Нещото, което отново бе пропуснало нашата спирка и продължило своя своя път. Някак пак се уреди да бъде върнато с обратен рейс към Няунг-У още същият следобед.

Следващото приключение беше да се осведомим за транспорта към Мандалей, следващата ни цел, за да знаем с колко време разполагаме в Баган. Офертата се оказа лодка с час на потегляне 5 сутринта, след два дни. След като открихме бърлогата си и спазарихме колела на цена като за половин ден се юрнахме да разглеждаме безкрайните храмове.

Тъй като не сме познавачи на будизма, в Баган най-впечатляващ ни се стори самият невероятен мащаб на комплекса. Наред със стария град (който ние не посетихме) има няколко по-известни ключови храма; но най-благо е просто да въртиш педалите из червените прашни пътчета и да изследваш на какво ще се натъкнеш. Бел.  Дидо: ама освен ако страшно не си падате по въртенето на педали в прахоляк при температура над 40 градуса тая благодат си има и неприятните страни. В много от по-малките храмове дебнат художници и творци на разни сувенири, които ти показват откъде можеш да се покатериш на втория етаж и те насочват към стоките си.

Първото ни автентично Мианмарско къри, от една манджарница изцяло на открито, се оказа посредствено на вкус. Техните манджи с ориз са различни зеленчукови и месни кърита, колкото по-мазни - толкова по-добре по разбиранията за статус. В този случай не можахме да разберем дали просто не ни допадат на вкус, или са повкиснати. Открихме, че вместо салата замезват например със незряло манго и малки пресни патладжани.

На един хълм реализирах катапултация от колелото: бях се засилила много по нанадолнището, обърнах се да видя защо се бави Дидо и загубих контрол. В подножието на хълма канавката се превръщаше в стъпаловидна бетонна структура за оттичане на вода и за да не се срещна с бетона от близо с висока скорост, пуснах колелото в движение. Настъпих го няколко пъти на различни места, докато инерцията и на двете ни маси се изразходи и отчетох щети: по мен нищо, по колелото строшен звънец и смачкана кошница. Бел. Дидо: а отстрани описаните маневри си изглеждаха направо като истинска левитация с премятащо се колело в краката.

В следобедната жега, само излежаването спасява

Както за хората, така и за животните

Залезите край Баган могат да бъдат много зрелищни и пътеводителите сочат някои храмове като най-обещаващи за това точки. Ние си избрахме не толкова натоварена точка, защото искахме да избегнем плащането на билет за разглеждане на комплекса. Популярно мнение е, че парите от такива такси отиват направо в джобовете на военните, а не за поддръжка на съответните културни паметници. Залезът се оказа посредствен сам по себе си, но панорамата на хиляди Багански храмове определено е внушителна. Дори не мисля, че може да се предаде със снимки.

Нощна сцена, различна пагода

Вечерта се отдадохме на манджи, местни бири и разтуха в Няунг У.  Открихме чудесните Мианмарски салати от незряла папая, ядки, лук, чесън, домати, джинджифил лимон и други подправки. Салатите са еднотипни като приготовление и съставки, просто определена съставка преобладава в различните видове (един вид в джинджифиловата има повечко джинджифил а, в доматената повечко домати). 

как си го нахилихме

 

Ела ми тука

Високата част на централна Шри Ланка, където расте тоя ми ти цейлонски чай, се нарича Хил Кънтри (хълмиста земя). Според много гайдове, тук минава най-живописната ЖП линия на страната, която дори описва 360 градусов завой на едно място по трасето. Много е красиво, но аз лично намирам също толкова живописен влака покрай морето.

Чай покрай Ела

Първата ни спирка в Хил Кънтри беше градчето Ела. Изсипахме се от рейса там в 8 вечерта без ясна идея защо избираме мястото, освен че тук се срещат автобусните маршрути от района на парк Яла и железницата. Има и няколко прехвалени природни атракции наоколо, но градчето е преизпълнено с туристи и цените отговарят на това състояние. Намерихме евтина квартирка, тип пансион с обща (и не особено чиста) баня и тоалетна и кухненска част. Там вечер ни дебнеше гигантска хлебарка. Този семеен пансион се намира между шосето и ЖП линията – представяте си колко беше тихо.

