Миналата неделя потеглих за три дневна командировка в юго-източен Непал. Полетите до Биратнагар са много кратки, около 45 минути, и моят напълно неочаквано тръгна на време. Издигна се в облаците над долината, но когато най-после излязохме от тях се разкри панорама на огромния зелен простор, който е терай (част от Индо-Гангската раавнина в Непал). Като гледа пищните оризища, да се чуди човек как хората там все пак имат проблеми с глада.

Всъщност по-късно разбрахме, че имат проблеми с това, че не изполват местните храни достатъчно ефективно. Знаят, че плодовете са полезни, но мислят че това се отнася по-скоро за тези които са им екзотични, като ябълки и грозде, и които сътветно не могат да си позволят да си купуват, докато около тях растат папая, манго, банани и т.н. Освен това има много народни забрани по време на бременност и след раждане, да не се ядат бамя, спанак, и банани например. Много силно ограничение защото жените често са в това положение. Сред мюсулманите, бременните жени също постят за Рамадан. Най-големият проблем обаче е, че каквото има за ядене се дели за всички, но по традиция първо ядат мъжете и тъщата, децата и най-накрая снахата, която обикновено е бременна или кърми.

Прелетяхме над река Коши, огромна, сравнително плитка и мътна, и малко след това кацнахме. Не знам защо, но на летището пише с големи букви че сме на 72 метра надморска височина, и това сравнително често се споменава в разговори също. И без да се споменава разликата в терана между терай и другите региони на Непал е много явна. Иначе летището много силно напомня гарата в Пазарджик, няма конвейери и дурги подобни, само една кула.

За вечеря седнахме в едно задушевно заведение, предпочитано от малкото постоянно пребиваващи чужденци. Храната беше вкусна и менюто бескрайно, въпреки че нямаха, например, ястия с патица както пишеше. Самото заведение е една стая боядисана в неоново розово, зелено, и лилаво, с четири маси и бар и птиглушено осветление; човек добива усешането за колониален частен клуб, защото освен нас нямаше други посетители, но един келнер стоя да бди дали искаме още нещо.

На следващия ден се изсипахме заедно с педесетина други участници в Раджбирадж, областен център на Саптари на няколко километра от границата с Индия. Преминахме по моста над Коши, огромно съоръжение което също отклонява вода за земеделски нужди. През 2008 година имало много мащабни наводнения, още по-сериозни отвъд границата с Индия в Бихар. Направо се променило изцяло коритото. Понеже реката влачи много пясък със себе си, там където се е разляла тогава изглежда като пустиня. На връщане също минахем по моста, и колегите много държаха да спрем за да си купят пресни риби. Имаше една-две средно големи риби, много дребни от различни видове, и още повече цаци за продан, но аз някак си се въздържах.

Цял ден се занимавахме в една адски гореща заседателна зала. Каква гадна дума – заседание! Наистина описва как се чувства човек, независимо от официалната причина за срещата, основното действие е заседяването. На втория ден за щастие се разцепихме на шест групи и ходихме по селата да разпитваме хората и чиновниците туй-онуй, това беше най-интересната част и дори не беше толкова горещо, колкото в залата. Бяха ни настинили в хотел с климатик и сносна баня за да се съвземаме вечер, на един час път от Раджбирадж, където няма такъв вариант, иначе не знам как всички щяхме да издържим. Колегите, които са постоянно в региона и редовни клиенти на този хотел, ни препоръчаха какво да ядем от менюто – пилешки топки например, които бяха едни кръгли кюфтенца от пилешко в лют доматено-чеснов сос – и въобще имаше хубави Индийски манджи. Имаше и студени бирички, та ефикасно и ефективно да се освежим и опознаем.

Легнахме си предоволни от удобствата на хотел Годули (кои са те и защо са го дули, не стана ясно), но на сутринта в 6 часа някой заблъска безотказно по вратите на всички! Блъска, блъска и не отговаря на въпроси като “Кой е?” “Ама какво искате?” Оказа се че това е включена екстра, поднасят ни традиционен чай, но ние с голямо желание се освободихме от тази екстра за следващата сутрин. Вместо това като се върнахме в Раджбирадж пихме сутрешен черен чай от една лафка, който се оказа със захар, лимон и сол и изненадващо вкусен.

