вкусни празници

На излитане от Катманду, (след няколко излишни опипвания от охраната – защо мислят, че между качването на автобуса на изхода и слизането пред смолета можеш да придобиеш нещо опасно?!), зачетох една статия в самолетното списание за кулинарните традиции на Индийските Християни.

Християнството е трета по разпространеност религия в страната. Най-много са Католиците, но има и православни, протестанти и други. Най-концентрирани, като процент от населението, са в Източна Индия (отвъд Бангладеш) и Островите Никобар и Андаман, все места където туризма е тежко контролиран от държавата; след това в Гоа, и в Южна Индия.

(малко стари данни от Преброяване 2001, общо си слагат като 3% за цялата страна огромная)

В Непал също има Християни (половин процент за страната при Преброяване 2001) и в града често се изпречват Западни проповедници или ‘мисионери’, които агитират горките бедни Хиндуисти да се покръстят. Това е гадна за мен гледка. Наскоро пък диди ме изненада, като ме смъмри че нямаме Коледни украси вкъщи и разкри, че тя самата е минала от страната на Христа миналия Великден. Обясни, че малката и дъщеря от край време върви по неговите стъпки, и упражнила натиск на майка си. Трябва да се отбележи, че другите и работодатели са точно от тези мисионери.

Както и да е, с интерес открих че из Индийските Християни има много и различни кулинарни обичаи по Коледа. Както при Американците от всякакво изповедание, не е нужно храните да са постни. Някои ги приготвят за Бъдни Вечер, а други за обяд на Коледа. Оказва се, че за Англо-Индийците традиционна е пълнената пуйка (както и за Американците, разбира се) или печено прасенце, но има и по любопитни култури, например овнешко ‘виндалу’ (Гоа), и кори сука (пиле панирано първо с Индо-подравки и после с чесън и кокос, Керала). Също бяха описани множество сладки и сладкиши, които имат за основа кокосово мляко и екзотични плодове.

Ние пък планираме за своето Коледно угощение една голяма говежда мръвка, която ще бъде приготвена на бавен огън от познат в ресторантска пещ. За тези които не са запознати, големите Американски хранения са на следния принцип: едно или две масивни месни ястия и множество зеленчукови и други гарнитури. Общо взето човек да се почувства като на Шведска маса. Ние като гарнитури планираме да прложим някаква зелена салата, нещо като огретен от зелен фасул (от кръглия вид) и гъби (това е класическа рецепта), сладки картофи на фурна, запечени моркови, доматена супа. Тази година тиранично казвам ‘НЕ!’ на сладникавите гарнитури, с които семейството също е свикнало, например така наречената желирана салата, консервирани мандарини, или сос от ябълки. Сладко ще има за десерт, разбира се – но още не е окончателно избран.

Като взех да пиша за кулинарни традиции за празниците, един интересен паралел е, че в Пенсилвания (поради Германското влияние) също често се яде свинско с кисело зеле по Нова Година. Е, не е точно капама, но става. Освен това имат едни салами “Болоня”, които могат да бъдат и сладки – надявам се това не ви изненадва, все пак, Америка е – дето днес като ядох се усетих, че си имат вкус досущ на шпек.

кулинарни и леко по-некултурни мероприятия

Докато беше тук Българската агитка, се постарахме и да им покажем това-онова от възможностите за социален живот и социален алкохолизъм. Ходихме на най-добрата квартална кръчма, която се намира надолу по нашата улица. Предлага голям избор от най-различни Индийски и Непалски манджи, и обикновено (но не винаги) нещата от менюто наистина ги има. Веднъж като бяхме забелязахме, че група местни ученици (които бинаги носят зле-скроени униформи в бизнес стил) си поръчват само хамбургери, макар и зеленчукови, а ние само такива манджи - по правило почти всеки търси екзотиката, когато излиза да яде в заведение, освен ако не е голям невротик като Били БоБ. Такива хора често ядат винаги едно и също нещо, или нищо, когато са в заведение .. не е смешно и не капризност, напротив ужасно изтощително е, така че бъдете благодарни ако нямате подобни задръжки.