Ела нощем, както я открихме за пръв път

На сутринта Ела не ни очарова с нищо повече, а местните ресторантчета не успяха да предоставят ярко-рекламирания си интернет. Има само един банкомат в градчето, и нито един алко-маркет. Оставаха ни два часа до влака към единия край на линията, Бадула, та решихме все пак да дадем шанс на местните атракции. На около два километра се намира Малък Адамов Връх, извисена скала сред околните хълмове. Наречен е така, защото е подобен на по-голям връх, на който всяка религия припознава отпечатък от стъпалото на съответния си идол. В ранните утринни часове от този Малък Адамов Връх се разкриват адски гледки чак до морето. Ние обаче се качихме точно по обед, гледките пак си бяха впечатляващи. Пейзажът се състои от чаени плантации, черни отвесни скали, разнообразни гори и лъкатушещо по склоновете шосе.

Дидо: Ела се оказа типичната измислена атракция – малко село, което предлага хълмове и чаени плантации както цялата централна област, но по някаква причина е гъсто населено с бели туристи. Местните удобно са си измислили по някоя забележителност на всеки завой, пътеводителите го включват в разни маршрути и необяснимо защо се превръща в точка от пътния план на всички. 

На гарата в Ела с хопъри с яйца

Транспорт

След като се насладихме на Хил Кънтри от високо се върнахме на гарата. Гарата всъщност е едно от най-очарователните места в Ела. Като други гари по тази ЖП линия, има китни градинки, а постройката е спретната и поддържана. Пред гарата има голяма прохладна беседка. Като цяло ЖП гарите в Шри Ланка са прилично чисти, подредени, и предлагат сравнително ясна информация за курсове и часове. Цените на билетите са според разстоянието, терена и класата. В трета класа са седалки по три места от двете страни на вагона, може да се случи да е 'Бангладеш', във втора обикновена също, но там са по две места. Най-гъзарската класа (първа спална) ни предстои да я опитаме на заминаваме обратно. 

На ЖП гарите освен това съществува полезната институция Началник Гара – реномирана и отговорна позиция, която изисква добро ниво говорим Английски и позволява на заемащите я да правят услуги. Например, в техния офис можеш да си оставиш багажите; или да ти продадат билети за спални места извън определения за резервации период (8-12ч); или да се обадят на свой колега, когато си си забравил Нещото във влака и да организират бързото му връщане.

Контрастът с автогарите не би могъл да бъде по-огромен. Особено в големите градове, автогарите в Шри Ланка са хаотични, мръсни и много оживени места. Има държавни (червени и много раздрънкани) рейсове и частни такива, като всеки рейс има шофьор и кондуктор. Кондукторът събира пари за билети (някои дори имат преносим касов апарат), крещи на потенциалните пътници накъде отива рейса и се разправя с багажите им. В по-гъзарските рейсове от стандартна класа (едно ниво под микробусите с климатик) има инсталирани по шест тонколони и телевизор, който бичи местни чалги или филми от Тамил-ливуд. Рейсовете се пълнят, докато могат по трасето си. Имат някакви установени часове на тръгване от началната автогара, но често спират на стотина метра от нея за да изчакат да се понапълнят още. 

Автогара на път за Хил Кънтри

Цените на рейсовете варират според разстоянието и екстрите на рейса; на нас са ни се случвали, на човек, от 13 рупии за няколко километра (държавен рейс) до 250 рупии за около 160 км (микробус с климатик, който по време на многочасовото пътуване не смогна и отворихме прозорците). Рупиите свикнахме да приравняваме на стотинки, сметката е почти вярна. При дълги пътувания (над три часа) рейсовете обикновено спират по средата на манджарници / тоалетни.

Водопад Духинда

Духинда е най-всокият водопад в Шри Ланка. Стигането до неговото подножие, или по-точно до платформата за наблюдение, може да се окаже сложно, ако не си оставиш цял ден за това. Ние хванахме следобеден влак, в който всичко беше трета класа. Опознахме навика и на тукашните младежи да крещят, когато минават през тунел, а такива има много по тази линия.

С пристигането в Бадула в 14:45 ни стана ясно, че предпочитаме да не нощуваме там. Така ни се получи следната схема: да посетим водопада, който е на 8 км от града и да се върнем за последния влак в обратна посока в 18 ч. По стара традиция, точно когато се навиеш да ползваш услугите на някой тук-тук, те всички са някъде там-там. Накрая намерихме такъв, който се съгласи да ни закара до водопада за 300 рупии и внимателно наблюдавахме трасето, в случай че се наложи да се връщаме с рейс или пеша.

 Входът за водопада струва 200 рупии за чужденци и 10 пъти по-малко а местни. От пътя се слиза по пътека, която на места има стъпала и парапети. Цялата пътека също така е осеяна със сергии с напитки, чипсове, сувенири и всякакви пластмасови дрънкулки и играчки.