Тихар

Празникът трае пет дни и започва с пуджа за гарваните, които са многобройни и се считат носители на мъка, за това им се поднася храна на покрива. Това беше в понеделник. След тях се почитат кучетата също с храна, цветя и тика (червена боя на челото), защото те са пратеници на бога на смъртта. След тях се почитат свещените крави и Лакшми, богиня на богатоството. Започват светлинните и пиро-ефекти, децата обикалят по къщите и с празнични песни 'сурвакат' за пари, ориз и сладости. На четвъртия ден някои почитат биволи, други кравешка тор (последователи на Кришна), трети тялото си. Последните са Неуари, за тях новата година започва на този ден; Индийския календар също започва тогава. В Непал действат западния календар, Индиийския календар (официален на администрацията), и Неуарския календар. Неуарите са група с по-скоро културно отколкото етническо или географско определение, със специфичен език (както и много други групи в Непал). Непалската нова година пък била през май, поне така ми казаха моите ученички. Иди ра’збери! :П Всички използват азбуката Деванагари, която е доста объркваща, а за молитвен език ползват Санскрит, който считат за първоизточник на всички езици.

снимков материал вижте във ФБ, или чрез Prezi:


По време на Тихар навсякъде се продават нанизани и насипни цъфнали невени и детелини, защото те се ползват за украса на къщи, олтари и хора. Продават се и бомбички, пиратки, бенгалски огньове и фоерверки, които Никеш, Дипеш и Анджана много харесват. Всяка вечер правихме звиково и визуално шоу, а една сутрин, след като отмина деня за почитане на крави и техните изпражнения, взривиха купчина тор която беше ритуално поставена в двора.

За празника на чока поставят едно голямо бамбуково скеле, няколко метра високо, с люлка. Идеята е, който може и има желание да се засилва като махало, и така да се доближи до небесния рай. Дипеш е много ловък на това съоръжение, както и в катеренето на дърво без клони (показа ни, когато окастри храна за козите). Аз също се пробвах на люлката, но не постигнах голяма височина. Затова клекнах от едната страна, а Дипеш прав от другата засили комбинираната ни тежест до много страшни висини. Добре, че вече беше тъмно, иначе сигурно щеше да е още по-ужасяващо... сериозно, вкопчих се здраво във въжетата, защото ми се струваше, че няма начин да не се треснем в земята. На спиране все пак стана инцидент – Дипеш прекалено рано се опита да стъпи на земята, при което неговото лице срещна моето коляно. Така още на първата вечер сцепих устната на домакина и взех да накуцвам.

Всяка вечер, освен посещението на пеещите деца, се включихме и в една подвижна дискотека. Това представлява голяма тонколона, някякаво устройство с памет и много песни, и една флуоресцентна крушка закрепени върху колело, като цялото нещо се движи от къща на къща и прави джънгър. С него се движат колкото се съберат хора, отначало плахо плахо се навъртат, докато някой не бъде ибутан в средата да изпълнява танци. Може и по двойки. Другите пляскат и подвикват, ако представлението си заслужава, естествено. Искам да ви кажа, че това не е някаква непринудена забава – личи си, че тези дето се осмеляват да танцуват дълго време са се упражнявали в джижения като от филмите на Боливуд. Може музиката да звучи на места като за кючеци, но би било прекалено вулгарно. Не че няма движения с таз, но предимно изразните средства са ръцете. След едно-две парчета, които са безкрайно дълги така или иначе, се почва бак байло-то, след това всички се местят в друг двор.

