пролетна умора от третия вид

Днес отново посетихме любимия шивач, поръчах си три ризи и тъмно зелено сако. признавам си, копирам една приятелка тук, при това с последното парче от този плат. Добре, че за мен не е нужен твърде много плат, иначе щях да изпусна офертата.

Това си беше дори голямо постижение за мен - в Петък сутринта ме налегна зверски 'корем на Катманду', или от този вид проблеми, които те карат да се влачиш безжизнено между леглото и тоалетната. Освен това човек вдига продължителна висока температура. И така два дни ... Само адски силните антибиотици помагат, което е много лошо ако ти се случва често. Много познати напоследък биват тръшнати от тази болест и колективно го отдаваме на смяната на сезоните, защото един ден е слънчево и топло, а друг вали и е студено. Надеждата на всички е, че скоро ще стане топло за постоянно, и елементите в екосистемата, които ни атакуват отвътре, също ще се стабилизират.

снимката е от Нараян Махарджан (колега) по време на планировъчната работна среща в Дуликел

Междувременно организираме следващата си акция, за която дори не са нужни репетиции: кордон хора хванати за ръце, в солидарност против насилието, по случай осми Март. Предполагам, че поне 100 човека ще участват, защото вече сме известни с ефективните си и краткотрайни прояви. Ако имате предложения за вдъхновяващи песни по темата, моля споделете ги. Обещах да направия компилация, но вчера под влиянието на вътрешно-телесни борби не стигнах до никъде в опитите си да намеря подходяща музика.

искам сняг!

Отново ми се случи! Още една дума се свърза със своята първородна история завинаги в душата ми. Искам да споделя момента с вас.

Тук в Катманду е зима, студено е, дори стига минусови температури нощем. Това може да не звучи толкова страшно. Но ако човек се замисли, че местните някак си не са сетили нито за вградено отопление, нито за каквато и да било изолация на къщите, няма ток вече по 16 до 18 часа на ден, и през зимата винаги има недостиг на газ... картинката излиза малко по-сурова. Все пак за хора с добър доход се живее, но при тези температури и метеорологично условия в Катманду няма шансове за сняг. А без сняг, няма нужда от: апрески!

Тази дума също е милна от детството, защото е неделимо свързана с игри в снега. Ясно е, че не е корено българска, и не е от английски, но до днес не се бях сетила от къде идва. 

Както си пиех кафенце и ровех във ФБ попаднах на снимка на един познат по червен термо-клин с бира в ръка (прилича на Робин, от Батман и Робин). Под снимката пишеше на френски aprés-ski, тоест след ски!

гангнам-UP !

без думи!

костюм по мярка, част II

Днес се завърхнахме в Колекция Шри Ом Фаб да си съберем дрехите. Казва се така, защото преди 10 години синът е открил магазин за платове в същата сграда където бащата има ателие от 30 години, и името се отнася само за магазина. Обяснихме се, че аз искам някакви авантгардни платове за в бъдеще, няма проблем да си ги намерим другаде, защото в Шри Ом Фаб има почти изключително делови цветове, и само естествен памук, вълна и лен.  

Като пристигнахме, костюмът на Тад го очакваше, както и моят панталон. И двата бяха точно както трябва, но моя елек още не беше дошъл - самата изработка става някъде другаде. Посъветваха ни да се завъртим наоколо за около час докато го довършат, и ние чинно се експедирахме на едно кафене на покрив срещу баш-забележителностите, площад Дурбар. Времето днес беше топло, мрачно и дъждоно; пихме чай от джинджифил и наблюдавахме маймуните, които се разхождат по покривите на старите сгради. 

Като се върнахме елекът беше готов, но твърде широк на кръста; за петнайсетина минути го прекроиха, и всички бяхме доволни. Най-после един успешен ден в Катманду!

костюм по мярка, част I

Наскоро четох една статия за разликите между костюмите от магазина, тези по мярка и онези още по-специални, които са изцяло ръчна изработка. Има разликаи в материалите разбира се, колко и каква подплата има костюмът, което определя колко добре приляга на тялото. Става въпрос за мъжки костюми разбира се, но предполагам че има еквивалент за дамските.

Не е тайна, че Азия е един огромен шивашки цех за останалия свят, и в Катманду също има безброй шивачници, които специлизират в различни стилове. В Неделя посети един определен магазин близо до центъра, където шият най-вече мъжки костюми - смятам че за делови дрехи те по-скоро ще уцелят десятката, отколкото някои които шият предимно курта шалвар и т.н. Проблемът е, че трудно си намирам панталони за работа, за това реших да се пробвам по мярка. Всъщност доста се опасявах от комуникационната бариера (този шивач говори перфектен английски, но може би имаме различни модни понятия), за това занесох панталон който ми харесва и казах: искам това, от този плат. Обсъдихме някои промени, наложени от различния материал, и други подробности, взеха ми всякакви мерки, и стиснахме ръце.