Самият водопад е много внушителен, влива се в голям мътен вир от 63 метра. Околните скали са покрити с гъст, наситено зелен мъх, както цялата местност е обрасла с храсти и дървета. Можем само да гадаем как би изглеждало това място през дъждовния сезон.

Докато зяпахме водопада ни обградиха семейство агресивни маймуни. Наложи се да браним малкото останали ни раници с камъни и пръчки, което ни напомни че гоним и влак (Бел.Дидо: Диа-логика).

Препуснахме обратно към пътя в 16 часа, без ясна концепция как точно ще стигнем до гарата. Има местни рейсове, но тяхното разписание е загадка и никой не ни застигна в нужния момент. Точно събирахме морални сили да се върнем пеша на бърз ход, когато двама чиновници ни натовариха на стоп. Благодарение на тях имахме достатъчно време да изпълним и стандартната си пред-транзитна програма: зареждане на една торба с бири от алко-маркет, вода, банани, и улични манджи, които се консумират по време на път.

Следващата ни нощувка беше в Хапутале, една от точките за влизане в националния парк Хортънс Плейнс. Ние решихме да го пропуснем, тъй като ни се стори преувеличена цената за вход в парка, както и схемите за стигане от градчетата наоколо до него. Така не видяхме „Края на света“, 800 метра вертикална скала, но какво пък, и в България си имаме чепати камъни.

Нуара Елиа

След преспиване в Хапутале и презареждане с коту-роти се отправихме към Нуара Елиа, градче за което се предполага, че добре е съхранило колониалния си дух. С право, мястото си се оказа истинска малка Англия изцвъкана насред Шри Ланка и подобрена с чаени плантации. Извън леко бангладешкия дух царящ в района на автогарата, градчето се оказа пълно с колониални къщички. Имат си стара английска поща, голямо езеро, терен за конни надбягвания (който сега е изоставен и се ползва за крикет и разходки на кон), тенис кортове (последните не посетихме, не ни беше чак толкова колониално), че даже и голям доста уреден парк насред града. 

Пощата на Нуара Елиа

Само с цените се оказа сложно и след много обикаляне, разпитване и пазарлъци се наложи да преглътнем за втори път солената цена от 2000 рупии за нощувка. За сметка на това градът разполага с не по-малко от четири алко-маркета, но те, типично за по-прохладния район, не охлаждат бирите както трябва. В местния роти шоп ни зарадваха и с един деликатес съвсем по наш вкус: печена глава чесън с чили.

До този град се стига с комбинация от влак до Нану Оя и 40-минутен превоз с рейс или тук-тук – няма разлика във времето каквото и да е моторното средство, поради усукания път. След като си изпуснахме рейса на втория ден решихме, че точно паркът е мястото за нас и зажаднели за изплужване закупихме бири и манджи в торбички и се впихме в него на почти целодневен пикник. Входът беше платен и там се запознахме и с малките разлики с Англия:

       - Здравейте, колко струва входа за парка?
       - Един човек – триста рупии.
       - А може ли да се влиза повече пъти за един ден?
       - Един човек – триста рупии.
       - Да, но можем ли да влезем, да излезем и пак да влезем на същия ден с един билет?
       - Един човек – триста рупии.
       - Влизам, излизам, влизам пак (придружено със съответните жестове), един билет?
       - Един човек – триста рупии.

Будистка ступа, Нуара Елиа

Близо до градчето си имаше някакви ботанически градини, но решихме да заложим на националните такива в Перадения, близо до Кенди – нашата следваща дестинация. 

Мамешиба: Железниците са бетон.

малко туризъм из Кду

Преди две седмици кацнаха при нас БГ групата, след като са катерили ония мити Анапурни. То къде ходиме и какво гледахме през двата дни, докато участвах в програмата:

След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.

Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:

Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.

Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.

Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.

После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.


View БГ тур in a larger map

На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.

На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.

На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.

На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.

Катманду – Хетода – Биргундж – Болку

За празника ходихме на гости на Дипеш (може да го помните от пивоваренето), чието семейство са земеделци от равнинния южен регион на Непал, терай. Както навсякъде, пътува се много часове и трудно. Ние не знаехме къде точно отиваме предварително ... за това пък Дипеш ни заведе да ни ушият традиционни костюми. За да стане по-бързо, искаше да купим от вече ушитите, но след като намерихме магазинчето из лабиринта от малки улички в центъра не му хареса качеството на платовете. Отидохме да купим вместо него от 'Непалски плат номер едно' в десен по мой избор, връчихме го на шивачите, те ме измериха и след няколко дни се получи одежда. За Тад също имаше такава процедура, но по несъгласие относно значението на думата 'костюм', той остана без черен елек или сако за да довърши тоалета (Дипеш настоява, че само тази част се казва костюм, а ние мислехме че иска Тад да си ущие и цял черен костюм...). Но преди да стигнем до всички тези одежди, имаме безкрайно много път.