Полседната вечер тази амбулатна дискотека събра най-много хора, няколко от тях силно пияни. Те най-весело и бурно се раздаваха на дансинга, а най-умелите трезви танцьори агресивно ги предизвикваха да се надиграват. През цялото време ни подтикваха и ние да се включим, и селото тихомълком взе решение, че ако дойдат в двора на Дипеш просто няма да можем да откажем ... какво да ви кажа, като се събраха 50 човека и ни притиснаха, се оказаха прави. Дадохме всичко от себе си в опити да имитираме техните танци, макар да не бяхме пили нито глътка алкохол, та дори Дипеш и баща му се включиха по едно време с демонстрации и насоки. Какво силно, колоритно преживяване – за нас както и за публиката, която пляскаше и ни окуражаваше бурно.

Бай тика е последният ден на Тихар. Названието идва от думата за малък брат (бай*) и думата за осветеното полагане на цветен прах на челото (тика), защото чрез церемонията сестри и брята се молят за здравето един на друг и си разменят подаръци. На този ден не се яде докато не приключат ритуалите, а по някакъв начин беше определено че е най-подходящо те да започнат точно в 11:57. Предварително Никеш направи шестолистна мандала от бял, жълт, и розов прах на циментовия под на едната стая. около тази мандала се натрупаха дарове от различни храни, мазнина, пари и растения, особено листа от пипал (Фикус религиоса). Кой ти знаел, че смокини и фикуси са един вид дъвета... това дърво е също от тях и се счита с особено духовно значение. На много места в Непал има огромни такива дървета, а под тях молитвени олтари.

Пред това изобилие от дарове, значението на всеки от които по отделно нямахме шанс да разберем, седна Рам и започна молитви на Санскрит, като освещаваше с жълти и червени краски някои от приношенията. Противно на очакванията ми, от останалите не се изискваше да са сериозни и безмълвни - Дипеш продължи да ни обяснява това онова, а сестрите да подготвят по-нататъшните обреди на нормално висок тон. Този вид изпълнителност и вяра, но без пресилено (да не кажа престорено) страхопочитание, ми допадна. Същността на бай тика е това да се заздравят връзките между сестри и братя - за това, например, майката на Дипеш беше отишла в къщата на брат си, и аз не участвах в ритуала по същото време като Тад, което би било неуместно.

Първо се провежда церемония за здраве и дълголетие на братята: Сестрите три пъти обикалят и правят непрекъснат кръг от осветена вода около братята. След това се слага един орех на прага, с червено, жълто и цветчета, и се чупи се с един удар изхвърля навън за прогонване на злото. До края на ритуала не може да се излиза от помещението, за да не нахлуе обратно. После сестрите помазват главите и ушите на братята си с масло за коса (което тук се употребява масово като козметичен продукт). С поставяне на цветчета, за сила се освещават коленете, раменете и главата на всеки брат. Следва поставянето на самата тика – прави се шаблон от бананово листо, за да остане изрядна линия накрая, а не абстрактна рисунка по цялото лице. След това се полага основа от жълт прах смесен с мляко и по нея се нанясат седемте цветни праха -- започва се с класическо червено, оранжево, зелено, жълто, бяло, индиго, розово. Всеки си има отделно значение, но отново тук не достигат мотивация и думи за да ни ги обяснят. След като са получили тика, братята получават и храни и други подаръци (калпаци, кърпи) от сестрите си. Накрая биват закичени с гирлянди от цветя: колкото цветчета има по тях, толкова години да живеят. Ние тези гирлянди ги направихме заедно предната вечер. Братята прилагат същата процедура с тиката на сестрите, но за разлика накрая им поднасят храни и пликове с пари. Рам няма сестри, за това се намесих аз. Така същевремнно станах леля на Тад, който побратими Самджана и Анджана.

