инвазия в Азия

БЕ-ДЕ-ЖЕ!

Контрабандата с цигари определено върви по турско-българската граница. Може би точно условното ни съгласие да се включим в нея ни осигури частно купе от София чак до Истанбул. Въпросът с цигарите е, че има ограничения, които са според честотата на ходене в Турция и съответно на кондукторите не се позволява всеки път да ползват по-благоприятния акциз. Затова те ползват пътниците, които имат нагласа...

Тринайсетчасовото пътуване за нас мина охолно в частната шесторка-купе. Опознахме тоалетната ситуация (както винаги в БДЖ, малко гадна и без течаща вода), ядохме пици и пихме бири предвидливо закупени преди тръгване. Спахме доста и добре, освен покрай граничната и митническа проверка, която беше токова продължителна, колкото и безсмислена.

Дидо: Самото изнасяне от БГ беше чудесно – налазихме цяло частно купе (което до Пловдив си беше направо частен вагон), беше широко, удобно, с много място за бухаене, спане и какво ли още не. Подозирам, че спалният вагон на БДЖ ще си остане най-гъзарския транспорт за цялото пътуване.

Влакът София-Истанбул по настоящем спира скоро след влизане в Турция поради ремонт на релсите. Всички се прекачват на много удобен рейс, който стига до гарата.

Истанбул по това време на годината ми се стори много по-мръсен отколкото по Курбан Байрам. Боклуци навсякъде. Котки също :)

Бирите са вече по 4-5 лири, балък екмеците (сандвичи с риба) по 6 лири. Въпреки негостоприемните цени, хората в Истанбул знаят как да обслужват. Сервитьорите и въобще хората в тези професии наистина се държат много добре, а това предразполага много повече да се охарчиш отколкото някакви лъскави интериори или нещо подобно. Нямат този предразсъдък, че е унизително да са ти от полза, от който страдат източно европейските им колеги.

Пристигнахме в Шарджа в 8.40 сутринта, час и половина след като беше заминал полетът ни за връзка. Получихме ваучери за закуска, обяд и вечеря, тъй като се оказа че ни предстои чакане от 12.30 часа на това кошмарно място, където има молитвени зали, но няма достатъчно седалки за всички чакащи. За закуска ни дадоха сандвич, по-гаден от тези на Bulgaria Air (за мен те са стандарт за скъперничество), но обядът беше готвен и изобилен. 

Усмихни се! Ти си в Шарджа.

Думи не могат да опишат това чакане.

Дидо: Здравей дневниче,

На любимото летище на Диа в Шарджа сме, ще прекараме деня висейки тук, защото полетът от Истанбул успя да закъснее доста и си изпуснахме връзката с Коломбо.

Снощи си устроихме адския лагер на летището в Истанбул и си спретнахме истинско клош микропарти на заминаване. После спах доста убедително, даже ми се губят някои моменти от качването, но явно Диа ме е натоварила съвсем успешно. Денят преди това беше студеничък и не успяхме да реализираме пълноценно плужене по градинки в европейската част.

Бар на летището в Истанбул с уиски и боса нова

Сутринта тръгна добре, слънчице и бирички срещу Света София. После захладня и разлагането по пейчици до хиподрума стана по-трудно. Диа препоръча нахлуване в цистерната и беше много яко, не знам как съм я пропуснал досега. А лежерните истанбулски котки продължават да са си яки и лежерни, по много и навсякъде.

Диа тук заспа докато пиша, положението е леко изморено, но ако няма повече издънки от арабите утре рано сутрин сме в Шри Ланка. Разбрахме се да зарежем досегашните идеи за тръгване на север от Коломбо и да си хванем директно влак към южен плаж и топли морета.

В Истанбул с раници

В Коломбо без раници

Мамешиба: „Трюфел няма“ (True fail няма)

живот без дънки

Дойде и този ден, когато (ако всичко е минало добре с влака, летенето през Истанбул и Шарджа) ще се впием в Коломбо!

Казвам го плахо, защото може би се сещате, че не за пръв път се опитвам да стигна до там. Миналия път дори на полета не се качих, защото трябваше да транзитирам през Индия, а нямах виза за там. Оттогава се заклех никога да не летя през Индия, освен при някакви бедствени ситуации... и не съм.