Докато бях в съблекалнята, където са складирани разни полуготови облекла, погледът ми попадна на нещо и се сетих, че отдавна искам делови елек. В крайна сметка си поръчах панталон и елек от един и същи сив памучен плат, на обща стойност 70 лева, като елекът беше значително по-скъп от панталона. Другата неделя ще ходя да ги премеря, ако са излезли както трябва ще последват още поръчки. Очаквайте коментари от качествения контрол ... 

непал влиза във филми

Миналата седмица с колеги ходихме на прожекция на един Непласки филм (Highway), който е ужасно нашумял в Катманду, бил е на Берлинале, и го рекламирахa като "първия Непалски филм на международен кино фестивал". Не е вярно - направен е по проект на режисьор/продуцент, който вече е бил представян в Кан (макар с късометражна продукция), и дълго време вече залага на злободенвни теми; но както и да е. Интересното е, че проектът за филма е събрал над $30,000 чрез благотворителна платформа в интернет. Освен това подходът, както и при късометражния "Праг" от Кан, е да се даде пълна свобода на артистите от към диалог - само основните параметри на историята са зададени.


На мен ми беше интересен, хареса ми, въпреки че субтитрите на Английски май не бяха особено добре написани ... Филмът все пак е с доста рязък и нещастен край, но показва много от текущите проблеми на Непал и Катманду в частност. Не искам да издавам развръзката, но проблемът е, и това много се коментира от публиката и по вестниците, че от толкова много нагъсто предвставени теми със социално значение, повечето зрители се объркват и не могат да следят фабулата. В следствие не знаят как да се отнесат към съдържанието - нито е съвсем развлекатлено, нито съвсем документално ... и много хора го отписват като загубено време. 


Другото, което ме впечатли, беше съвсем модерното кино където го гледахме. Направо си беше на 'западно' ниво като техника и чистота, залата беше средна по капацитет. на входа проверяват за опасни предмети и външни храни, и има някакво барче, където човек може да си купи Кола, гадни пуканки и ужасно кафе на неподходящи цени, почти като в Америка. Но все пак Непал трябва да даде нещо от себе си на кино-салона, да направи преживяването уникално свое, и за това има класически антракт от десет-петнайсет минути по средата на всички филми. 

бремето на белия човек*

В Катманду стига човек да е бял (а може би и различен Азиатец, или от друга раса, там нямам опит...?), и много хора го карат да се чувства специален. Някои деца му викат поздрави с радост, продавачите на плодове и зеленчуци му дават бонуси всеки път - тук люта чушка, там бананче, - а амбулантните търговци и разните агенти от туристическата периферия (известни като 'хелоучета') непрестанно го офертират по все по-оригинални начини.

Напоследък получавам и едни други оферти, но не тези които може би си мислите. Разни хора ме намират по интернет или направо ме спират на улицата със следната история:

Аз познавам един друг човек, той/тя работи с една организация, може би се познавате...? ти къде работиш? Ние имаме много проекти за подпомагане на деца наркомани/бездомни деца/жени жертви на насилие/сети се сам, но много малко ресурси, винаги търсим кой да ни помогне с документите за ОН, за да ни потръгнат проектте, да можем да им помогнем... Ако може някакъв контакт, като сме готови с проекти да ни помогнеш?

Понякога човек може само да слуша, споренето или обясненията, че не е точно такава хавата или, че са хванали грешния човек, не помагат. И понеже има едно универсално понятие: каквото ти на мен, такова аз на теб, което и тези агенти разбират, винаги ме изпращат с предложението "Ама ти ако имаш някакви проблеми, каквито и да е, звънкай!"
________________________
*иронично, разбира се; това е стих на Киплинг, дава началото на заглавието на книга на Бил Ийстърли за неефективността на Запада в опитите му да развие Изтока

анализи

Странно как понякога човек спича и не може да продължи напред ... от вчера едно лайно нещо ме дели от това да придвижа пороцеса със стажа, и то е че не успях да дам материал за анализ в клиниката като част от цялостния ми преглед. Не е моя вина, бяха ми казали да на ям и пия нищо преди това за да мога да дам кръв. Искат всичко, а не дават нищо... както и да е, дълги часове след като източиха кръвна проба, и след няколко кафета, плодове и шоколад, седях в очакване пред тоалетната, но уви.

През това време прочетох два разказа в стари броеве на Ню Йоркър: Наташа на Набоков и Из Юга(предполагаем превод) на Рушди. И двата вземат като основна тема смъртта и преходността на нещата, както и различните перспективи, които човек добива и отписва с течение на времето. Също така развиват и наблюдения над възможността всеки да си изгради собствен свят и мислене за себе си, с които след това облъчва околните.