*голям брат е дай, голяма сестра диди, малка сестра байни/бойни

Общи приказки за терай

Терай е рай на изобилето: до десет метра под земята има чиста вода, целогодишно могат да се садят различни култури. Ориз през дъждовния период, царевица или пшеница през сухия, картофи, лук, чесън, бобове, тикви, бами, рапица (тх Ели канола?), босилек и други подправки, захарна тръстика и най-невероятно силната мента. Едно храстче от тази мента сега се мъчи да се съвземе от пътуването до вкъщи. Изобилстват и овощни дървета и храсти – манго, банани, ананаси, папая, кокос, ябълки, фурми и ядки. От към животни, някои хора имат млекодайни крави, други такива биволи, и кози, които обаче са само за месо, кокошки, патици, гъски. Почти всички отглеждат и гълъби – “ако си болен, хапваш си един гълъб, и си като нов”. На вид бяха много по загладили перо от градските ... Ядат и дребни сомове и по-едри змиорки, които живеят из оризищата, но там има и много змии, включително кобри.

Докато бяхме на гости менюто беше следното: За закуска, чай (който винаги е с много захар) и биволско мляко, грис ако те чака път; по-късно преди обяда сьел (пържено тесто в различни форми) или парче захарна тръстика.
Основното ядене, което се поема с ръце разбира се, е под формата на нещо от зърнена култура което се смесва с малки купички или купчинки леща, къри, задушени зелени листа, мариновани неща и понякога мазнина извлечена от биволското мляко. Съответно на обяд ядохме дал-бат (леща-ориз) със зеленчуково къри (таркари), нещо като спанак или лапад, малко маринована паста от манго, лимони, чесън, къри и др. за допълнително овкусяване, плюс кор (ферментирало биволско мляко).Предложиха ни и следобедна закуска пак от сьел или прясно печена тиква, с чай.
Вечерята е на същия принцип като обяда, ориза може да се замени с роти (пърленки от оризово тесто), мамалига/качамак или, което най-много ми хареса, мляко с ориз, но с кокос и подправки – на светлинни години от млякото с ориз, което предизвиква асоциации с детска градина.

Заедно с типичната вечеря хапнахме и веднъж козе месо, което Тад и Дипеш готвиха заедно, и веднъж панирана змиорка. Така и не мога да свикна на тукашния маниер да се кълца ‘месото’ направо заедно с всякакви кокали и други части. На отиване, понеже още не бяхме пийнали живителна биричка след първата част от пътуването, се излъгахме да си поръчаме къри с пиле в едно заведение в Хетода. С гордост ни поднесоха “местна кокошка” на парчета, включително на мен ми се падна единия крак. Дадох го на Дипеш, той каза супер, така неговите крака ще станат по-силни.

Козето и змиорките купихме от пазара, което не ни остави ни най-малка надежда за хигиеничност, за това пък бяха възможно най-пресни. През целия си престой не се разболяхме нито веднъж. Това е направо постижение, защото в Катманду винаги над нас тегне сянката на унищожителна диария. Майката на Дипеш, или сестрите му, готвят на биогаз събрана от собствените им животни в затворена кухня, която не е част от къщата, или на огън навън. Обикновено ядат на пода в кухнята, но докато бяхме там ядохме и на покрива, защото там е прохландо, виждат се звездите, и по време на вечеря тока беше спрян така или иначе.

Както при всички гостоприемни провинцилани домакини, няма начин да ги накараш да спрат да ти сервират, освен чрез някоя кодова дума или фраза. Например, за някои хора в България “не, благодаря”, “мерси, стига ми толкова” и подобни не са от значените, само “не ща!” може да предотврати неспирното пълнене на чинията и не се счита за грубост. Дипеш ни открехна, че в Непал паролата е “байо”.

Както си седяхме в двора един ден се яви близък приятел на Рам, бащата на Дипеш. По същия начин се явиха да ни видят и дани приказват много хора, особено по-възрастни, но този другар за разлика от тях ни говори на Английски. В региона се ползват няколко езика; Дипеш говори, или поне поназнайва (каква весела дума!) Непали, Хинди, Боджпури и Английски; телевизията е най-вече от Индия, но има и Непалски канали разбира се.

