топли морета

Хикадуа

Смъкнахме се от влака в Хикадуа, малко плажно селце с предполагаемо добър плаж и веднага се втурнахме да набавим малко липсващи вещи: джапанки, чаршаф (саронг) и слънцезащитен крем, плюс две недостатъчно студени бири. Проснахме се на плажа и проверихме колко е топъл всъщност Индийския Океан тук.

Някъде насред плажния ентусиазъм установихме, че още една част от нашия багаж се е разделила с нас - Нещото (също известно като дидовата портативна китарка) беше поело по своя път и продължило да изследва железниците на Шри Ланка без нас. Обратно към гарата, кратка приказка с Началник Гара, и се върнахме към плажа. Приехме липсата доста спокойно - колкото по-малко, толкова по-леко Пожелахме си само все пак да останем съединени със своите паспорти и карти до края на пътуването.

Плажът на Хикадуа наистина се оказа доста голям и хубав, с големи океански вълни по-скоро за сърф отколкото за плуване, но пък плуженето си беше съвсем на ниво. Селото се оказа курорт за бели колонизатори и то в сезон, та желаните цени от 1000 рупии (малко повече от 10 лв.) за двойна стая не бяха съвсем постижими. Стаите се запълваха и много от собствениците хич не се занимаваха с пазарлъци с ясната идея, че следващият бял скоро ще дойде и ще им плати без да се мъчи изобщо да договаря по-ниски цени.

Скоро след това при нас реши да се завърне и Нещото. Нашият началник гара явно беше уговорил успешно неговото издирване и си го получихме обратно. Зарадвахме се, че багажа ни се връща при нас и решихме да звъннем и на раниците. За тази цел още преди бяхме добили местна сим-карта (400 рупии активация + 100 рупии кредит). Беше безуспешно - с типичната за региона заинтересованост да си свършат работата, служителите на летището или не вдигаха телефоните си или (вероятно в редките случаи, когато шефовете ги надзирават) вдигаха, обясняваха, че ще ни прехвърлят към някой друг и затваряха телефона. 

Храм в морето на плажа срещу автогарата, град Матара

Вечерта искахме да се поглезим в плажните кръчми, но бързичко се отвратихме от смесицата от звуци от съседни заведения, подчертано некадърното обслужване и високи цени. Излязохме обратно на пътя и се насочихме към един роти шоп, където ни нахраниха адекватно и евтинко. Роти е пшеничена питка или неовкусена плчинка, каквито се правят, де що има индийска жилка. Роти шопът пък е заведение, където прелагат такива с различни пълнежи, например авокадо, риба, зеленчуци и други, както и други храни и напитки. Повече за менюто в тези малки, мръсни манджарници вижте на под-страницата хапване и пийване скоро .

Гал

На сутринта след бърза обиколка на плажа се отправихме към своята следваща дестинация - старата крепост на Гал. Гал е бил най-важнто пристанище на острова преди да се развие Коломбо. Крепостта е построена от португалците през 1619та и подобрявана от датчани и британци. Крепостта си е доста големичка и внушителна.

Без малко да дадем свидни жертви на жегата в обикаляне по стените. Затова в един момент решихме да търсим студени бири в колониалната административна част на града, която е затворена в стените на крепостта.  Натъкнахме се на заведение с малки вносни бири по 600 рупии (за сравнение, бирите по 625мл. струват около 300 рупии в заведения и 160 рупии в алко-маркет при връщане на бутилка). Спряхме се на хотелски бар с такива бири по 450 рупии, където срещу тази цена сервитьори с униформени жълти чаршафи и сини ризи ни обслужиха с пълна колониална сервилност и качествено се съвзехме от жегата.

Впрочем  явно е установена схема в градоустройството в Шри Ланка старите колониални части (обикновено затворени в някакво укрепление) да са изпълнени с администрация и тежкарски хотели, докато положението извън стените така да се каже съхранява типичната местна атмосфера (Бангладеееш!).


Вероятно тук е и момента да се спомене, че макар въпросната атмосфера в общи линии да наподобява типичната за субконтинента, Шри Ланка все пак държи някакво ниво по-понятно и приятно за белия турист. В сравнение с други страни в района, цялата армия от хелоучета е доста по-цивилизована, дори с леки задръжки да наглее докрай. Бяхме потресени колко са срамежливи местните хелоучета - понякога само ти казват едно "Хелоу" за да не ги пропуснеш и не те занимават повече, а дори опитите им да бъдат по-досадни могат да бъдат отклонени с лекота. На най-наглите все пак прилагахме контраатаката с раниците, ако трябва само на български, и те или смутено изчезваха или дори се опитваха да ни влязат в положението. Даже в един момент успяхме да получим съвет от тук-тук човече какъв рейс да си хванем до нашата цел. Въобще много хора ни даваха подобни съвети без да ни искат символични суми за услугата, най-много да ни пуснат някоя своя несвързана оферта.

