Я, Янгон!

Янгон (Рангун) е столицата на една държава, където всичко има поне по две имена: Бирма-Мианмар. От тези места с твърде много история на глава на населението, с колониален период (Британски), съвременни междуетнически конфликти, и военна диктатура облечена в държавния еквивалент на човешки дрехи, тоест фасада на демокрация.

Много се вълнувахме и подготвяхме за пътуването в Мианмар (Бирма), защото туризмът там е в странна фаза на развитие (бил е изцяло контролиран от военната хунта в миналото като още един източник на долари, в последно време уж се либерализира, но нещата май се развиват доста бавничко).  Оказа се вярно, че за обмен на валута взимат само непорочни долари от новите емисии, но противно на предварителните сведения, беше възможно да се изтеглят пари от обикновен банкомат в столицата.

Бирманският език съдържа странни за нас звуци и се пише на своя азбука с привлекателно закръглени букви. Не по-малко неразбираема е връзката между тях и латиницата: има поне четири системи за транскрипция, и това в добавка към дублиращите се названия на местата може да доведе до проблеми в общуването. Като цяло малко хора в Мианмар говорят Английски (или други чужди езици). Всички, освен тези в туристическата сфера, съзнават че прекаленото общуване с чужденци може да им докара нежелано внимание от властите. Въпреки това всички са усмихнати и приветливи.

Първото ни приключение в Янгон беше да се завъртим по кръговата ЖП линия; тя описва елипса около централната част на града в североизточна посока от Централна Гара. Янгон е прострорно разположен град сгушен между бреговете на река със същото име и притокът река Баго, на север от Андаманското Море. Населението на града е над пет милиона. От кръговия влак се виждат разнообразни квартали и начини на живот – от къщи със солидни огради, през мухлясали панелни блокове, до тръстикови колиби на пръти над (пресъхнали през Април) блата. По гарите дремят, поради безпощадната задуха, чакащите пътници и множество жени с парчета диня за продан и деца, които предлагат охладени рециклирани пластмасови бутилки пълни със съмнителна вода. Влакът се движи бавно и спира често, ние проследяваме движението му като напасваме странните имена на спирките с картата. Пътува се три-четири часа, и макар да не е безкрайно вълнуващо, разходката ти дава усещане за мащабите и разнообразието на града.

ЖП пътници

Най-голямата забележителност на Янгон е внушителната Шведагон Пая (Пагода), действащ храм Будистки комплекси. Това е най-важният будистски храм в Минамар и може би в цяла югоизточна Азия, според местните е построена преди две или половина хилядолетия (а според историците само преди хилядолетие и половина). В центъра на храма е огромна ступа, покрита със златни плочи, които са дарявани от различни регионални монарси и всякакви хора от 15-ти век насам. На върха и има чадър от който висят над 1000 златни звънеца, а над него сфера от чисто злато, скромно инкрустирана с няколко хиляди диаманта и рубина. На върха на цялото нещо сиромашки стърчи 76 каратов диамант. (Украсите на върха не се виждат добре отдолу, прочетохме за тях, но ступата си е внушителна и без тях). В окръжност около ступата има олтари според деня на седмицата, много други храмове и олтари и масивна златна реплика на ступата. Освен това има безплатен безжичен интернет. Целият комплекс има четири входа, охранявани от двойки огромни статуи на "чинти" - лъвоподобни същества, които явно държат бизнеса с охраната на пагоди в страната. Като всички подобни храмове, изисква сваляне на обувките и консервативно облекло (блузи с ръкави и дълги крачоли или поли). Препоръчва се да се посещава по изгрев или залез заради невероятните възможности за снимки, както и прекомерното нажежаване на плочките около ступата през деня.

Вход към Шведагон и тръстикова преса

Шведагон е на върха на хълм, по който кипи от живот: в подножието има жилищен квартал и шивашки работилници, които бълват керемидено-оранжевите одежди на монасите, по подстъпите продават всевъзможни дарове, сувенири, плодове и сокове от прясно пресована тръстика, и младежи се надиграват в чинлон – игра с куха топка, плетена от тръстика. В Янгон са забранени моторите и скутерите, което го прави по-малко задръстен от други Азиатски градове с тези размери, но движението си е все така хаотично. 