В разказа на Рушди един от двама възрастни приятели на път да си вземат пенсиите става жертва на сблъсък с мотопед, което ми напомни това как хората тук пресичат. Правят го в най-неочакваните моменти, и с ръка протегната надолу с полуотворена длан, обърната към връхлитащите ги превозни средства. Понякога имам чувството, че си мислят че с този жест могат да ги спрат. Веднъж един дядка много ловко скочи пред колелото ми по този начин, и понеже никак даже не го очаквах, като не спрях се огъна и направо хвана гумата с тази си полуотворена длан. Аз в такива случаи скачам в движение и оставям колелото, горкото, да се бори само, и си псувам от страни. Иначе карам много агресивно, защото друг начин няма, и понякога с околните си разменяме дружелюбен среден пръст.

Днес, когато се върна в клиниката за да си занеса пробата, движението ще е много по-спокойно: има генерална стачка "бънд" в протест на цените на горивата (около 3лв/литър), и са забранени моторните превозни средства. Може само пеша или на колело, магазините са затворени и всички блуждаят из града като зомбита.

дребни хитринки

Преди време в един супермаркет в България покрай мен мина жена, която си шепнеше "Къде са тези малки тайни...?", което ми се стори въпрос по-скоро с философска, отколкото продуктова, насоченост. Всеки си има малки тайни, с които бори неудобствата на съществуването си. Някои хора дори правят милиони от това, да си ги патентоват и кажат на другите: гле'й са тоя пиниз!, докато ги продават.

Искам да споделя с вас две от тези хитрини, които хората из Катманду ползват за да се улеснят в ежедневието или да си създадат доход.

Телефон "без ръце", докато караш: няма нужда от специални устройства, просто хората които карат мотори си го пъхат между ухото и каската. Винаги се чудя дали се случва често да изпадне... при такъв инцидент, едва ли остава нещо от телефона.

Точим ножове всякакви: доста хора се препитават от това, да идват на място при клиента и да точат ножовете му с едни приспособления, на основата на велосипед.

има ток, нема ток

От скоро въведоха зимния режим на тока в рамките на Катманду. Четиринайсет часа от двайсет и четири часа няма ток; десет има. За любопитните, разписанието е тук (ние май сме в 7-ма група). Забележете допълнителни условия: "където изтича между 40 и 50% от подаваното електричество, ще го спират 2 часа по-дълго, а където изтича над 50%, още 3 часа" - тоест, там където инфраструктурата и краденето са най-зле, има ток само по 7 часа на денонощие.

Всъщност такива 'изтичания' от 50% и нагоре не са съсвсем необичайни за страни като Непал, и могат да се дължат на много неща. Спомням си как роднини елекроинженери обсъждаха и снимаха в захлас инфраструктурата в САЩ, и се чудя как биха се дивили на тукашната, която май няма нищо общо. Любопитното е, че Непал, заедно с донори и инвеститори, определя електроенергията като основен сектор за бъдещото национално развитие (главно от микро-хидро-централи, малки ВЕЦ-чета) за износ към Индия. Може би те като се правят с чужди пари, ще са по-ефикасни?

Нарът не пада по-далеч от дървото

Откакто дойдохме да живеем в тази къща (преди четири месеца) наблюдавам един плод. По онова време, септември месец, в Катманду зрееха нарове, и в нашата градина бяха особено едри и кръгли. Много от тях си падат сами на земята, а някои ги обра Менуш, пазача. Но един нар, който е на смия връх на дървото и точно на нивото на терасата, но отвъд отстояние от около 15 метра, не се предаде. От време на време го гледахме и се обзалагахме кога ще се хвърли към земята, а той само наедряваше още повече. Постепенно развих чувства към него - нарът дава пример, гради характер, противопоствя се на конвенционалните ни идеи за живота и смъртта на един плод. Виси си на клона и не се срамува да попива слънчеви лъчи, а като вали пороен дъжд също не се дава на гравитацията. Не му е лесно да живее в самота след като всички други нарове са си отишли, дори мога да кажа че се чувства празен отвътре, защото съм виждала как няколко птици безмилостно го кълват. Но въпреки, че цялата вселена с Schadenfreude* очаква падението му, нарът все още упорито се отказва от предопределената си съдба да едини семената си с почвата и гродо, дори горделиво, се държи над нещата.

Ще ми бъде тъжно, когато погледна към дървото и вече спаруженият овал на очертанията му не се откроява от небосклона.
______________________________
* Schadenfreude е немска дума. Употребява се в английския, който си няма собствена хубава и подходяща дума като българската "злорадство"

кулинарни и леко по-некултурни мероприятия

Докато беше тук Българската агитка, се постарахме и да им покажем това-онова от възможностите за социален живот и социален алкохолизъм. Ходихме на най-добрата квартална кръчма, която се намира надолу по нашата улица. Предлага голям избор от най-различни Индийски и Непалски манджи, и обикновено (но не винаги) нещата от менюто наистина ги има. Веднъж като бяхме забелязахме, че група местни ученици (които бинаги носят зле-скроени униформи в бизнес стил) си поръчват само хамбургери, макар и зеленчукови, а ние само такива манджи - по правило почти всеки търси екзотиката, когато излиза да яде в заведение, освен ако не е голям невротик като Били БоБ. Такива хора често ядат винаги едно и също нещо, или нищо, когато са в заведение .. не е смешно и не капризност, напротив ужасно изтощително е, така че бъдете благодарни ако нямате подобни задръжки.