Унауатуна, Мириса

След Гал решихме да се отправим към плажна дестинация на четири километра от града и се метнахме на някакъв автобус натам. Унауатуна обаче се оказа съвсем по черноморски презастроена, грозни сгради по и без това доста недъгаво плажче и цялото това точно до пътя. След кратко оглеждане се метнахме на друг рейс към Мириса, която трябваше да е баш-якия южен плаж.

Пристигнахме там почти по тъмно, а мястото се окажа още по-туристическо. Целият плаж беше окичен в неонови светлини по ресторантите с морска храна. С малко въртене намерихме евтинка стаичка в дома на някакви хора. Вечерта поайлячихме по плажа, като обходихме главния залив от край до край. Посетихме едно от ресторантчетата за да изпробваме как са рибите и наистина бяха задоволителни. На този плаж има голям корпус със наблюдателница на Бреговата Охрана. Тя стана наш частен бар за известно време, докато не забелязахме че през оградата на комплекса зад нас ни наблюдава един служител, безмълвно скрит в тъмното. 
Решихме да не даваме повече шансове на южното крайбрежие да ни разочарова. Самото крайбрежие беше хич не лошо, изглежда има и много по-малко развити плажчета по него, но тези които са по-известни като дестинации в този сезон са замляни с туристи от всички видове - непретенциозни руснаци, сърфисти от разни националности, и германци с раници - за каквито често ни бъркат, въпреки очевидната липса на раници.

Следваща точка: Яла, по предварителна информация най-якия природен резерват в Шри Ланка.

инвазия в Азия

БЕ-ДЕ-ЖЕ!

Контрабандата с цигари определено върви по турско-българската граница. Може би точно условното ни съгласие да се включим в нея ни осигури частно купе от София чак до Истанбул. Въпросът с цигарите е, че има ограничения, които са според честотата на ходене в Турция и съответно на кондукторите не се позволява всеки път да ползват по-благоприятния акциз. Затова те ползват пътниците, които имат нагласа...

Тринайсетчасовото пътуване за нас мина охолно в частната шесторка-купе. Опознахме тоалетната ситуация (както винаги в БДЖ, малко гадна и без течаща вода), ядохме пици и пихме бири предвидливо закупени преди тръгване. Спахме доста и добре, освен покрай граничната и митническа проверка, която беше токова продължителна, колкото и безсмислена.

Дидо: Самото изнасяне от БГ беше чудесно – налазихме цяло частно купе (което до Пловдив си беше направо частен вагон), беше широко, удобно, с много място за бухаене, спане и какво ли още не. Подозирам, че спалният вагон на БДЖ ще си остане най-гъзарския транспорт за цялото пътуване.

Влакът София-Истанбул по настоящем спира скоро след влизане в Турция поради ремонт на релсите. Всички се прекачват на много удобен рейс, който стига до гарата.

Истанбул по това време на годината ми се стори много по-мръсен отколкото по Курбан Байрам. Боклуци навсякъде. Котки също :)

Бирите са вече по 4-5 лири, балък екмеците (сандвичи с риба) по 6 лири. Въпреки негостоприемните цени, хората в Истанбул знаят как да обслужват. Сервитьорите и въобще хората в тези професии наистина се държат много добре, а това предразполага много повече да се охарчиш отколкото някакви лъскави интериори или нещо подобно. Нямат този предразсъдък, че е унизително да са ти от полза, от който страдат източно европейските им колеги.

Пристигнахме в Шарджа в 8.40 сутринта, час и половина след като беше заминал полетът ни за връзка. Получихме ваучери за закуска, обяд и вечеря, тъй като се оказа че ни предстои чакане от 12.30 часа на това кошмарно място, където има молитвени зали, но няма достатъчно седалки за всички чакащи. За закуска ни дадоха сандвич, по-гаден от тези на Bulgaria Air (за мен те са стандарт за скъперничество), но обядът беше готвен и изобилен. 

Усмихни се! Ти си в Шарджа.

Думи не могат да опишат това чакане.

Дидо: Здравей дневниче,

На любимото летище на Диа в Шарджа сме, ще прекараме деня висейки тук, защото полетът от Истанбул успя да закъснее доста и си изпуснахме връзката с Коломбо.

