Я, Янгон!

Янгон (Рангун) е столицата на една държава, където всичко има поне по две имена: Бирма-Мианмар. От тези места с твърде много история на глава на населението, с колониален период (Британски), съвременни междуетнически конфликти, и военна диктатура облечена в държавния еквивалент на човешки дрехи, тоест фасада на демокрация.

Много се вълнувахме и подготвяхме за пътуването в Мианмар (Бирма), защото туризмът там е в странна фаза на развитие (бил е изцяло контролиран от военната хунта в миналото като още един източник на долари, в последно време уж се либерализира, но нещата май се развиват доста бавничко).  Оказа се вярно, че за обмен на валута взимат само непорочни долари от новите емисии, но противно на предварителните сведения, беше възможно да се изтеглят пари от обикновен банкомат в столицата.

Бирманският език съдържа странни за нас звуци и се пише на своя азбука с привлекателно закръглени букви. Не по-малко неразбираема е връзката между тях и латиницата: има поне четири системи за транскрипция, и това в добавка към дублиращите се названия на местата може да доведе до проблеми в общуването. Като цяло малко хора в Мианмар говорят Английски (или други чужди езици). Всички, освен тези в туристическата сфера, съзнават че прекаленото общуване с чужденци може да им докара нежелано внимание от властите. Въпреки това всички са усмихнати и приветливи.

Първото ни приключение в Янгон беше да се завъртим по кръговата ЖП линия; тя описва елипса около централната част на града в североизточна посока от Централна Гара. Янгон е прострорно разположен град сгушен между бреговете на река със същото име и притокът река Баго, на север от Андаманското Море. Населението на града е над пет милиона. От кръговия влак се виждат разнообразни квартали и начини на живот – от къщи със солидни огради, през мухлясали панелни блокове, до тръстикови колиби на пръти над (пресъхнали през Април) блата. По гарите дремят, поради безпощадната задуха, чакащите пътници и множество жени с парчета диня за продан и деца, които предлагат охладени рециклирани пластмасови бутилки пълни със съмнителна вода. Влакът се движи бавно и спира често, ние проследяваме движението му като напасваме странните имена на спирките с картата. Пътува се три-четири часа, и макар да не е безкрайно вълнуващо, разходката ти дава усещане за мащабите и разнообразието на града.

ЖП пътници

Най-голямата забележителност на Янгон е внушителната Шведагон Пая (Пагода), действащ храм Будистки комплекси. Това е най-важният будистски храм в Минамар и може би в цяла югоизточна Азия, според местните е построена преди две или половина хилядолетия (а според историците само преди хилядолетие и половина). В центъра на храма е огромна ступа, покрита със златни плочи, които са дарявани от различни регионални монарси и всякакви хора от 15-ти век насам. На върха и има чадър от който висят над 1000 златни звънеца, а над него сфера от чисто злато, скромно инкрустирана с няколко хиляди диаманта и рубина. На върха на цялото нещо сиромашки стърчи 76 каратов диамант. (Украсите на върха не се виждат добре отдолу, прочетохме за тях, но ступата си е внушителна и без тях). В окръжност около ступата има олтари според деня на седмицата, много други храмове и олтари и масивна златна реплика на ступата. Освен това има безплатен безжичен интернет. Целият комплекс има четири входа, охранявани от двойки огромни статуи на "чинти" - лъвоподобни същества, които явно държат бизнеса с охраната на пагоди в страната. Като всички подобни храмове, изисква сваляне на обувките и консервативно облекло (блузи с ръкави и дълги крачоли или поли). Препоръчва се да се посещава по изгрев или залез заради невероятните възможности за снимки, както и прекомерното нажежаване на плочките около ступата през деня.

Вход към Шведагон и тръстикова преса

Шведагон е на върха на хълм, по който кипи от живот: в подножието има жилищен квартал и шивашки работилници, които бълват керемидено-оранжевите одежди на монасите, по подстъпите продават всевъзможни дарове, сувенири, плодове и сокове от прясно пресована тръстика, и младежи се надиграват в чинлон – игра с куха топка, плетена от тръстика. В Янгон са забранени моторите и скутерите, което го прави по-малко задръстен от други Азиатски градове с тези размери, но движението си е все така хаотично. 

Чинлон

Чинте

Докато се разхождахме из централната част на Янгон, се промъкнахме на покрива на един от малкото небостъргачи, Кула Сакура. На последния етаж на сградата има скъп ресторант, от където се виждат уникални панорами на града и калните реки около него – но ние се качихме направо на покрива. Известно време гледахме и снимахме, докато не дойде охраната да ни каже, че не можем да бъдем там. 