Та, ние май нямахме много такива проблеми в групата, защото с удоволствие експериментирахме от към ястия. Освен това с Дидо направихме момо екстраваганца. Тя се състоя в това диди да ни разведе да напазаруваме съставки (оказаха се около двойно повече, отколкото ни трябваха), което не беше голяма мъка, защото в радиус 50 метра от вкъщи има 'универмаг' и пазар за пресни работи. След това часове наред кълцахме, смесвахме, пасирахме плънки и месихме тесто, сгъвахме момоси и ги готвихме на пара за по 16 минути всяка партида. Направихме два варианта - едни с биволско месо и други с панир, нещо подобно на биволска извара, и накрая съвсем се разлигавихме и впуснахме в експерименти ... май всички си легнаха доволни, макар на някои да ни беше трудно да заспим. :П


На рождения ми ден се впуснахме в търсене на едно място в Киртипур. На околовръстностното нямахме късмет с рейсовете, защото единствения до там се оказа прекалено пълен за да се пробваме още седем човека да се наврем в него, но за това пък спазарихме една почиваща маршрутка да ни закара. По пътя те се опитаха да ни натиснат за още пари, но ние ги натиснахме обратно, и накрая всички останахме доволни от предварително уговорената сума. С малко питане стигнахме до "плочата", както е известно това място (или Неуа Лехана, което е названието на местните храни и напитки). Заведението е недовършена постройка, която предлага изглед над Киртипур. Сервират Неуарски храни и традиционни алкохоли. Храните ни се видяха доста люти, въпреки че много от групата сме ентусиасти. Успяхме да пийнем само по една ракийчица трета степен (предлагат от веднъж до петорно дестилирана), защото се опасявахме че вкъщи ни чакат мастики. проблемът с това място е, че няма много лесен транспорт - на връщане дълго слизахме от хълма към околовръстното, и от там хванахме един малко обиколен рейс обратно.

Още два анекдота, които си заслужава да се запомнят:

Дидо има нещастието да стъпи по джапанка в гандата гняз (виж тук), която се събира в канавката, след което отсъдихме че се налага ампутация;

след като си заминаха милите ни гости, викнахме от улицата "специализиран работник-рециклатор" с рикша и му продадохме стотината бирени бутилки, които се бяха натрупали в кухнята. Явно ще бъдем принудени да изпием някакви нови бири, за да можем да открием пивоварен сезон 2012.

малко туризъм из Кду

Преди две седмици кацнаха при нас БГ групата, след като са катерили ония мити Анапурни. То къде ходиме и какво гледахме през двата дни, докато участвах в програмата:

След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.

Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:

Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.

Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.

Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.

После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.


View БГ тур in a larger map

На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.

На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.

На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.

На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.

животински анекдоти

Всяка Сряда правим една сбирка с едни хора, събираме се в заведение, което дава изглед в зоологическата градина на приказка. Обслужването става все по-зле с времето, а това е характерно за тукашните заведения. Преди известно време там видяхме най-сладкото миниатюрно кученце - черно, със заоблени новородени черти, седеше в шепата на едно момче от персонала със свита малка опашчица. Казаха ни, че е на 18 дни!

Друг път вървях с двама приятели към Тамел по една тъмна улица. От сенките се подаде човек, който каза: "Моят подарък за теб!" и се опита да ми връчи бяло зайче... Не го взех, но от тогава сто пъти съжалих. Кога друг път ще ми се случи...?!

Дург път, пак в заведението при зоопарка, наблюдавах как един плъх снове напред-назад по вертикална тухлена стена. Нямам предвид да се катери, а да преминава разстояние от десет метра водоравно като се държи с нокти за тухлите. Тази вечер, пак там, - пак кученце! Беше като мини-овчарка, с бежови лапи и опашка, но иначе черно и голямо колкото средна тиква (хареса ли ви сравнението? :П). Едно момиче на около три години го разнасяше стиснато в прегръдка. Накрая и ние се запознахме с него, разбира се. Отне ми малко време да се сетя, че е същото кученце като преди.

к-ду на колело

Още преди да пристигна тук имах колело. Поне така си мислех... Тад го беше придобил от някой, който си заминал. Оказа се, обаче, че то е няколко идеи твърде голямо за мен, и пореди така или иначе ограничените си велоходни умения, нем ога да го ползвам. За това доскоро се движех пеша, с "микро" (маршрутки, но много рядко защото трудно мога да предвидя къде отиват извън близкия окръг), или с такси. Но откакто взех да се явявам като учител три пъти седмично в другия край на града, един седмичен разход от 25 лева за тази цел ми се стори направо кощунствен. То, хубаво, доброволец, ама чак пък толкоз...

Обърнах се към познати, и при мен попадна едно почти съразмерно колело, без скорости, което взех да си покарвам (каска си имах). Не се срамувам да си кажа - страшно е!