Снощи си устроихме адския лагер на летището в Истанбул и си спретнахме истинско клош микропарти на заминаване. После спах доста убедително, даже ми се губят някои моменти от качването, но явно Диа ме е натоварила съвсем успешно. Денят преди това беше студеничък и не успяхме да реализираме пълноценно плужене по градинки в европейската част.

Бар на летището в Истанбул с уиски и боса нова

Сутринта тръгна добре, слънчице и бирички срещу Света София. После захладня и разлагането по пейчици до хиподрума стана по-трудно. Диа препоръча нахлуване в цистерната и беше много яко, не знам как съм я пропуснал досега. А лежерните истанбулски котки продължават да са си яки и лежерни, по много и навсякъде.

Диа тук заспа докато пиша, положението е леко изморено, но ако няма повече издънки от арабите утре рано сутрин сме в Шри Ланка. Разбрахме се да зарежем досегашните идеи за тръгване на север от Коломбо и да си хванем директно влак към южен плаж и топли морета.

В Истанбул с раници

В Коломбо без раници

Мамешиба: „Трюфел няма“ (True fail няма)

живот без раница 2.0

Негомбо

След излизане от сградата на летището още на секундата ни се залепиха десетки хелоучета, предлагащи своите тук-тук услуги. Тук-тук е триколесно такси изключително разпространено из разни части на Азия. Ние обаче, подсилени от десетки часове висене на арабско летище и други несгоди, бързо намерихме адекватната контра ...

 - Сър, къде отивате, тук-тук?
 - Къде са ни раниците?!
 - Негомбо? Коломбо?
 - Няма ни раниците, къде са?
 - Какви раници?
 - Нашите раници! От полета! Не ни ги дадоха! Къде са?!
 - Аха, трябва вътре да направите оплакване ...

Оплакване вече бяхме направили. И ни предложиха да им звъннем след известно време. Панирани от ситуацията решихме да отидем на плаж и си хванахме автобуса към Негомбо. Негомбо е малък град на север от столицата Коломбо, който се намира доста по-близо до летището. Пристигнахме там в осем сутринта на 23ти.

Риби и сепии

    След кратко разузнаване на гарата и автогарата намерихме и самия плаж. Въпреки, че няма репутация на добър плаж за тази част на света на нас ни се стори великолепен. Метнахме се с малкото останал ни багаж в сянката на едно от плажните кръчмета и заспахме. Събудихме се по обед и понеже идваше време да кацне следващият полет от Шаржа, решихме да звъннем на раниците си. Телефоните бяха с изтощени батерии, а зарядното - в раниците, затова се отклонихме към друго кръчме за обяд. Скоро намерихме вариант да звъннем - рецепцията на съседния колонизаторски хотел. Изненада! От летището никой не вдигна. Веднага след това открихме и алкохолните магазини в Шри Ланка. Алкохол не се продава в други магазини, само в едни подозрително изглеждащи павилиончета с решетки, където се тълпят местни чичковци облечени в чаршафи. Тези алкомаркети си събират бутилките, и то не само бирени.
    ....
    В Шри Ланка най-адекватният транспорт изглежда са железниците. В този ден обаче се върнахме до летището в търсене на своите раници и не успяхме да хванем своя влак за южната плажна част на страната. Последният такъв заминава в осем вечерта от столицата Коломбо. Така загубихме цял ден и вечер, но на другата сутрин бяхме на гарата готови да мъстим. Скочихме във влака и тръгнахме, но един учтив чичо ни обясни, че това не е влак за Хикадуа. Последвахме неговия съвет да слезем на следващата гара и изприпкахме половината километър обратно по релсите за да се качим на правилния влак.

        Шри Ланка е адски красива страна и влакът беше мястото да го разберем. При самото потегляне от Коломбо от дясната страна на влака лъсна морето в целия си син блясък. И така стотици километри. Отляво се редуваха разни джунгли и симпатични къщички. Видими са разлиите между селцата според религията, която преобладава - къде гробището е пълно с кръстове, къде гмеж в стил Индия.

Влакът е нашия дом

Следваща точка: Хикадуа

Вашингтон. ..

Днес съм стажант. Допътувах успешно, с помощ от приятел, а тук в офиса хората са приятни. В момента нищо не правим така или иначе - по-рано подготвяхме пощата, но после ни свършиха консумативите и поради липсата на шефа (и неговите пари) преустановихме. Аз искам малко да разгледам града - изглежда много угоден за шляене, пък и има метро. Освен това установих, че идната седмица има без-данъчни дни, тоест определени стоки (дрехи, обувки, канцеларски материали до стойност $100) се купуват без данък. Мисля да си потърся раница през този период.