Та, този човек е областен представител за област Нараяни в ЦК на КПНОМЛ - Комунистическата партия на Непал (Обединени Марксисти-Ленинисти). Когато бил на 14 лежал в затвора за агитация, и оттогава е кадър на партията; по образование е юрист, бил е на образователна програма в Германия, посетил е родното място на Енгелс. Абе, много благ и хипнотично синеок Непалец. Те с Рам всъщност са преселници в терай, бащите им са дошли от хълмовете със семействата си. Рода на Дипеш са брамини по каста.

Обясни ни, че токът се поддържа от СКР (Селищен Комитет за Развитие), както и всичко останало в селото. СКР са “новата” мода в Непал и Индия, която заменя стария Панчаят или кралско-феодалните структури на местно управление. Доколкото съм чела по книгите (преносно), има доста припокриване в двете системи, от към членство и приоритети. Все пак тези комитети някак си мобилизират хората, път са си построили сами, всяка година заедно почистват коритото на реката от наноси от миналия дъждовен сезон, за да тръгнат отново ония мити напоителни канали.

В Непал има 75 региона (обединени в няколко области), накои региони са в терай, други в хълмовете и трети в планините. Регионът, в който бяхме има 98 села и няколко големи града. Всяко село има чок, покрито централно място където се правят общи събрания. Ако има сериозно престъпление или друг подобен проблем , глашатай свиква народа, изсипват се на чока, разправят се, разбират се ... само ако не могат сами да си решат проблема се обръщат към полиция и други подобни пипала на централната власт. Отделена е една нива, от която приходите са за заплата на местния учител. И с него се запознахме, странна особа. Облечен само в бели дрехи и обувки, специалист по счетоводство, което масово се учи по теи земи, този младеж също ни говори много ясно на Английски, и то така спокойно и омайно, че добих усешането че е монах отвърнал се от манастира (това е чиста спекулация).

Катманду – Хетода – Биргундж – Болку

За празника ходихме на гости на Дипеш (може да го помните от пивоваренето), чието семейство са земеделци от равнинния южен регион на Непал, терай. Както навсякъде, пътува се много часове и трудно. Ние не знаехме къде точно отиваме предварително ... за това пък Дипеш ни заведе да ни ушият традиционни костюми. За да стане по-бързо, искаше да купим от вече ушитите, но след като намерихме магазинчето из лабиринта от малки улички в центъра не му хареса качеството на платовете. Отидохме да купим вместо него от 'Непалски плат номер едно' в десен по мой избор, връчихме го на шивачите, те ме измериха и след няколко дни се получи одежда. За Тад също имаше такава процедура, но по несъгласие относно значението на думата 'костюм', той остана без черен елек или сако за да довърши тоалета (Дипеш настоява, че само тази част се казва костюм, а ние мислехме че иска Тад да си ущие и цял черен костюм...). Но преди да стигнем до всички тези одежди, имаме безкрайно много път.

За подгрявка, познайте кое от следните неща се случи, докато пътувахме в ей такъв рейс към селото на Дипеш:

(а) рейсът аварира
(б) пътник падна от покрива на рейса в движение
(в) рейсът блъсна пешеходец
(г) никое – това е рутинно превозно средство, все пак
(д) всички от горепосочените – няма празно
(Като прочете всичко ще намерите отговора :П)

Потеглихме към шест сутринта. За да ни тръгне по бял чай (демек, чай с мляко), на качване в превозното средство го разлях навсякъде. Всъщност не беше нарочно, но за този празник всички пътуват до родните си домове, и както си чакахме изведнъж трябваше да скокнем да хванем места в джипа. Става въпрос за голям джип, в него се събират поне 10 възрастни пътника и шофьора, с възможност за още на покрива. Всички такива имат багажник отгоре, който служи и на хората да се държат докато се возят. Всички такива имат също напукани предни стъкла. Причината става ясна по време на пътя – той се вие нагоре и надолу по “хълмовете”, така наречени само от свян пред близките висини на Химал и Хиндукуш, но всъщност са си планини по наши разбирания. На места хълмът, и пътят с него, са просто едно голямо свлачище.