Моят опит се ограничава до около две години е'здене във Флорида, където всичко беше равно, и ако има много или страшно движение, скачах на тротоара. Тук тротоарите не стават... най-неловко е, когато има задръстване, разбира се, защото тогава тези стотици мотори също трудно те заобикалят, а "палиш" по-плавно от потока. Препятствия не липсват - има и свещени крави; но при моята скромна скорост, по-скоро другите 'водачи' са заплаха. Човек трябва ловко да бди за маршрутки и тук-туци, които се отбиват и след това вливат в движението на всеки 20 метра. Като цяло най-неприятни са кръстовищата, защото всеки се бута и провира на някъде безредно. Светофари може и да има тук-таме, но тези механизми обикновено ги цакат регулирочвици, а ползата от тях остава недоказана на местна почва.

И така, откривам нови светове, носена от педалната мобилност.

Катманду – Хетода – Биргундж – Болку

За празника ходихме на гости на Дипеш (може да го помните от пивоваренето), чието семейство са земеделци от равнинния южен регион на Непал, терай. Както навсякъде, пътува се много часове и трудно. Ние не знаехме къде точно отиваме предварително ... за това пък Дипеш ни заведе да ни ушият традиционни костюми. За да стане по-бързо, искаше да купим от вече ушитите, но след като намерихме магазинчето из лабиринта от малки улички в центъра не му хареса качеството на платовете. Отидохме да купим вместо него от 'Непалски плат номер едно' в десен по мой избор, връчихме го на шивачите, те ме измериха и след няколко дни се получи одежда. За Тад също имаше такава процедура, но по несъгласие относно значението на думата 'костюм', той остана без черен елек или сако за да довърши тоалета (Дипеш настоява, че само тази част се казва костюм, а ние мислехме че иска Тад да си ущие и цял черен костюм...). Но преди да стигнем до всички тези одежди, имаме безкрайно много път.

За подгрявка, познайте кое от следните неща се случи, докато пътувахме в ей такъв рейс към селото на Дипеш:

(а) рейсът аварира
(б) пътник падна от покрива на рейса в движение
(в) рейсът блъсна пешеходец
(г) никое – това е рутинно превозно средство, все пак
(д) всички от горепосочените – няма празно
(Като прочете всичко ще намерите отговора :П)

Потеглихме към шест сутринта. За да ни тръгне по бял чай (демек, чай с мляко), на качване в превозното средство го разлях навсякъде. Всъщност не беше нарочно, но за този празник всички пътуват до родните си домове, и както си чакахме изведнъж трябваше да скокнем да хванем места в джипа. Става въпрос за голям джип, в него се събират поне 10 възрастни пътника и шофьора, с възможност за още на покрива. Всички такива имат багажник отгоре, който служи и на хората да се държат докато се возят. Всички такива имат също напукани предни стъкла. Причината става ясна по време на пътя – той се вие нагоре и надолу по “хълмовете”, така наречени само от свян пред близките висини на Химал и Хиндукуш, но всъщност са си планини по наши разбирания. На места хълмът, и пътят с него, са просто едно голямо свлачище.

След като се откъснахме от мъглата, събрала се над долината на Катманду, се разкриха величествени гледки от известните терасирани ниви. Човек ще си каже – идилия, но само на моменти е така. Останалите пътници си носеха разни неща за пийване и хапване, и през десетина минути хвърляха опаковки през прозореца с невъобразимо за нас нехание.

На много места се събират местни данъци за ползване на пътя, при такива спирки често слизаха и се качваха хора на покрива. След няколко часа спряхме на върха на последния хълм да закусим, като ни предстоеше най-опасното слизане на зиг-заг надолу право до безкрайната равна шир. Голям контраст е! Особено реките – в планините са стихийни, из хълмовете са пълноводни и пълни с боклуци, а в терай са просторни корита пълни предимно с камъни и пясък.

В десет и половина пристигнахме в Хетода, град много по-просторно разположен от Катманду и за това по-приятен. Тази автогара е основно място за прекачване между двата района, така че има невероятна блъсканица, имаше и множество сергии с гирлянди, цветове на прах, плодове и други неща нужни за отбелязване на фестивала. Ние се разходихме, хапнахме, след това се метнахме на една рикша тримата с багажа, защото щяхме да изпуснем рейса. От Хетода пътят към Биргундж, и отвъд него Индия, минава покрай огромна промишлена зона. Пътниците в тези рейсове са като акробати без никакво пространство за движение, за тези на покрива да не говорим. Точно когато всички се бяха наместили някак си в рейса, той се скапа и се разхвърляхме в няколко други.