Колониална архитектура и Пагодата на Мира

Централната гара и национален стадион

В Янгон посетихме също и зоологическата градина, не толкова отчайваща колкото си мислехме, и някои по-малки пагоди украсени с мозайки от натрошени цветни и огледални стъкла. От пощата купихме марки, които в последния момент преди да напуснем страната се опитахме да ползваме без да си даваме сметка, че не става без лепило. 

Огромни лешояди

Игриви мечици

Мамешиби

най-топлите морета

Пренаситили се на руини, се натоварихме на влака към Батикалоа - един от по-големите градове по източното крайбрежие на Шри Ланка. Има голяма плажна ивица брулена от силни ветрове. Градът сам по себе си е доста интересен със своите лагуни и съответните лодчици, мостчета, та дори автогари от които можеш да се бухнеш направо във водата. Не си представяйте Венеция или Амстердам, на този субконтинент нещата винаги вървят с тонове боклуци и мизерия, но градчето има с какво да привлече окото.

Батикалоа - част от църква, порутена от цунами

Впечатлихме се дотам, че решихме чак да се пробваме да останем на плаж тук, но се отказахме бързичко. Крайбрежната зона изненадващо още си беше доста изкъртена - боклуци и отломки навсякъде, кофти вълнения в морето, а малкото хотелчета удивляваха с мизерията и високите си цени. Чували сме, че освен, че е отнесла щети по време на въоръжения конфликт, тази част на Шри Ланка е ударена доста тежко от голямото цунами през 2004, но очаквахме, че за 10 години нещата са доста по-добре възстановени. Не беше така, около плажа картинката беше доста грозна. Малкото хотелчета, които запитахме искаха несъотвестващо високи цифри, а в близкия жилищен квартал ни обградиха враждебни кучета.

С последния възможен автобус се отправихме към Валеченай, а там вече по тъмно си хванахме тук-тук до плажа на Пасикуда. Напълзяхме едни доста приятни кабанки и си устроихме дълго търсене на храна - по някакъв странен начин мястото се оказа лишено от ресторантчета. В края на краищата съвсем близо до нас открихме барачка в която един благ чичо ни нахрани с ориз и къри.

На сутринта нещата се поизясниха - зад плажа беше пълно със скъпи ресорти, от тези от които туристите не излизат (даже за да идат до плажа, защото си имат басейн в ресорта), та явно нуждата от ресторанти не е огромна. В нашия край имаше няколко по-народни хотелчета, а нашият чичо от предишната вечер се оказа кажи-речи единственият вариант да хапнеш нещичко извън ресортите. В дните, в които му скимваше да не работи си хващахме тук-тук за да идем там-там във Валеченай да похапнем коту-роти. Чичото се беше впечатлил от взисктелните ни въпроси за цени и на втората вечер ни се извини, че ни иска 100 рупии отгоре за това, че ни е приготвил огромна порция скариди. Между нас и чичото, който беше на 20-на метра от кабаната ни, се намираше местния алко маркет.

Кабана в Пасикуда

Колкото до ресортите, въпреки, че ги имаше почти по цялата южна половина на плажа изобщо не успяваха да развалят ситуацията - в повечето случаи бяха изнесени на метри от морето, изглеждаха леко празни и малкото хора по тях наистина си стояха вътре.  Северната част на Пасикуда пък си беше съвсем празна, макар ивицата пясък да беше тясна и доста наситена с изхвърлени от морето боклуци. В северната част има плантации палми и скали, които ни дадоха надежди за шнорхелиране от плажа, но водата беше твърде бурна за да има смисъл.

Проверихме и другия плаж наблизо, Калкуда, като час и половина заобикаляхаме един нос между двата от южна страна на Пасикуда. На този плаж строят също някакви големи хотели, но до момента нямаше нищо. Въпреки това не е толкова защитен в свой залив и удобен за плискане - въпреки, че се оказа че до него се стига за 10 минути директно по пътя, другия ни беше по-атрактивен. На Пасикуда ситуацията си беше съвсем приемлива и с кеф прекарахме в мързел по плажа следващите няколко дена, до момента в който ни обзе някаква гузно желание да видим какво има в още по-северната част.

Човек-риба

Така стигнахме до Тринкомали, един прашен пъкъл с чаровни рибарски махали, и почти без да му обърнем внимание продължихме още на север към Нилавели, за който имахме сведения, че също предлага забележителен плаж.