Та, ние май нямахме много такива проблеми в групата, защото с удоволствие експериментирахме от към ястия. Освен това с Дидо направихме момо екстраваганца. Тя се състоя в това диди да ни разведе да напазаруваме съставки (оказаха се около двойно повече, отколкото ни трябваха), което не беше голяма мъка, защото в радиус 50 метра от вкъщи има 'универмаг' и пазар за пресни работи. След това часове наред кълцахме, смесвахме, пасирахме плънки и месихме тесто, сгъвахме момоси и ги готвихме на пара за по 16 минути всяка партида. Направихме два варианта - едни с биволско месо и други с панир, нещо подобно на биволска извара, и накрая съвсем се разлигавихме и впуснахме в експерименти ... май всички си легнаха доволни, макар на някои да ни беше трудно да заспим. :П


На рождения ми ден се впуснахме в търсене на едно място в Киртипур. На околовръстностното нямахме късмет с рейсовете, защото единствения до там се оказа прекалено пълен за да се пробваме още седем човека да се наврем в него, но за това пък спазарихме една почиваща маршрутка да ни закара. По пътя те се опитаха да ни натиснат за още пари, но ние ги натиснахме обратно, и накрая всички останахме доволни от предварително уговорената сума. С малко питане стигнахме до "плочата", както е известно това място (или Неуа Лехана, което е названието на местните храни и напитки). Заведението е недовършена постройка, която предлага изглед над Киртипур. Сервират Неуарски храни и традиционни алкохоли. Храните ни се видяха доста люти, въпреки че много от групата сме ентусиасти. Успяхме да пийнем само по една ракийчица трета степен (предлагат от веднъж до петорно дестилирана), защото се опасявахме че вкъщи ни чакат мастики. проблемът с това място е, че няма много лесен транспорт - на връщане дълго слизахме от хълма към околовръстното, и от там хванахме един малко обиколен рейс обратно.

Още два анекдота, които си заслужава да се запомнят:

Дидо има нещастието да стъпи по джапанка в гандата гняз (виж тук), която се събира в канавката, след което отсъдихме че се налага ампутация;

след като си заминаха милите ни гости, викнахме от улицата "специализиран работник-рециклатор" с рикша и му продадохме стотината бирени бутилки, които се бяха натрупали в кухнята. Явно ще бъдем принудени да изпием някакви нови бири, за да можем да открием пивоварен сезон 2012.

Тихар

Празникът трае пет дни и започва с пуджа за гарваните, които са многобройни и се считат носители на мъка, за това им се поднася храна на покрива. Това беше в понеделник. След тях се почитат кучетата също с храна, цветя и тика (червена боя на челото), защото те са пратеници на бога на смъртта. След тях се почитат свещените крави и Лакшми, богиня на богатоството. Започват светлинните и пиро-ефекти, децата обикалят по къщите и с празнични песни 'сурвакат' за пари, ориз и сладости. На четвъртия ден някои почитат биволи, други кравешка тор (последователи на Кришна), трети тялото си. Последните са Неуари, за тях новата година започва на този ден; Индийския календар също започва тогава. В Непал действат западния календар, Индиийския календар (официален на администрацията), и Неуарския календар. Неуарите са група с по-скоро културно отколкото етническо или географско определение, със специфичен език (както и много други групи в Непал). Непалската нова година пък била през май, поне така ми казаха моите ученички. Иди ра’збери! :П Всички използват азбуката Деванагари, която е доста объркваща, а за молитвен език ползват Санскрит, който считат за първоизточник на всички езици.

снимков материал вижте във ФБ, или чрез Prezi:


По време на Тихар навсякъде се продават нанизани и насипни цъфнали невени и детелини, защото те се ползват за украса на къщи, олтари и хора. Продават се и бомбички, пиратки, бенгалски огньове и фоерверки, които Никеш, Дипеш и Анджана много харесват. Всяка вечер правихме звиково и визуално шоу, а една сутрин, след като отмина деня за почитане на крави и техните изпражнения, взривиха купчина тор която беше ритуално поставена в двора.

За празника на чока поставят едно голямо бамбуково скеле, няколко метра високо, с люлка. Идеята е, който може и има желание да се засилва като махало, и така да се доближи до небесния рай. Дипеш е много ловък на това съоръжение, както и в катеренето на дърво без клони (показа ни, когато окастри храна за козите). Аз също се пробвах на люлката, но не постигнах голяма височина. Затова клекнах от едната страна, а Дипеш прав от другата засили комбинираната ни тежест до много страшни висини. Добре, че вече беше тъмно, иначе сигурно щеше да е още по-ужасяващо... сериозно, вкопчих се здраво във въжетата, защото ми се струваше, че няма начин да не се треснем в земята. На спиране все пак стана инцидент – Дипеш прекалено рано се опита да стъпи на земята, при което неговото лице срещна моето коляно. Така още на първата вечер сцепих устната на домакина и взех да накуцвам.