За подгрявка, познайте кое от следните неща се случи, докато пътувахме в ей такъв рейс към селото на Дипеш:

(а) рейсът аварира
(б) пътник падна от покрива на рейса в движение
(в) рейсът блъсна пешеходец
(г) никое – това е рутинно превозно средство, все пак
(д) всички от горепосочените – няма празно
(Като прочете всичко ще намерите отговора :П)

Потеглихме към шест сутринта. За да ни тръгне по бял чай (демек, чай с мляко), на качване в превозното средство го разлях навсякъде. Всъщност не беше нарочно, но за този празник всички пътуват до родните си домове, и както си чакахме изведнъж трябваше да скокнем да хванем места в джипа. Става въпрос за голям джип, в него се събират поне 10 възрастни пътника и шофьора, с възможност за още на покрива. Всички такива имат багажник отгоре, който служи и на хората да се държат докато се возят. Всички такива имат също напукани предни стъкла. Причината става ясна по време на пътя – той се вие нагоре и надолу по “хълмовете”, така наречени само от свян пред близките висини на Химал и Хиндукуш, но всъщност са си планини по наши разбирания. На места хълмът, и пътят с него, са просто едно голямо свлачище.

След като се откъснахме от мъглата, събрала се над долината на Катманду, се разкриха величествени гледки от известните терасирани ниви. Човек ще си каже – идилия, но само на моменти е така. Останалите пътници си носеха разни неща за пийване и хапване, и през десетина минути хвърляха опаковки през прозореца с невъобразимо за нас нехание.

На много места се събират местни данъци за ползване на пътя, при такива спирки често слизаха и се качваха хора на покрива. След няколко часа спряхме на върха на последния хълм да закусим, като ни предстоеше най-опасното слизане на зиг-заг надолу право до безкрайната равна шир. Голям контраст е! Особено реките – в планините са стихийни, из хълмовете са пълноводни и пълни с боклуци, а в терай са просторни корита пълни предимно с камъни и пясък.

В десет и половина пристигнахме в Хетода, град много по-просторно разположен от Катманду и за това по-приятен. Тази автогара е основно място за прекачване между двата района, така че има невероятна блъсканица, имаше и множество сергии с гирлянди, цветове на прах, плодове и други неща нужни за отбелязване на фестивала. Ние се разходихме, хапнахме, след това се метнахме на една рикша тримата с багажа, защото щяхме да изпуснем рейса. От Хетода пътят към Биргундж, и отвъд него Индия, минава покрай огромна промишлена зона. Пътниците в тези рейсове са като акробати без никакво пространство за движение, за тези на покрива да не говорим. Точно когато всички се бяха наместили някак си в рейса, той се скапа и се разхвърляхме в няколко други.

В Бирнгудж ни посрещна още по-кошмарна автогара и пазар. Той си е баш-Индия, какво да ви разправям ... всички сетива пламват. Дипеш беше много развълнуван да се натоварим на каручка и да разглеждаме, така че ние малко неохотно се съгласихме. Дълго време не ни беше ясно какво разглеждаме, освен гаден, мръсен, незабележителен град. Най-после рабрахме, когато лъсна пред нас голяма пищна арка, и граничният мост с Индия. Помирисахме я, пък си тръгнахме, все пак нямахме визи нито време. Като се върнахме се оказа, че за малко сме изпуснали директния рейс, за това ни очаква прекачване. Какво да правим, примирихме се ... със зъби и нокти си пробихме път да слезем от най-задните седалки на един разклон, от където черен път тръва през джунглата.

Там ни очакваше последният зе деня рейс, пълен докрай вътре и с трийсетина човека отгоре. За щастие някак си ни направиха малко място вътре, аз седнах отпред върху кутията на мотора, като скоростния лост вибрираше яростно до мен докато чакахме всички да се подредят, а Тад и Дипеш бяха прави до вратата. Потеглихме, пътят беше наглед равен, но реално много изровен. На места срещахме групи маймуни. Няколко пъти спряхме, защото имаше някой пиян на покрива, който първо падна в движение, след това правеше скандали и предизвикваше намесата на целия рейс. И така около час.