В някаква степен се оказахме излъгани, водните условия хич не можеха да се сравняват с тихите води на Пасикуда. Плажната ивица е на километър от шосето, освен това е разделена през средата на туристическата зона от мащабна военноморска база. Иначе самият плаж сам по себе си не беше лош, доста по-дълъг от Пасикуда и застроен само в южната си част. На километър - два след нашата бърлога започваше дълга ивица по която нарядко се откриваха само рибарски колиби, някой друг военен пост и една доста приятна лагуна, след която не проверихме какво се случва, но се виждаха още доста километри плажна ивица.
С храната и напитките в Нилавели обаче ударихме сериозно на камък. Хапването стана скъпичко и незадоволително, бирите набъбнаха до 400 рупии, което преглъщахме до момента в който започнаха да ги носят топли. Направихме малко коту-роти туризъм до съседното село. С копнеж споменавахме нашия мил чичо от Пасикуда и неговите манджи.

Намираме за доста възмутително, когато радикалното вдигане на цените е съпроводено с падане на качеството, и един вид ни ползват за опитни мишки в изследване на балъщината на белия човек, но нямаше много алтернативи за изхранване. В един момент дори топли бири не искаха да ни продават, защото е празник (всяко пълнолуние е официален празник с Шри Ланка). По време на курса за коту-роти човекът с тук-тука ни закара на тайно място, където ни предложиха нелегални бири на още по-високи цени, или пък марихуана. Възмутени, ние предложихме да викнем полицията и разговорът бързо приключи. Въобще, в рамките на Шри Ланка единствено в района на Нилавели се опитваха да ни лъжат и пързалят по съвсем безочлив начин, например тук-тук искаше да ни убеди че няма рейс към Тринко (разликата в цените на двете за нас, макар и не огромна като стойност, е повече от десетократна).

Куче призрак

Голямата победа на Нилавели се оказа рекламираната от всички разходка с лодка до отсрещният Пиджън айлънд. Островът се намира на няколко километра срещу плажа и е национален парк заради коралите си. Коралите доста са пострадали от цунамито, но все още са атративни. Разходката до там се оказа скъпичка (към 6000 рупии за двама, цена която беше абсолютно консолидирана между ресортите и едноличните хелоучета) основно заради билетите за парка. Бяхме се заредили с най-вкусната папая и други мезета, за да издържим цял ден слънце и подводни забавления. Мястото се оказа чудничко за шнорхелиране, отвисяхме цял ден в зяпане на цветни рибки и видяхме от малките рифови акули с черни перки.

Като изключим острова, прекарахме няколко дни нищоправейки в сенките на плажа, с кратки няколкостотин метрови напъни за храни и напитки. Успяхме даже да си намерим ново приятелче - един местен катеричок редовно ни идваше на гости и се завираше доста нагло в нас. Като типичен обитател на субконтинента и той не беше безкористен и вероятно му бяхме само част от маршрута, по който разни балъци го хранят със солети, ама пък беше симпатяга.

Предпоследния следобед на нашето пътуване в Шри Ланка изкарахме в Тринко. Висяхме по свръхмръсния плаж с бири в ръка, наблюдавахме цялата Шри Ланкска шарена гмеж от лодки, рибари, гарвани, кучета, хлапетата и всякакви дремещи на слънцето отрепки и си мислехме колко е яко тук и колко по-яко би било, ако вземе някой да го изчисти всичкия тоя боклук. 

Тринко-дринко-леле-мале

После хванахме нощния влак до Коломбо. Бяхме си резервирали спално купе за цели 10 лв на човек за да видим докъде може да стигне лукса на железниците в Шри Ланка, а той не ни разочарова - купе с две легла и тоалетна споделена на две купета. Бяхме си взели коту-роти и неочаквано вкусни скариди и риба от Тринко (толкова пресни, че ни преди пет часа не можеха да ни ги продадат, защото не бяха наловени и сготвени).

След кратък плаж в Негомбо дойде време да се отправим обратно към летището. Беше тъжно да си тръгнем от топлите морета, но знаехме, че още топли морета ни дебнат отвсякъде.

как си го нахилихме

 

Ела ми тука

Високата част на централна Шри Ланка, където расте тоя ми ти цейлонски чай, се нарича Хил Кънтри (хълмиста земя). Според много гайдове, тук минава най-живописната ЖП линия на страната, която дори описва 360 градусов завой на едно място по трасето. Много е красиво, но аз лично намирам също толкова живописен влака покрай морето.