В Бирнгудж ни посрещна още по-кошмарна автогара и пазар. Той си е баш-Индия, какво да ви разправям ... всички сетива пламват. Дипеш беше много развълнуван да се натоварим на каручка и да разглеждаме, така че ние малко неохотно се съгласихме. Дълго време не ни беше ясно какво разглеждаме, освен гаден, мръсен, незабележителен град. Най-после рабрахме, когато лъсна пред нас голяма пищна арка, и граничният мост с Индия. Помирисахме я, пък си тръгнахме, все пак нямахме визи нито време. Като се върнахме се оказа, че за малко сме изпуснали директния рейс, за това ни очаква прекачване. Какво да правим, примирихме се ... със зъби и нокти си пробихме път да слезем от най-задните седалки на един разклон, от където черен път тръва през джунглата.

Там ни очакваше последният зе деня рейс, пълен докрай вътре и с трийсетина човека отгоре. За щастие някак си ни направиха малко място вътре, аз седнах отпред върху кутията на мотора, като скоростния лост вибрираше яростно до мен докато чакахме всички да се подредят, а Тад и Дипеш бяха прави до вратата. Потеглихме, пътят беше наглед равен, но реално много изровен. На места срещахме групи маймуни. Няколко пъти спряхме, защото имаше някой пиян на покрива, който първо падна в движение, след това правеше скандали и предизвикваше намесата на целия рейс. И така около час.

Стоварихме се на едно място, където ни чакаха малките сестра и брат на Дипеш, Анджана и Никеш, с две колела. Тяхната идея беше да седнем на багажниците и да ни извозят до къщата, защото е на около половин час пеша, но това ни се стори направо жестоко защото те са миниатюрни, пък и не е много ходене. Вечерта беше прекрасна, въздухът прохладен и свеж, гледката – залез над безкрайна зелена оризова шир. Крачейки през тази идилия, 13 часа след като тръгнахме и след отклонение да разгледаме ужасния Биргундж, пристигнахме при семейство Адикари.

Тази вечер беше за почитане на Лакшми, за целта пред къщата се рисува мандала и се палят множесво свещи в пътека към дома и спалнята. Поднасят се обредните ориз, вода, и цветове за да се покани Лакшми да посети дома и да му донесе късмет и богатство. Започва и байо: тази вечер момиченцата тръгват по къщите, пеят една песничка, а хората им дават ориз и пари. Събират ориза и парите от къща на къща и накрая ги делят. Следващата вечер тръгват момчетата, накрая всички заедно. Ако не мислят, че стига това което са им дали, продължават да пеят все по-настоятелно...

дребните неща в живота

От няколко дни се опитвам да пратя нещо през DHL. В сряда не успях, защото беше затворено (първи ден на празника). Вчера бях на ръба, но не си носех паспорта, без което така и така щях да мина, и се оказа че нямам достатъчно пари в себе си, след това банкоматите наоколо бяха източени или затворени. Офисът им не е много далече, но е 35 градуса навън и неми се ходеше два пъти в един ден. За това днес се метнах на един местен транспорт, бусче (предпочетох го пред триколесен тук-тук, защото са малко по-стабилни и чисти). Те причакват на кръстовището и във всяко има по един младеж, който приканва хората наоколо да се повозят, събира парите и сигнализира на шофьора с почукване кога може да потегля. Само малко не ми стига твърдост и ловкост за да сляза точно където искам (спират по желание на клиента), но това ще се усъвършенства допълнително.

Хареса ми... много по-удобно беше от това да вървиш през прах, жега и гняз. На излизане например, понеже пред нас има и пазар за зеленчуци, меса, и риби, както обикновено почти повърнах. Обикновено е просто при минаване покрай рибната сергия, но днес се случи да видя как един човек чисти канавката, която от дни се пълни със отпадъци от пазара и застояла дъждовна вода, като бърка с голи ръце в нея и вади неразпознаваеми предмети. Тази комбинация от зрителни и обонятелни стимули почти ме срази, за това реших да избегна разходката, която гарантира други подобни сцени.

На връщане се спрях в магазина и с голямо удоволствие си взех дестка количка - умален размер количка за пазаруване - напълних я със стъклени чаши и си я бутах между щандове, като същевременно се пързалях по пода на съвършено гладките си обувки. Това жизнерадостно настроение е свързано с утрешното ни заминаване за Пукет. Ще ни дойде добре да се разнообразим.

поредно преселение

*този пост го писах на 19.09: не приемайте понятията ‘днес’ и ‘вчера’ буквално.

В събота извършвах местене в новата къща. Тад беше покосен от болест цял уикенд, за това случайно се получи аз да понеса тази тежест - не буквално, тъй като наехме преносвачи. Разстоянието не е голямо, само няколко преки, но не можем на ръка или мотор да си пренасяме гардеробите и тн.

Същевременно решихме да намалим употребата си на диди, поради няколко причини. Основната е, че просто нямаме мужда от толкова много работа от нейна страна, с което имам предвид, че понякога изхвърляме нещата които ни готви защото са прекалено големи количества, а понякога и не ни харесват особено. Така или иначе не и отнема цели три дни да ни обгрижва, а особено като се откажем от готвене, няма да има нужда. Така че решихме да се ползваме само от един ден на седмица чистене и гладене. В крайна сметка и на мен ми се иска да се вихря в кухнята, а при сегашното положение не ми се удава. Това решение беше подсилено по време на пренасянето от меко казано причудливите и решения относно опаковането на нещата от кухнята, в резултат на които се получи разлив на йод и мазнини, когато се опитах да ги разопаковам.