Всяка вечер, освен посещението на пеещите деца, се включихме и в една подвижна дискотека. Това представлява голяма тонколона, някякаво устройство с памет и много песни, и една флуоресцентна крушка закрепени върху колело, като цялото нещо се движи от къща на къща и прави джънгър. С него се движат колкото се съберат хора, отначало плахо плахо се навъртат, докато някой не бъде ибутан в средата да изпълнява танци. Може и по двойки. Другите пляскат и подвикват, ако представлението си заслужава, естествено. Искам да ви кажа, че това не е някаква непринудена забава – личи си, че тези дето се осмеляват да танцуват дълго време са се упражнявали в джижения като от филмите на Боливуд. Може музиката да звучи на места като за кючеци, но би било прекалено вулгарно. Не че няма движения с таз, но предимно изразните средства са ръцете. След едно-две парчета, които са безкрайно дълги така или иначе, се почва бак байло-то, след това всички се местят в друг двор.

Полседната вечер тази амбулатна дискотека събра най-много хора, няколко от тях силно пияни. Те най-весело и бурно се раздаваха на дансинга, а най-умелите трезви танцьори агресивно ги предизвикваха да се надиграват. През цялото време ни подтикваха и ние да се включим, и селото тихомълком взе решение, че ако дойдат в двора на Дипеш просто няма да можем да откажем ... какво да ви кажа, като се събраха 50 човека и ни притиснаха, се оказаха прави. Дадохме всичко от себе си в опити да имитираме техните танци, макар да не бяхме пили нито глътка алкохол, та дори Дипеш и баща му се включиха по едно време с демонстрации и насоки. Какво силно, колоритно преживяване – за нас както и за публиката, която пляскаше и ни окуражаваше бурно.

Бай тика е последният ден на Тихар. Названието идва от думата за малък брат (бай*) и думата за осветеното полагане на цветен прах на челото (тика), защото чрез церемонията сестри и брята се молят за здравето един на друг и си разменят подаръци. На този ден не се яде докато не приключат ритуалите, а по някакъв начин беше определено че е най-подходящо те да започнат точно в 11:57. Предварително Никеш направи шестолистна мандала от бял, жълт, и розов прах на циментовия под на едната стая. около тази мандала се натрупаха дарове от различни храни, мазнина, пари и растения, особено листа от пипал (Фикус религиоса). Кой ти знаел, че смокини и фикуси са един вид дъвета... това дърво е също от тях и се счита с особено духовно значение. На много места в Непал има огромни такива дървета, а под тях молитвени олтари.

Пред това изобилие от дарове, значението на всеки от които по отделно нямахме шанс да разберем, седна Рам и започна молитви на Санскрит, като освещаваше с жълти и червени краски някои от приношенията. Противно на очакванията ми, от останалите не се изискваше да са сериозни и безмълвни - Дипеш продължи да ни обяснява това онова, а сестрите да подготвят по-нататъшните обреди на нормално висок тон. Този вид изпълнителност и вяра, но без пресилено (да не кажа престорено) страхопочитание, ми допадна. Същността на бай тика е това да се заздравят връзките между сестри и братя - за това, например, майката на Дипеш беше отишла в къщата на брат си, и аз не участвах в ритуала по същото време като Тад, което би било неуместно.

Първо се провежда церемония за здраве и дълголетие на братята: Сестрите три пъти обикалят и правят непрекъснат кръг от осветена вода около братята. След това се слага един орех на прага, с червено, жълто и цветчета, и се чупи се с един удар изхвърля навън за прогонване на злото. До края на ритуала не може да се излиза от помещението, за да не нахлуе обратно. После сестрите помазват главите и ушите на братята си с масло за коса (което тук се употребява масово като козметичен продукт). С поставяне на цветчета, за сила се освещават коленете, раменете и главата на всеки брат. Следва поставянето на самата тика – прави се шаблон от бананово листо, за да остане изрядна линия накрая, а не абстрактна рисунка по цялото лице. След това се полага основа от жълт прах смесен с мляко и по нея се нанясат седемте цветни праха -- започва се с класическо червено, оранжево, зелено, жълто, бяло, индиго, розово. Всеки си има отделно значение, но отново тук не достигат мотивация и думи за да ни ги обяснят. След като са получили тика, братята получават и храни и други подаръци (калпаци, кърпи) от сестрите си. Накрая биват закичени с гирлянди от цветя: колкото цветчета има по тях, толкова години да живеят. Ние тези гирлянди ги направихме заедно предната вечер. Братята прилагат същата процедура с тиката на сестрите, но за разлика накрая им поднасят храни и пликове с пари. Рам няма сестри, за това се намесих аз. Така същевремнно станах леля на Тад, който побратими Самджана и Анджана.