Но това е началото на едно по-дълго пътешествие, което ще ни отведе из
 - Шри Ланка: островната държава на юг от Индия - през Февруари и Март;
 - минаваме транзитно през Куала Лумпур, колкото да се награбим с визи за по-нататък
 - Мианмар (също известна като Бирма): държавата между Бангладеш, Китай и Тайланд, където до скоро режимът беше значително по-затворен и тоталитарен - през Март и Април
- Камбоджа: една държава също с близко тоталитарно минало, където обаче приветстват развитието на бизнес и услуги със собственици чужденци - през Април
След това ще преценим на място.

Моите спътници: Дидо, Едамаме Мамешиба, и Барбора за част от Камбоджа. Ще се стараем да ви държим в течение на този блог за това какво правим, виждаме, ядем, пием и чувстваме. Ако искате да проверим нещо конкретно, драснете един коментар или мейл и ще се опитаме да се отзовем. :)

В раниците: тениски, джапанки, бански, шнорхели, фото пособия, малко розово компютърче, което вече е видяло свят с Ели, Васко, Яна и понякога Дидо, свежо-жълти шалтета (едва ли дълго ще са такива), документи, билети, основни неща за първа помощ, книжки (дигитални), и доста празно място.

Карта на планираните дотук точки

други (първи) светове

Апокрифи от Америка

Летяхме през Доха, летище с добра слава заради кратките прекачвания, но което не впечатлява с нишо. Постоянно тръбят на евините пасажерите за разните луксове на които се наслаждават, онези, другите, но се съмнявам и на тях да им е чак толкова добре. Няма дори една книжарница или къде човек да си купи вестник… в безмитния магазин продават всякакви алкохоли, разбира се, но на касата запечатват торбичките – всичко това е комбинация от мюсулманската и летищната цензура.

На десетчасовия полет ни се падна да сетим насред глутница участници в международна филхармония. Казвам глутница, защото бяха долни пияници – по принцип не осъждам такива хора, но по време на дъллъг полет когато само ти се спи не са много приятни.

Имигацияа в Ню Йорк както винаги отне над 2 часа, самат процедура трае около 3 минути, но опашките са много дълги, направо ужасяващи ако човек има друго прекачване след това. Ние бяхме заложили на кола под наем за придвижването до Пенсилвания, и си избрахме едно миниатюрно Фиатче (500). Много беше сладко, и има вариатни и за автоматични и ръчни скорости. Няколко часа пълзяхме на излизане от метрополиса около Ню Йорк, след това се пуснахме по тия мити американски магистрали. По радиото ни пуснаха предупреждение за интензивни гръмотевични бури точно около нашата дестиняция, но най-блозкото на което се натъкнахме бяха гъсти мъгли. За сметка на тези леки климатични несгоди, и неприятно хладните температури, откакто пристигнахме има страхотно увлекателни облачни панорами, особено залезите.

Пъви голф-урок

Човек да се чуди как не го постигнах това докато живеехме във Флорида, този рай на голф-игрищата, територия с най-гъста концентрация на голф-колички на света спрямо населението (факт). Обяснявам си го с това, че е скъп спорт.

За начало на урока ми дадоха един стик, кофа и жетон за топки, и ми казаха да ида да загрявам. Източих си топки от машината, но категорично отказах да загрявам преди да ме инструктират, за да н си създавам вредни навици. Една весела женица дойде да ме обучи, и с изненада откри че досега нямам постижения нито в голфа, нито в никакви американски спортове с бухалки и топки. Започна с обяснение на хватките, след това на удара и как трябва да вървят нещата, кои стави да се движат, и кои да са абсолютно статични. И това е цялата техника. Е, по нататък има и решения с кой стик какво да удряш и тн, но основното е да намериш златната позиция и да не я пускаш. Каза, че отнема около 3 години обиграване докато свикнеш.