Тук искам да споделя, че макар и да не са задължително първи приятелки, всички диди на нашите познати се познават и постоянно си клюкарстват по между си за това, което става по къщите ни, понякога включително и с нас. Така научаваме някои любопитни и силно преувеличени “факти” за наши приятели (няма да ги пресъздавам, за да не попадна в същата категория :П) … както и по-безобидни наблюдения, от типа кой какво обича и не обича да яде. Оказа се също, че диди не иска да работи за Непалци или Индийци, въпреки че има оферти от новата хазяйка и от шефа на предишния, предполагам защото те едва ли са така стеснителни като западняците относно изискванията си и вероятно плащат по-малко.

При това местене бяхме големи шампиони; по-точно аз бях шампион, а Тад геройски страда. С трима помощника и един шофьор (тук всичко става с участието на много работници), на три курса пренесохме всичко с камиона, разместихме новите и стари мебели и уреди както трябва и сглобихме спалнята, и всичко това преди обед! Направо се изумих. Е, вярно е, че сме на три преки разстояние от предишната къща, но все пак … Освен това вчера светкавично се сдобихме с пералня. Отидохме до един чисто нов магазин, филиал на най-големия и посещаван от чужденци ‘смесен магазин’ в града. Този ни е много по-близо, и с радост отбелязвам че, подобно на един друг нов магазин точно срещу нас, се различава драстично от досега съществуващите. Не по асортимент, защото явно няма много конкуренция при дистрибуторите на каквото и да било. Просто новите филиали не ти създавт същото чувство за хаос и клаустрофобия тип бит-пазар, което се усеща в другите. Надявам се да си останат такива.

Очаквахме в този огромен лъскав магазин да продават перални, защото има всякакви по-дребни електроуреди, но се оказахме заблудени. На връщане спряхме в едно малко магазинче изрядно изпълнено с хладилници, телевизори, микровълнови, и перални. Купихме една без никакви усилия, с 8% отстъпка и една година гаранция, а след няма и час един шерп ни я донесе на гръб.

В новата къща се чувстваме значително по-комфортно. Вчера бяхме обратно в старата квартира да си приберем рутера, защото до последно искахме да ползваме интернет (добре де, точно тогава искахме да гледаме последния епизод на един сериал). Веднага се наби на всички сетивни органи как там постоянно има хора наоколо, виждат се и се чуват техните разговори и битови дейности пред прозорците от вси страни, от горния етаж, и тн. За съжаление бяхме отишли точно в периода, когато по разписание спира тока, а батерията ни вече е пренесена – така че се оказахме без забавления, на тъмно и само с една бутилка вода за два часа. Поне си бяхме оставили там тоалетна хартия.

Но Непал никога не разочарова напълно – точно когато ни беше най-скучно, се разтресоха прозорците и решетките: земетресение. За секунди скочихме навън, някои прегръщайки компютъра си (това наистина никак, ама никак не ме забави, дори не се замислих или спрях за момент, а той си беше вече в ръцете ми). Навън се носеше лай на безброй кучета и глъч от изливащите се навън съседи, и все едно нещо се търкаляше бавно дълбоко под земята.

След около две минути не само че вече нямаше движение, а и кучетата утихнаха, което е знак че наистина нещата се успокояват. Те са доста по-чувствителни от нас. А като заговорих за кучетата: те са бездомни и са толкова или повече на глава от населението от тези в София, но са на хиляди километри от онези не само като местоположение. Темпераментът им е съвършено спокоен, най-често са проснати някъде да спят и можеш спокойно да ги прекрачиш без да ти обърнат внимание (стига да не си с домашното си куче, което изцяло променя играта). Имам няколко хипотези защо кучетата на Катманду са такива. а) по улиците има безкрайно много хора, така че не могат на всеки да обръщат внимание б) по улиците има безкрайно много боклуци, така че лесно си намират някакви ядливи отпадъци в) може би колективно боледуват от някаква летаргична болест.

Както и да е, след земетресението телефонните линии, които и в добрите дни се случва да кажат “мрежата е заета в момента”, бяха в състояние като по нова година на запад. Обадихме се на някои познати, най-вече от скука, да чуем и техните впечатления. Седнахме да помислим какви неща да си съберем в земетръсен контейнер – такъв, който да седи на двора в къщата, за всеки случай. Имаме подходящи контейнери много, трябва само да напълним някой с пособия за първа помощ, води, сухи храни, свирки, фенери, батерии и пр.

И, не щеш ли, с неочаквана точност в 8 часа пуснаха тока и си хванахме предаването … Все пак мислим да не купуваме телевизор за новата къща.