Стоварихме се на едно място, където ни чакаха малките сестра и брат на Дипеш, Анджана и Никеш, с две колела. Тяхната идея беше да седнем на багажниците и да ни извозят до къщата, защото е на около половин час пеша, но това ни се стори направо жестоко защото те са миниатюрни, пък и не е много ходене. Вечерта беше прекрасна, въздухът прохладен и свеж, гледката – залез над безкрайна зелена оризова шир. Крачейки през тази идилия, 13 часа след като тръгнахме и след отклонение да разгледаме ужасния Биргундж, пристигнахме при семейство Адикари.

Тази вечер беше за почитане на Лакшми, за целта пред къщата се рисува мандала и се палят множесво свещи в пътека към дома и спалнята. Поднасят се обредните ориз, вода, и цветове за да се покани Лакшми да посети дома и да му донесе късмет и богатство. Започва и байо: тази вечер момиченцата тръгват по къщите, пеят една песничка, а хората им дават ориз и пари. Събират ориза и парите от къща на къща и накрая ги делят. Следващата вечер тръгват момчетата, накрая всички заедно. Ако не мислят, че стига това което са им дали, продължават да пеят все по-настоятелно...

Пууу - скучно ми е.

Днес имах доста неща за вършене тук, но все пак ми стана скучно. В момента правим рекламни материали за една книга... досадното е, че самите офисни компютри са съвсем закъсали и постоянно ги 'оправят' едни глупаци, които май не знаят въобще за какво става въпрос. И това спъва прогреса. 

Вчера с колежките отидохме да глътнем по някое питие след работа. не беше лошо, но след това час и половина се прибирах с тъпите транспорти. Един човек от Кот Д'Ивоар взе да ми говори в рейса, даже ми чете стихове. (Това уж му е професията, пише стихове на хуманитарни теми.) Явно мислеше, че не ми достига мозък, защото след това ми обясни смисъла на стиховете. Пита ме на коя спирка слизам, но аз не се издадох естествено, въпреки че като ми каза той къде живее стана ясно че е на предната, а те са на много малко разстояние. Както и да е, той явно пътува с по-късните рейсове, които не възнамерявам да използвам вече. 

Това е сравнително нормално тук - хората постоянно заговарят непознати в транспортите, смятат го за по-учтиво при положение че физически са в голяма близост. Аз обикновено грубо ги отблъсквам, когато са прекалено досадни или напористи. 

Чудеса Вашингтонски

Възползвам се от интернета тук в офиса, и липсата на работа, да опиша някои неща които ми направиха впечатление в последните дни. 

№1: На станцията на транспорта 'Пентагон' има множество (сигурно над 20) различни рейсове. Има по няколко (3-5) които спират на една и съща спирка. Когато дойде големия наплив, така след-работно, към 6 часа, хората които идват от метрото или от самия Пентагон се подреждат на опашки покрай свойта спирка. Ако дойде не този рейс който чакат, а друг, отстъпват крачка назад и хората които се качват се източват в рейса, след което опашката се сгъстява и подновява. 

От дуга страна, често рейсовете не пътуват по разписание поради разни катастрофи или аварии. А има и следният проблем: по принцип за дълъг период на употреба е най-изгодно да си купиш електронна карта която се зарежда с пари за рейс и за метро. Човек когато се вози в метрото, се таксува и на влизане и на излизане. №2: Понеже понякога има много хора и всички се движат бързо през изхода, е възможно без да забележиш да влезеш или излезеш без да се таксуваш. Дотук добре. Но, при следващ опит машината не те пуска, защото тя знае че има нещо гнило в цялата ситуация, дори и ти да нямаш представа какво е станало. При това положение трябва да се обърнеш към служител на метрото, който те таксува ръчно по по-висока тарифа. 

№3: понякога, изглежда, рейсовете ги карат шофьори които нямат представа какъв е маршрута. Не знам защо - те сигурно имат някаква система според която се сменят кой какво кара, защото няколко пъти вече се возих при шофьори, които питат пътниците какъв е маршрута. А веднъж един шофьор знаеше маршрута, но се беше обозначил като друг рейс. Вместо 17H се беше писал 17F, който обаче въобще не минава по тези спирки. Аз невъзмутимо се качих, тъй като ми трябваше само крайната спирка, а тя за рейсовете 17 е една и съща.

№4: рейсовете не пътуват през целия ден. Има рейсове (поне този който аз употребявам) само сутрин между 5 и 8 и следобед между 4 и .. не знам точно колко. Тоест, човек не може посред деня да отиде от покрайнините до метрото, или да се върне от града в покрайнините. През деня вървят едни други рейсове, но не по същия маршрут. Въобще, нещата с рейсовете съвсем не са така доизмислени както с метрото. Метрото пък, на сайта си, позволява да му зададеш адреси и да си потърсиш маршрути, като можеш да търсиш най-бърз или с най-малко прекачвания.