Венецуела - Канаима

По-интересната част от престоя ми във Венецуела беше пътуването до национален парк Канаима. Тръгнахме рано сутринта на 2 януари от летището във Валенсия, където една котка се разхождаше свободно из терминала. Летяхме до Пуерто Ордаз, където ни подрещна един шофьор на такси. Таксито имаше само една предна седалка, тази от дясно липсваше. Шофьорът на няколко пъти ни пусна една техно песен, която имаш рефрен "РУКУ-ТУКУ руку-туку". След около час каране през една червена на цвят савана, пристигнахме на автогарата в Град Боливар. Там се намира офисът на Лиланд, нашия туроператор. (На никого не го препоръчвам!) Той със съжаление ни осведоми, че поради липса на дъжд не може да се стигне с кану до водопад Ангел (това, за което бяхме платили), но вместо това ще прелетим над водопада със самолет. Тази промяна освен това щяла да наложи да прекараме последната вечер в Град Боливар. Аз се противопоставих на тази перспектива, защото ми се стори много по-логично да останем в джунглата. След това Лиланд ни предложи два варианта като хотел за вечерта, тъй като полетът ни за Канаима беше на следващия ден. Ние избрахме по-евтиния хотел "в центъра" и по пътя разпитахме къде може да намерим добри заведния. Лиланд ни упъти по-нататък по крайречната улица. Като намерихме въпросните ресторанти не бяхме особено доволни - бяха мизерни, а освен това нямаха в наличност почти нищо за ядене. Пихме множество евтини бири и си поръчахме най-гадните телешки пържоли, които някога са били поднасяни в чиния. Аз се отказах нацяло от тях и хапнах само царевична питка, а Тад се помъчи да яде от тях, но повечето ги даде на множеството крастави кучета в околността.
Най-положителното нещо, което мога да кажа за този град е, че видяхме сладководен делфин в Ориноко докато се опитвахме да ядем. Самата река е ужасно замьрсена. Сломени духом се върнахме в хотела да подремнем.
Вечерта също срещнахме трудности - в 6 часа вече всичко беше затворено, едва намерихме един магазин след като попитахме местни хора. Закупихме си 4 сандвича, 1 козунак, бутилка ром Касике, кола и вода, и се върнахме обратно в стаята. Открихме, че нямаме чаши, а от рецепцията ни предложиха само една мръсна. Приспособихме си пластмасови бутилки, и си взехме втори стол от общо помещение.
На сутринта набързо се съвзехме с козунак и отидохме на летището. Лиланд ни беше подсказал да си купим алкохол за парка и да му го дадем, за да не ни го отнемат на скенера. Натоварихме се в една Чесна с още трима туристи. Постепенно ми стана доста гадно поради промяната в налягането. Едва успях да се съвзема за гвоздея на програмата - неочаквано се оказа, че този полет не само ни отнася до Канаима, но е и главната атракция. Прелетяхме между така наречените тепуи, които са високи скални образувания. Някои са със сравнително плоски върхове, където се образуват езера и от там идват водопадите. Водопад Ангел е 979 метра висок. Когато ги видяхме обаче нямаше кой знае колко вода, и се виждаха предимно дъги от парата.
След няколко плрелета се отдалечихме и кацнахме в Канаима. Там ни посрещна един гид наречен Педро или Пабло, така и не го запомних. Започна се едно чакане - в Канаима нищо не се случва ако не го почакаш поне половин час. Когато пристигнаха останалите хора от групата на Пабло/Педро се придвижихме към обяда. Нямахме стаи все още, но ни предложиха да подремнем в хамаци. Следобеда разгледахме водопадите на лагуна Канаима. Откараха ни с лодки до подножието на Ача и минахме под него. Беше много красиво. Много хора изразиха наблюдения, че пейзажа е все едно място където има динозаври. Не ги разбрах съвсем, но определно беше живописно. Освен това се изкачихме до водопад Сапо, който беше почти пресъхнал в момента. От там се виждат 6 тепуи, от общо 116 в парка, който е огромен. Преди да стане национален парк през 60-те, там е имало предимно индианци и 'изследователи' от Европейски произход, дошли да развиват минна дейност (диаманти и злато). На вечеря се запознахме с един от тези изследователи, Сеньор Ричард. Той отишъл в Канаима от Германия по време на втората световна, и никога не се върнал повече. Попитахме го няма ли семейство, и той каза че всички индианци са неговото семейство. Хареса му нашия ром Касике, който не се продава на територията на парка.
На следващия ден само ние останахме в лагуната от нашата група - другите отидоха с лодки на половината път до водопада и нощуваха там. Когато се поинтересувахме защо не участваме, се оказа че само ние сме клиенти на Лиланд, а освен това те заплатили допълнително. Ние си запълнихме времето с едно малко приключение. Тръгнахме по брега на лагуната, минавайки над малка ВЕЦ, която захранва околното село и туристическите съоръжения. Продължихме по камъните и без препятствия стигнахме до най-близкия водопад, Укаима. След известно чудене решихме да продължим, като оставихме раницата там и си взехме само документи, пари и фотоапарат в непромокаема торбичка. Преплувахме пред водопада и продължихме от другата страна. В един момент опряхме в почти отвесна скална стена, но намерихме начин да се изкачим в подножието на водопад Голондрина.
След като се завърнахме се срещнахме с две момичета, които ни показаха селото на индианците. Едната беше Пемон, казваше се Сериго, което значи звезда на техния език. Показаха ни училищата си (отделно за индианци и други по някаква причина) и други такива неща. Вечерта спахме в хамаци.
На следващия ден имахме доста изнервящо преживяване докато се опитвахме да осигурим, че ще се върнем в Пуерто Ордаз на време за да си хванем полета. Лиланд не беше особено полезен в това отношение. Все пак стигнахме навреме, но пък полетът беше с един час закъснение.