кафенце, биричка

В Непал има много силна чаена култура, но освен това има и наченъци на кафена. Произвеждат няколко сорта био-еко Хималайски кафета, а из града има различни заведения и фирми които се занимават с продажби, организират дегустации и тн. Все пак има още какво да се желае, тъй като в магазините обикновено няма сносен материал, а преобладават разтворимите или средно до едро смлени кафета. Познати ми казват че могат да се намерят добри местни кафета и в подходяща разфасовка, но това тепърва ще го изследвам. Днес ми доставиха колумбийско кафе: вчера опечено, сутринта смляно, и не особено евтино - ще видим дали си струва.

Страстните кафе-пиячи както навсякъде залагат на еспресо машини, но те са уязвими към спиране на тока. В такива случаи заведенията, където сервират кафета, предлагат да минат на френска преса (тази, а не тази с щанга). Резултатът не е лош, но ние нашата преса я ползваме предимно за да си правим чай, понеже предвидливо си донесох кафеварка-класик за котлон. Между другото, за тези устройства марката Биалети ме е спечелила изцяло.

Вчера се събрахме у едни познати да сварим първа партида бири за годината. Oбстановката беше малко хаотична, бяхме поканили и няколко кибика (имам предвид хора които не пият алкохол) по тяхно желание, включително Дипеш. Дипеш е един младеж, който работи като сервитьор в едно от посещаваните от нас заведения и му пускаме стипендия за университета.

В търсене на зелено

В Катманду зелените площи са кът. В центъра обаче има един оазис - 'Градината на Мечтите'. Това е градина със зелени площи, дървета и фонтатни. Много е красиво и изрядно, хората ходят там да си почиват и на срещи. На мен обаче не ми хареса - седнах да почета за известно време, но ме глождеше това че непосредствено отвън се намира голямо кръстовище и е много шумно.

По миналата събота много по-успешно се намерих в зеленото. Участвах в Хаш, един клуб който организира тичащи или ходещи преходи всяка седмица. Бяха направили трасе на югоизток от града, което обаче се оказа необичайно дълго и направо ми взе здравето (не разбрах колко, но се чуха цифри между 13 и 18 километра, ако виждате на уголемената снимка от по-горе една бяла постройка на ьълма, до нея и обратно). Изкачихме се на един хълм/планина над града и гледката беше доста впечатляваща, но на връщане изостанах с още няколко човека и загубихме трасето. Върнахме се направо през оризищата, което беше доста мокро и миризливо преживяване. Когато най-после стигнахме, групата ни посрещна подобаващо, тъй като в края на Хаша се пият бири и се 'приветстват' новите хора с разни груби закачки.

Този уикенд пък се отправихме доста по на север. Тад отчасти е по работа, за да подготви нещата за училищната им екскурзия през ноември. Действието се развива от база в един курорт, до където пътуваме три часа с бус от Катманду. Пътят е на места много респектиращ, защото следва руслото на една река между тия мити-планини. В един участък беше много кално и едва навихме шофьора да премине, но след като наблщдавахме как разни други превозни средства преминават, се престраши. По склоновет се стичат буквлано стотици водопади, на много места има големи свлачища, а по баирите се виждат отчетливи, ярко зелени тераски ориз. Реката (Боте Коши) е много пълноводна в момента и въобще блика токова много вода отвсякъде, че човек недоумява.

Отидохме до самата граница с Тибет, но там не се вижда нищо - всъщност през гъста мъгла едва зърнахме Тибетската страна, а е абсолютно забранено да се снима. Наблизо се възползвахме и от горещ минерален извор, но не си представяйте някакво дивно природно кътче (за съжаление), а типична градска баня, където с почти престорена хигиенна непринуденост си наехме вани и покиснахме известно време.

Посещението ни до училището ни отведе на отсрещния бряг от пътя, където се стига по кабелен мост високо над реката. Има много подобни мостове, тъй като хора живеят и от двете страни по склоновете. От един мост доста на север предлагат бънджи скокове. Ние за съжаление не успяхме да осъществим моята главна цел, рафтинг по реката, поради този ангажимент, но ще се завърнем по-нататък, когато сезона позволява и спускане през водопадите с въжета и тн, защото в момента има прекалено много вода.

Този мост, по който ние минахме, е от две години, а преди това стотина ученици и учители, които се занимават в мизерни сгради високо на другия бряг са преминавали всеки ден над реката по кабел с кошници - нещо като лифт над реката. Изглежда всичко става с някаква външна помощ, понеже правителството отпуска някакви нищожни средства, така че само с намесата на донори някои отделни училища успяват да добият 'допълнителни' пособия и да ремонтират сградите си. В конкретния случай, например, японски пари осигуряват суровини за по един обяд на всеки ученик, програма която цели да се поддържа смислено ниво на посещаемост от всеки отделен ученик през годината. Майки от селото се редуват да приготвят храната в кухнята на училището. Друго училище, коеот посетихме, е в много по-подходящи сради, построени с дарение от американска организация, а трето поддържа повече на брой учители (защото правителството отпуска по един на до 45 ученика) и други програми поради спонсорството на самия курорт.