*голям брат е дай, голяма сестра диди, малка сестра байни/бойни

поредно преселение

*този пост го писах на 19.09: не приемайте понятията ‘днес’ и ‘вчера’ буквално.

В събота извършвах местене в новата къща. Тад беше покосен от болест цял уикенд, за това случайно се получи аз да понеса тази тежест - не буквално, тъй като наехме преносвачи. Разстоянието не е голямо, само няколко преки, но не можем на ръка или мотор да си пренасяме гардеробите и тн.

Същевременно решихме да намалим употребата си на диди, поради няколко причини. Основната е, че просто нямаме мужда от толкова много работа от нейна страна, с което имам предвид, че понякога изхвърляме нещата които ни готви защото са прекалено големи количества, а понякога и не ни харесват особено. Така или иначе не и отнема цели три дни да ни обгрижва, а особено като се откажем от готвене, няма да има нужда. Така че решихме да се ползваме само от един ден на седмица чистене и гладене. В крайна сметка и на мен ми се иска да се вихря в кухнята, а при сегашното положение не ми се удава. Това решение беше подсилено по време на пренасянето от меко казано причудливите и решения относно опаковането на нещата от кухнята, в резултат на които се получи разлив на йод и мазнини, когато се опитах да ги разопаковам.

Тук искам да споделя, че макар и да не са задължително първи приятелки, всички диди на нашите познати се познават и постоянно си клюкарстват по между си за това, което става по къщите ни, понякога включително и с нас. Така научаваме някои любопитни и силно преувеличени “факти” за наши приятели (няма да ги пресъздавам, за да не попадна в същата категория :П) … както и по-безобидни наблюдения, от типа кой какво обича и не обича да яде. Оказа се също, че диди не иска да работи за Непалци или Индийци, въпреки че има оферти от новата хазяйка и от шефа на предишния, предполагам защото те едва ли са така стеснителни като западняците относно изискванията си и вероятно плащат по-малко.

При това местене бяхме големи шампиони; по-точно аз бях шампион, а Тад геройски страда. С трима помощника и един шофьор (тук всичко става с участието на много работници), на три курса пренесохме всичко с камиона, разместихме новите и стари мебели и уреди както трябва и сглобихме спалнята, и всичко това преди обед! Направо се изумих. Е, вярно е, че сме на три преки разстояние от предишната къща, но все пак … Освен това вчера светкавично се сдобихме с пералня. Отидохме до един чисто нов магазин, филиал на най-големия и посещаван от чужденци ‘смесен магазин’ в града. Този ни е много по-близо, и с радост отбелязвам че, подобно на един друг нов магазин точно срещу нас, се различава драстично от досега съществуващите. Не по асортимент, защото явно няма много конкуренция при дистрибуторите на каквото и да било. Просто новите филиали не ти създавт същото чувство за хаос и клаустрофобия тип бит-пазар, което се усеща в другите. Надявам се да си останат такива.

Очаквахме в този огромен лъскав магазин да продават перални, защото има всякакви по-дребни електроуреди, но се оказахме заблудени. На връщане спряхме в едно малко магазинче изрядно изпълнено с хладилници, телевизори, микровълнови, и перални. Купихме една без никакви усилия, с 8% отстъпка и една година гаранция, а след няма и час един шерп ни я донесе на гръб.

В новата къща се чувстваме значително по-комфортно. Вчера бяхме обратно в старата квартира да си приберем рутера, защото до последно искахме да ползваме интернет (добре де, точно тогава искахме да гледаме последния епизод на един сериал). Веднага се наби на всички сетивни органи как там постоянно има хора наоколо, виждат се и се чуват техните разговори и битови дейности пред прозорците от вси страни, от горния етаж, и тн. За съжаление бяхме отишли точно в периода, когато по разписание спира тока, а батерията ни вече е пренесена – така че се оказахме без забавления, на тъмно и само с една бутилка вода за два часа. Поне си бяхме оставили там тоалетна хартия.