обратно

Ето, че се завърнах в САЩ. Пътуването, в сравнение с друг път, беше песен - тъй като смених самолета само веднъж, макар и на така неудобното и объркващо летище Шарл Де Гал. Багажа си беше чекиран до крайната дестинация, а мисълта че след дългия полет (8 ч 30) няма да последват още един или два ме гъделичкаше приятно. Е, не седях до прозореца, както предпочитам, но това не помрачи ведрото ми настоение. На този полет, за разлика от други авиолинии, всеки си имаше екранче на предната седалка, и пускаха няколко филма многократно, та успях да гледам два и половина.

Както и да е, ведро, ведро минах имиграцията и пристъпих към багажните конвейери. Пристигна една партида багажи от нашия полет, и когато вече те бяха взети ненадейно потока секна. Но бърз оглед ми показа, че има и мого други хора от моя полет без багажи, та разсъдих че още не е време да се отчайвам. Може би трябваше... в следващите 3 часа периодично пускаха съобщения по високоговорителите, че има проблем с вратата на самолета, но багажите ей сега идват, видиш ли, само 15 минути още. Отначало, преди още да дадат каквато и да било информация, ние поруганите стояхме чинно прави около конвейера и се надявахме. Постепенно паднаха задръжките, докато не го обседнахме плътно от край до край. След това всички имаха характерни черни черти на задника, от гумената лента. Но ние и без това се бяхме опознали визуално. Други полети идваха, взимаха си нещата и си отиваха. Дойде един друг полет ор Париж, и си замина - беше иронично, техните багажи така бързо ги товареха, че конвейера им се задръсти и преля. При едно поредно безлично съобщение, че 'ей сега ...' направо се изгавриха с нас като пуснаха на нашия конвейер багажи от Амстердам. 

...

Накрая дойдоха багажите. Дори ни дадоха едни формуляри с предплатена марка, да пратим за някаква компенсация. Ще видим какво ще падне. 

Най-после минах митницата (която, и да бяхме искали да зарежем багажите, намаше да ни пуснат да минем без тях) и с Тад се упътихме към колата. Температурата беше 31 градуса, часът след 6. Потеглихме, но нещо се разсейвахме в приказка и по грешка минахме през задъстването в центъра на Вашингтон. Поне видях някои забележителности, които сигурно после ще ги разгледам по-отблизо. Спряхме за малко извън Балтимор да се освежим в един неочаквано изкъртен бар. Мивката беше уникална - кранът беше буквално joy стик, като напред се пуска вода, назад се спира, а на двете страни са температурите. Аз си пуснах по диагонал напред и на дясно, защото предпочитам да се мия със студена вода. 

В последствие заспах отзад в джипа. Аз в този джип, точно по пътя от Балтмор, и преди съм спала, но тогава беше по-неприятно защото спирахме често и да повръщам. Нещо вирусно беше...

Финиширахме към 11 вкъщи, където нямаше храна, но ние не бяхме гладни и без това. На следващия ден ядохме катофи пържени в мас. Пак ще ги ядем, скоро.

...

Тук къщата е страхотна. Двора особено е изключително приятен за лентяйстване. Има рекичка, а съседите казаха че се навърта сърна с бебе, но ние не сме я видели още. За това пък, тъй като са разположени множество специализирани хранилки, има изобилие от птици и гризачи. Има едни черни птици, май косове, и едни много хубави червени, т. нар. red cardinal. Има и - това е самата истина! - колибри. Тяхната хранилка е с мънички дупки с размер за човчицата им, и е пълна само със захаросана вода. Котето много се интригува да ги гледа, но понеже е къщна котка се изнервя ако я изнесем навън.

В момента Тад гледа бейзбол, който може да се проточи безкрайно и е много скучен за мен. Днес, ден неделен, и след доста силно представяне с нашия съратник Мат вчера (той ще е свидетел и кум), нищо няма да правим.