Чинлон

Чинте

Докато се разхождахме из централната част на Янгон, се промъкнахме на покрива на един от малкото небостъргачи, Кула Сакура. На последния етаж на сградата има скъп ресторант, от където се виждат уникални панорами на града и калните реки около него – но ние се качихме направо на покрива. Известно време гледахме и снимахме, докато не дойде охраната да ни каже, че не можем да бъдем там. 

Колониална архитектура и Пагодата на Мира

Централната гара и национален стадион

В Янгон посетихме също и зоологическата градина, не толкова отчайваща колкото си мислехме, и някои по-малки пагоди украсени с мозайки от натрошени цветни и огледални стъкла. От пощата купихме марки, които в последния момент преди да напуснем страната се опитахме да ползваме без да си даваме сметка, че не става без лепило. 

Огромни лешояди

Игриви мечици

Мамешиби

катерушки

Катерушките - много хубава дума, между другото, по-образна от "детски площакди", което ми звучи подобно на ракетни площадки - но пък има и дестки площадки с ракети катерушки...  та, катерушките ни казват толкова мого - те са един общ знаменател за благосъстоянието и развитието на даден град. Показателни са за много други неща, и хората, които сме порастнали с разнебитени, изкъртени, ръждясали катерушки, сме особено чувствителни към тези неща.

С удоволствие забелязах, че състоянието на катрушките в София и други градове в България по пътя от границата с Турцуя до там е силно подобрено.  Има много нови и разнообрази неща за "кърцопиване", както казваше дядо, а на други места просто са освежени и поддържани старите катерушки тип глобус, лодка, и куб от кубове, които всички знаем и обичаме. Да им завиди човек на днешните деца, такива разнообразни и прясно боядисани в ярки цветове катерушки си имат! Циниците ще кажат, да, ама всичко веднага се троши, освен това се прави като за пред избори и от частни спонсори, или за да се усвояват Евро-пати и тн. Тези неща може да са верни, според мен причината не е толкова ажна, колкото резултатът, и въпреки някои вандалства, все пак има повече катерушки в добро състояние - ура! Спомням си преди може би десет години, когато в София в Царската градинка бяха сложили нови катерушки (спонсорирани от Данон или нещо подобно), и ние въпреки че вече не бяхме на възраст да ги оценим напълно, ходихме много пъти да ги употребим.

В Непал няма обществени катерушки (ако има, не знам къде са и какво представляват!). По Хиняуистките празници, тоест през Октомври и Ноември, поставят едни бамбуови люлки, на които децата се размятат. Много е страшно всъщност! Иначе няма съоръжения, освен в някои частни дестски градини. Това ме връща на значението на катерушките - какво показват за хората?

Катерушките показват, на първо място, че има много деца, което може да значи че хората гледат горе-долу оптимистично към бъдещето (но това се отнася по-скоро за по-развити държави, в третия свят многодетството се диктува от социални разбирания за семейството). Освен това показват отношението на хората към самите деца, дали мислят че е важно децата да играят и да имат отредено пространство, където да се събират. Разбира се, обществените съоръженив минават през държавата, тоест това че катерушки липсват не винаги значи, че хората не ги смятат за положително нещо, а по-скоро че не ги смятат за толкова важни и полезни, че да ги изискат по каквито начини могат от властта. В Непал това със сигурност е така, защото им апо-наложителни неща, а освен това разбиранията за градска среда и обществени пространства са съвсем други и леко неописуеми.