Но Непал никога не разочарова напълно – точно когато ни беше най-скучно, се разтресоха прозорците и решетките: земетресение. За секунди скочихме навън, някои прегръщайки компютъра си (това наистина никак, ама никак не ме забави, дори не се замислих или спрях за момент, а той си беше вече в ръцете ми). Навън се носеше лай на безброй кучета и глъч от изливащите се навън съседи, и все едно нещо се търкаляше бавно дълбоко под земята.

След около две минути не само че вече нямаше движение, а и кучетата утихнаха, което е знак че наистина нещата се успокояват. Те са доста по-чувствителни от нас. А като заговорих за кучетата: те са бездомни и са толкова или повече на глава от населението от тези в София, но са на хиляди километри от онези не само като местоположение. Темпераментът им е съвършено спокоен, най-често са проснати някъде да спят и можеш спокойно да ги прекрачиш без да ти обърнат внимание (стига да не си с домашното си куче, което изцяло променя играта). Имам няколко хипотези защо кучетата на Катманду са такива. а) по улиците има безкрайно много хора, така че не могат на всеки да обръщат внимание б) по улиците има безкрайно много боклуци, така че лесно си намират някакви ядливи отпадъци в) може би колективно боледуват от някаква летаргична болест.

Както и да е, след земетресението телефонните линии, които и в добрите дни се случва да кажат “мрежата е заета в момента”, бяха в състояние като по нова година на запад. Обадихме се на някои познати, най-вече от скука, да чуем и техните впечатления. Седнахме да помислим какви неща да си съберем в земетръсен контейнер – такъв, който да седи на двора в къщата, за всеки случай. Имаме подходящи контейнери много, трябва само да напълним някой с пособия за първа помощ, води, сухи храни, свирки, фенери, батерии и пр.

И, не щеш ли, с неочаквана точност в 8 часа пуснаха тока и си хванахме предаването … Все пак мислим да не купуваме телевизор за новата къща.

първа седмица в непал

ВВ Неделя пристигнах в Катманду, след дълъг път. Тад ме посрещна на летището и натоварихме моя огромен куфар (донесох разни багажи,които ще останат тук) в едно миниатюрно такси, което веднага спука гума. Шофьорът бързо я смени и след кратка 'разходка' из ужасяващо мръсния град пристигнахме в къщата.

За съжаление не съм снимала двора, който е много приятен, със зелена морава и безброй цветя в саксии. Ние сме на първия от три етажа, а горе са хазяите. Има едно семейство, което живее в една стая на двора и ползва баня също навън - те са градинар-пазачи. Хазяите имат отделно диди (което значи "кака", но се ползва и за домашна прислужница).

Та, след като се изкъпах ходихме на едно заведение извън града, което предлага изглед над долината. Пътувахме около час може би с мотори. Там прекарахме голяма част от деня, с бири и мезета - чили-картофи и момо (пържено тесто с пълнеж от бивол/зеленчуци/сирене, поднесени със лют къри сос). Във ФБ това са снимките на дървото и тн.

По това време беше Лоса, или Тибетска нова година, но ние нямахме шанс да наблюдаваме тържествата. Като се прибрахме аз заспах много бързо, въпреки че беше рано. На следващия ден отидох с Тад на работа. От вкъщи е на половин час по околовръстното, което е доста неприятно преживяване. Множество мотори, коли и триколесни маршрутки, които въпреки това са по-препълнени от Софийските, се движат по двупосочен път с неопределен брой ленти, а 'канавките' са препълнени (буквално!) с боклуци от разнообразен вид. Където се минава по мост над реката е препоръчително човек да не вдишва, защото там пък си е едно голямо, вечно гниещо и горящо сметище. Има хора сред най-бедните, които живеят в коритото на реката-сметище и по всякакви начини се препитват от боклуците.

Училището е в сравнително стари сгради, като всяка стая има прозорци от две страни. Двора е също разкрасен с много цветя в саксии (явно те са навсякъде, където хората имат пари). Срещу училището има един малък ресторант по-като за европейци, като за обяд, а до него има друг по-като за Непалци, където правят много по-вкусни и евтини самоси (пържени тестени пирамиди с пълнеж от картофи и други зеленчуци и къри).