Чай покрай Ела

Първата ни спирка в Хил Кънтри беше градчето Ела. Изсипахме се от рейса там в 8 вечерта без ясна идея защо избираме мястото, освен че тук се срещат автобусните маршрути от района на парк Яла и железницата. Има и няколко прехвалени природни атракции наоколо, но градчето е преизпълнено с туристи и цените отговарят на това състояние. Намерихме евтина квартирка, тип пансион с обща (и не особено чиста) баня и тоалетна и кухненска част. Там вечер ни дебнеше гигантска хлебарка. Този семеен пансион се намира между шосето и ЖП линията – представяте си колко беше тихо.

Ела нощем, както я открихме за пръв път

На сутринта Ела не ни очарова с нищо повече, а местните ресторантчета не успяха да предоставят ярко-рекламирания си интернет. Има само един банкомат в градчето, и нито един алко-маркет. Оставаха ни два часа до влака към единия край на линията, Бадула, та решихме все пак да дадем шанс на местните атракции. На около два километра се намира Малък Адамов Връх, извисена скала сред околните хълмове. Наречен е така, защото е подобен на по-голям връх, на който всяка религия припознава отпечатък от стъпалото на съответния си идол. В ранните утринни часове от този Малък Адамов Връх се разкриват адски гледки чак до морето. Ние обаче се качихме точно по обед, гледките пак си бяха впечатляващи. Пейзажът се състои от чаени плантации, черни отвесни скали, разнообразни гори и лъкатушещо по склоновете шосе.

Дидо: Ела се оказа типичната измислена атракция – малко село, което предлага хълмове и чаени плантации както цялата централна област, но по някаква причина е гъсто населено с бели туристи. Местните удобно са си измислили по някоя забележителност на всеки завой, пътеводителите го включват в разни маршрути и необяснимо защо се превръща в точка от пътния план на всички. 

На гарата в Ела с хопъри с яйца

Транспорт

След като се насладихме на Хил Кънтри от високо се върнахме на гарата. Гарата всъщност е едно от най-очарователните места в Ела. Като други гари по тази ЖП линия, има китни градинки, а постройката е спретната и поддържана. Пред гарата има голяма прохладна беседка. Като цяло ЖП гарите в Шри Ланка са прилично чисти, подредени, и предлагат сравнително ясна информация за курсове и часове. Цените на билетите са според разстоянието, терена и класата. В трета класа са седалки по три места от двете страни на вагона, може да се случи да е 'Бангладеш', във втора обикновена също, но там са по две места. Най-гъзарската класа (първа спална) ни предстои да я опитаме на заминаваме обратно. 

На ЖП гарите освен това съществува полезната институция Началник Гара – реномирана и отговорна позиция, която изисква добро ниво говорим Английски и позволява на заемащите я да правят услуги. Например, в техния офис можеш да си оставиш багажите; или да ти продадат билети за спални места извън определения за резервации период (8-12ч); или да се обадят на свой колега, когато си си забравил Нещото във влака и да организират бързото му връщане.

Контрастът с автогарите не би могъл да бъде по-огромен. Особено в големите градове, автогарите в Шри Ланка са хаотични, мръсни и много оживени места. Има държавни (червени и много раздрънкани) рейсове и частни такива, като всеки рейс има шофьор и кондуктор. Кондукторът събира пари за билети (някои дори имат преносим касов апарат), крещи на потенциалните пътници накъде отива рейса и се разправя с багажите им. В по-гъзарските рейсове от стандартна класа (едно ниво под микробусите с климатик) има инсталирани по шест тонколони и телевизор, който бичи местни чалги или филми от Тамил-ливуд. Рейсовете се пълнят, докато могат по трасето си. Имат някакви установени часове на тръгване от началната автогара, но често спират на стотина метра от нея за да изчакат да се понапълнят още. 

Автогара на път за Хил Кънтри

Цените на рейсовете варират според разстоянието и екстрите на рейса; на нас са ни се случвали, на човек, от 13 рупии за няколко километра (държавен рейс) до 250 рупии за около 160 км (микробус с климатик, който по време на многочасовото пътуване не смогна и отворихме прозорците). Рупиите свикнахме да приравняваме на стотинки, сметката е почти вярна. При дълги пътувания (над три часа) рейсовете обикновено спират по средата на манджарници / тоалетни.

Водопад Духинда

Духинда е най-всокият водопад в Шри Ланка. Стигането до неговото подножие, или по-точно до платформата за наблюдение, може да се окаже сложно, ако не си оставиш цял ден за това. Ние хванахме следобеден влак, в който всичко беше трета класа. Опознахме навика и на тукашните младежи да крещят, когато минават през тунел, а такива има много по тази линия.