За разлика пък, в Америка им амного катрушки, както обществени така и има много частни. Но там нещата са малко по-различи - държавата (или щатът) с едната ръка дава, а с другата бие шамари, тоест за ползването на катерушки има всяакви правила. Станах свидетел на един много ярък пример в центъра на Ню Йорк, където една страхотна площадка с катерушки и дори водни пръскащи неща има сигурно 30 реда указания и правила, включително до каква възраст и тегло деца да ги ползват, винаги да са придружени, да не се пуши, и други които не си спомням. В някои от тези работи определено има смисъл, но усещането е малко като в затвор; това си е Амриканския стил, какво да се прави. Трябва да има някаква златна среда, и може би в България тя ще се получи от само себе си. Както и да е, исках да споделя радостните си наблюдения, че вече има яки катерушки.

коте-прилеп, куче-прасе: сиануквил, камбоджа

Да ви кажа честно, много малко видяхме от Камбоджа - само единия Сиануквил, град на крайбрежието (карта). Но всъщност това беше целта, искахме плажна почивка, и излезе страхотно. Избрахме дестинацията според препоръките на Филикс, един много висок и близък другар който сега е в Катманду, но е живял и работил там в продължение на четири години. Той ни разясни разни тънкости от рода най-евтини самолетни билети, най-приятни заведения, най-хубави плажове. Даже маше идея той и Барбора да се включат, но после те бяха сразени от финансовата и отпуск-ната реалност. Жалко.

Потеглихме в Събота на обяд, някои в много рохко състояние, защото започнах отново да пия алкохол предната вечер след шест-седмични пости. Летяхме през Бангкок до Пном Пен, където трябваше да ни чака такси за три и половина часовото пътуване до Сиануквил. Там също има летище, но през 2007 скоро след откриването му имало зверска катастрофа при кацането на един полет, затова сега едва-едва отново задвижва полети. Шосето от столицата до там също до скоро е било трагично, от липса на поддръжка и защото от пристанището към Пном Пен се движат тежкотоварни камиони, но сега е по-добре. Намерихме един кощунствено скъп превоз и го изпътувахме. (Можехме да останем в Пном Пен вечерта, ама не искхаме, пък! За да се събудим на плажа.)

По улицата, която слиза стръмно към плаж Серендипити / Очетийл преобладават хотел-ресторантите. Там намерихме новите си приятели, собственици и персонал на New Sea View Villa и те приеха много радушно. Освен тоав имаха страхотен бонус: едно миниатюрно и съвсем безпомощно черно котенце. Там поседявахме сутрин и привечер, на солидни омлети или напитки. Много от клинетите също се любуваха на котето; една вечер някой точно напираше да го снима, когато забелязахме под масата десет сантиметров черен скорпион ... Друг емблематичен ресторант на тази улица се яви Maybe Later. Там ограничават менюто до мексикански храни, но барът е по-мащабен, и също се запознахме със собствениците. Въобще в този град преобдлават чуждестранните собственици и мениджъри на заведения и хотели (чужденците са ограничени само откъм покупка на имоти, но могат свободно да развиват бизнес). Всички бяха много дружелюбни, и по между си са по-скоро окуражително настроени, отколкото върло конкурентни. Вечер след като някои свършат работа и затворят ресторантите се събират в баровете при колегите си и заедно си пият.

Ние също станахме част от групата - участвахме в игра на 'тривиа', което ще рече в отбор се опитваш да отговориш на различни въпроси от 'обща култура' в области като наука, история, география, и тн. За всеки отбор се дава по един отговор на всеки въпрос. Ние не победихме, така че не разбрах каква е наградата, но често е от рода наш'та маса черпи ваш'та маса в полза на победителите. Все пак аз успях да спечеля кана бира за нашия отбор при следната игра на ези-тура: всички стават и преди всяко хвърляне на монетата си слагат ръцете на главата или 'опашката' (които на английски съотвестват на двете станри на монетата), който не познае сяда, после пак се хвърля, и печели този който познае най-много пъти по ред. Докато елиминирам всички, познах седем пъти по ред - вероятността това да се случи е по-ниска от един процент :П

Джейн, една много сърдечна дама която от години работи за туристическа компания в най-различни екзотични и други места, също ни препоръча новооткрит Кмерски ресторант (болшинството хора в Камбоджа са от етноса Кмер) подходящо наречен Ням. Менюто предлага множество ястия в малка или голяма порция; ние се нахвърлихме на безброй малки порции, като най-много ни харесаха едни миниатюрни свински кюфтенца на скара със сладко-доматено-фъстъчен сос. Десертите (които бяха само в огромни порции) също ни впечатлиха: половин сладка печена тиква пълнена с кокосов крем и тестени работи пълнени с пюре от червен боб в сос от джинджифил.