След като се откъснахме от мъглата, събрала се над долината на Катманду, се разкриха величествени гледки от известните терасирани ниви. Човек ще си каже – идилия, но само на моменти е така. Останалите пътници си носеха разни неща за пийване и хапване, и през десетина минути хвърляха опаковки през прозореца с невъобразимо за нас нехание.

На много места се събират местни данъци за ползване на пътя, при такива спирки често слизаха и се качваха хора на покрива. След няколко часа спряхме на върха на последния хълм да закусим, като ни предстоеше най-опасното слизане на зиг-заг надолу право до безкрайната равна шир. Голям контраст е! Особено реките – в планините са стихийни, из хълмовете са пълноводни и пълни с боклуци, а в терай са просторни корита пълни предимно с камъни и пясък.

В десет и половина пристигнахме в Хетода, град много по-просторно разположен от Катманду и за това по-приятен. Тази автогара е основно място за прекачване между двата района, така че има невероятна блъсканица, имаше и множество сергии с гирлянди, цветове на прах, плодове и други неща нужни за отбелязване на фестивала. Ние се разходихме, хапнахме, след това се метнахме на една рикша тримата с багажа, защото щяхме да изпуснем рейса. От Хетода пътят към Биргундж, и отвъд него Индия, минава покрай огромна промишлена зона. Пътниците в тези рейсове са като акробати без никакво пространство за движение, за тези на покрива да не говорим. Точно когато всички се бяха наместили някак си в рейса, той се скапа и се разхвърляхме в няколко други.

В Бирнгудж ни посрещна още по-кошмарна автогара и пазар. Той си е баш-Индия, какво да ви разправям ... всички сетива пламват. Дипеш беше много развълнуван да се натоварим на каручка и да разглеждаме, така че ние малко неохотно се съгласихме. Дълго време не ни беше ясно какво разглеждаме, освен гаден, мръсен, незабележителен град. Най-после рабрахме, когато лъсна пред нас голяма пищна арка, и граничният мост с Индия. Помирисахме я, пък си тръгнахме, все пак нямахме визи нито време. Като се върнахме се оказа, че за малко сме изпуснали директния рейс, за това ни очаква прекачване. Какво да правим, примирихме се ... със зъби и нокти си пробихме път да слезем от най-задните седалки на един разклон, от където черен път тръва през джунглата.

Там ни очакваше последният зе деня рейс, пълен докрай вътре и с трийсетина човека отгоре. За щастие някак си ни направиха малко място вътре, аз седнах отпред върху кутията на мотора, като скоростния лост вибрираше яростно до мен докато чакахме всички да се подредят, а Тад и Дипеш бяха прави до вратата. Потеглихме, пътят беше наглед равен, но реално много изровен. На места срещахме групи маймуни. Няколко пъти спряхме, защото имаше някой пиян на покрива, който първо падна в движение, след това правеше скандали и предизвикваше намесата на целия рейс. И така около час.

Стоварихме се на едно място, където ни чакаха малките сестра и брат на Дипеш, Анджана и Никеш, с две колела. Тяхната идея беше да седнем на багажниците и да ни извозят до къщата, защото е на около половин час пеша, но това ни се стори направо жестоко защото те са миниатюрни, пък и не е много ходене. Вечерта беше прекрасна, въздухът прохладен и свеж, гледката – залез над безкрайна зелена оризова шир. Крачейки през тази идилия, 13 часа след като тръгнахме и след отклонение да разгледаме ужасния Биргундж, пристигнахме при семейство Адикари.

Тази вечер беше за почитане на Лакшми, за целта пред къщата се рисува мандала и се палят множесво свещи в пътека към дома и спалнята. Поднасят се обредните ориз, вода, и цветове за да се покани Лакшми да посети дома и да му донесе късмет и богатство. Започва и байо: тази вечер момиченцата тръгват по къщите, пеят една песничка, а хората им дават ориз и пари. Събират ориза и парите от къща на къща и накрая ги делят. Следващата вечер тръгват момчетата, накрая всички заедно. Ако не мислят, че стига това което са им дали, продължават да пеят все по-настоятелно...