С пристигането в Бадула в 14:45 ни стана ясно, че предпочитаме да не нощуваме там. Така ни се получи следната схема: да посетим водопада, който е на 8 км от града и да се върнем за последния влак в обратна посока в 18 ч. По стара традиция, точно когато се навиеш да ползваш услугите на някой тук-тук, те всички са някъде там-там. Накрая намерихме такъв, който се съгласи да ни закара до водопада за 300 рупии и внимателно наблюдавахме трасето, в случай че се наложи да се връщаме с рейс или пеша.

 Входът за водопада струва 200 рупии за чужденци и 10 пъти по-малко а местни. От пътя се слиза по пътека, която на места има стъпала и парапети. Цялата пътека също така е осеяна със сергии с напитки, чипсове, сувенири и всякакви пластмасови дрънкулки и играчки.

Самият водопад е много внушителен, влива се в голям мътен вир от 63 метра. Околните скали са покрити с гъст, наситено зелен мъх, както цялата местност е обрасла с храсти и дървета. Можем само да гадаем как би изглеждало това място през дъждовния сезон.

Докато зяпахме водопада ни обградиха семейство агресивни маймуни. Наложи се да браним малкото останали ни раници с камъни и пръчки, което ни напомни че гоним и влак (Бел.Дидо: Диа-логика).

Препуснахме обратно към пътя в 16 часа, без ясна концепция как точно ще стигнем до гарата. Има местни рейсове, но тяхното разписание е загадка и никой не ни застигна в нужния момент. Точно събирахме морални сили да се върнем пеша на бърз ход, когато двама чиновници ни натовариха на стоп. Благодарение на тях имахме достатъчно време да изпълним и стандартната си пред-транзитна програма: зареждане на една торба с бири от алко-маркет, вода, банани, и улични манджи, които се консумират по време на път.

Следващата ни нощувка беше в Хапутале, една от точките за влизане в националния парк Хортънс Плейнс. Ние решихме да го пропуснем, тъй като ни се стори преувеличена цената за вход в парка, както и схемите за стигане от градчетата наоколо до него. Така не видяхме „Края на света“, 800 метра вертикална скала, но какво пък, и в България си имаме чепати камъни.

Нуара Елиа

След преспиване в Хапутале и презареждане с коту-роти се отправихме към Нуара Елиа, градче за което се предполага, че добре е съхранило колониалния си дух. С право, мястото си се оказа истинска малка Англия изцвъкана насред Шри Ланка и подобрена с чаени плантации. Извън леко бангладешкия дух царящ в района на автогарата, градчето се оказа пълно с колониални къщички. Имат си стара английска поща, голямо езеро, терен за конни надбягвания (който сега е изоставен и се ползва за крикет и разходки на кон), тенис кортове (последните не посетихме, не ни беше чак толкова колониално), че даже и голям доста уреден парк насред града. 

Пощата на Нуара Елиа

Само с цените се оказа сложно и след много обикаляне, разпитване и пазарлъци се наложи да преглътнем за втори път солената цена от 2000 рупии за нощувка. За сметка на това градът разполага с не по-малко от четири алко-маркета, но те, типично за по-прохладния район, не охлаждат бирите както трябва. В местния роти шоп ни зарадваха и с един деликатес съвсем по наш вкус: печена глава чесън с чили.

До този град се стига с комбинация от влак до Нану Оя и 40-минутен превоз с рейс или тук-тук – няма разлика във времето каквото и да е моторното средство, поради усукания път. След като си изпуснахме рейса на втория ден решихме, че точно паркът е мястото за нас и зажаднели за изплужване закупихме бири и манджи в торбички и се впихме в него на почти целодневен пикник. Входът беше платен и там се запознахме и с малките разлики с Англия:

       - Здравейте, колко струва входа за парка?
       - Един човек – триста рупии.
       - А може ли да се влиза повече пъти за един ден?
       - Един човек – триста рупии.
       - Да, но можем ли да влезем, да излезем и пак да влезем на същия ден с един билет?
       - Един човек – триста рупии.
       - Влизам, излизам, влизам пак (придружено със съответните жестове), един билет?
       - Един човек – триста рупии.

Будистка ступа, Нуара Елиа

Близо до градчето си имаше някакви ботанически градини, но решихме да заложим на националните такива в Перадения, близо до Кенди – нашата следваща дестинация. 

Мамешиба: Железниците са бетон.