В Катманду, както може да се очаква, се пие предимно чай, макар че има доста заведения които предлагат еспресо, като за туристи (но само ако има ток, което не е много често - повечето готвене съответно е на газ, а който може да си позволи ползва устройство с батерии които се зареждат докато има ток от мрежата, и отпускат когато спре). Любителите на кафето ползват най-вече френска преса, а аз за по-лесно ще си занеса кафеварка за котлон.

По-нататък ходихме до Тамел, епицентър на туризма в Катманду, където посетихме две заведения. В заведенията севират най-често бири Еверест, Гурка, Туборг, и Карлсберг, и поднасят безплатно хубави фъстъци и едни печени хрупкави неща, които на мен хич не ми харесаха.

Отидохме до Тамел и обратно с такси - те са много евтини като цяло, след като човек се спазари. Тамел е в самия град Катманду, докато нашата къща е в град Лалитпур, но реално всичко е слято в един мръсен (не съвсем мега) полис. Малко факти за Катманду: височина над морско равнище около 1400 метра, средна лятна температура 29 Целзий, средна зимна температура 10 Целзий; зелени площи няма, освен тези които принадлежат на армията. Любопитното е, че и адреси няма; поне на мен не ми стана известно да има. Местата из града се опеделят спрямо големи кръстовища (по-често кръгови) наречени 'чок', а от там нататък не е ясно как да ги намериш. От нашия чок се стига пеша до главния офис на Обединените Нации за около 15 минути, като тази кратка разходка е типично пренаситена откъм всякакви предимно неприятни за пришълеца осезания. За около 20 минути пък се стига до площад Дубрар на (град) Патна.

Посетихме и Суаямбу, хълм над града където има Будистки манастир и комплекс, също известен и като храма на маймуните. По времето когато отидохме, не беше много оживено откъм маймуни поради ранния час. Освен това имаше ремонтни работи и освежаване на храмовете (все пак беше точно след Нова година за тях). По принцип от там би тябвало да се вижда града отдолу, но въздухът е толкова замърсен че това не е възможно.

По пътя обратно видяхме работещ слон - той носеше някакви дървета и двама човека по улицата. Те от време на време се нвеждаха колкото могат по-ниско за да избегнат уличните кабели. Докато работещите слонове са още малки им избират момче което да стане водач, който след това цял живот работи с тях.

Тъй като беше още рано спряхме в едно верижно заведение за закуска. Интересното за това заведение е, че наемат само глухонеми. Човек си поръчва със сочене от менюто. Аз си поръчах един от два възможни вида индийска закуска, без да знам какво да очаквам. Оказа се нещо като тънка печена сиренка (казва се доса), сервирана с два соса.

Последната ми вечер там ядохме две автентични Непалски вечери. Стана случайно, защото нашата диди ни покани на гости, а след това и хазяите направиха същото. Диди се казва Ниру и живее в сграда тип комунална, като тя и двете и дъщери имат една стая (тя е вдовица). В същата сграда живеят сестра и, и още няколко близки семейства. По Непалски обичай се сервира бял ориз с различни меса и зеленчуци, някои с къри, други със сусам на пюре, и със задушени неща тип спанак. Двете вечери бяха абсолютно идентични, освен че при хазяите имаше и люти мариновани моркови в доматен сос, и десертите бяха различни. Диди беше купила пай от много популярната пекарна, където нещата се приготвят по Германски рецепти. Готвачът там нарочно не учи другите как да ги приготвят, за да не избягат и отворят конкурентни магазини, както се е случило вече веднъж.

При хазяите десертът беше по-традиционен (расбури), приготвен от мляко без течната му част. Резултатът са едни порести топки, които се сервират със захарен сироп. Визитата ни при тях беше доста интересна. Храната беше проготвена от тяхната диди. Диуакар настоя да пием уиски, и дълго беседвахме за това и онова с него. Той е банкер в най-голямата банка в Непал, образован е в Англия. Жена му само от време на време се присъедини към нас, тя също работи. Като цяло нещата там са доста патриархални. Сред нещата с които човек трябва да свикне: когато е на гости, неминуемо някой ще го наблюдава как се храни без да яде и ще бди да му добавя в чинията.

Поради променливото време докато бях там (настъпва летния сезон, температурите са непостоянни), разбрахме че Непалците имат слабост към едно нещо като лек за настинки: топла вода. Това е може би защото топлата вода се предполага да е преварена, тоест по-чиста от обикновената. Втора степен е топла вода със сол и пипер, което си е добро решение за хората които нямат пари и са в опасност от обезводняване поради диария. Последното на мен ми се случи точно на време за трите полета обратно.