През това време прочетох два разказа в стари броеве на Ню Йоркър: Наташа на Набоков и Из Юга(предполагаем превод) на Рушди. И двата вземат като основна тема смъртта и преходността на нещата, както и различните перспективи, които човек добива и отписва с течение на времето. Също така развиват и наблюдения над възможността всеки да си изгради собствен свят и мислене за себе си, с които след това облъчва околните.
В разказа на Рушди един от двама възрастни приятели на път да си вземат пенсиите става жертва на сблъсък с мотопед, което ми напомни това как хората тук пресичат. Правят го в най-неочакваните моменти, и с ръка протегната надолу с полуотворена длан, обърната към връхлитащите ги превозни средства. Понякога имам чувството, че си мислят че с този жест могат да ги спрат. Веднъж един дядка много ловко скочи пред колелото ми по този начин, и понеже никак даже не го очаквах, като не спрях се огъна и направо хвана гумата с тази си полуотворена длан. Аз в такива случаи скачам в движение и оставям колелото, горкото, да се бори само, и си псувам от страни. Иначе карам много агресивно, защото друг начин няма, и понякога с околните си разменяме дружелюбен среден пръст.
Днес, когато се върна в клиниката за да си занеса пробата, движението ще е много по-спокойно: има генерална стачка "бънд" в протест на цените на горивата (около 3лв/литър), и са забранени моторните превозни средства. Може само пеша или на колело, магазините са затворени и всички блуждаят из града като зомбита.