Дейностите ни извън този тесен, но иначе напълно самодостатъчен, периметър бяха на вода. Един цял ден прекарахме на лодка заедно с водолазна група, въпреки че ние само шнорхелирахме (аз не мога да се пробвамна водолазни занимания, поради стара ушна травма). Водачът беше един Ново Зеландец, много забавен и скороговорещ, който иначе работи като моряк по целия свят. Извозихме се до рифове около близките острови. Подводните гледки не бяха лоши, но бурни превалявания бяха размътили трайно водата и видимостта беше много ограничена. Все пак съгледах раковини, които иначе познавам само като сувенири, и типичните за региона риби. Гадното обче стана на връщане - двигателя, или по-точно скоростната кутия, загина на около час и половина от пристанището. Дойде друга лодка да ни тегли, но всичко това се разви доста бавно и отегчително. Тад два дни ходи на дълбоководен риболов, като и двата пъти бил сред малцината които не страдали от целодневна морска болест. Опознахме се с капитана на риболовната лодка, който също има бар в града.

Плажовете

Едно нещо винаги е ясно: най-якият плаж е по-отдалеченият. В този случай, плаж Середипити / Очетийл, който е на самия край на улицата и не мога разбера защо се брои за два различни, е по-балъшки. Половината е отрупан, на всеки 12 метра, с най-еднаквите възможни барове, след което е пуст но за това пък замърсен. Положителната страна на тези барове е че има евтини и сносни по качество бири, и моите любими зелени кокосови орехи - дори изсмуках няколко с пастис, няколко с ром ... отрицателните включват това, че (особено вечер) клиентелата е от пияници от досаден тип и мъже дощли за секс-туризъм - по една алея, която минава през всички барове по протежение на плажа гастролират проститутки. Освен това на този плаж са особено кохцентрирани хелоучета, тоест сноват около стотина деца, които настоятелно продват гривнички или слънчеви очила и възрастни жени, които продават плодове, масажи, маникюри, и обезкосмяване с памучен конец, и няколко просещи инвалида.

По-страхотния плаж е Отрес, малко на изток от другия, отвъд едно природно разделение. Човек може да иде пеша по Очетийл, като тръгне от Улица Серендипити и извърви еднообразните барове, след това друга редица еднообразни заведения по-като за Кмер клиентела. Те като че ли като идват на плажа, искат да ядат тонове морски дарове, затова тези заведения имат по-солидни маси и по-различни шезлонги. Освен това в Кмерската част масово се дават спасителни жилетки и пояси под наем, защото те май не се научават много-много да плуват. Следва дълга ивица плаж без заведения, но там има доста боклуци. Иначе е хубаво - откъм сушата е гориста пустош, и тук-там има ступвания на хамаци където Кмерци си правят излети. този плаж свършва с излаз на един поток, където има малко рибарско селце и ръждясало мостче, след което се издива един хълм. Откъм морето са формирани много интересни скали, изглежда на места е имало и някакви железни жилки (или пък нещо голямо и метално се е стопило и е запълнило процепи в скалите? Не можах да си ги обясня).

И след тях се открива плаж Отрес. По него също има заведения, но засега са по-разграничени едно от друго и липсва алея. ЗА съжаления обаче и тук строят такава, което предполага даразвалят работата. Филикс ни разказа, че преди няколко години властниците изгонили насила рибарите, които си живеели там, за да 'развиват' района, и тези хора все още стоят наблизо в бараки, защото ако съвсем се изселят ще загубят правото на каквато и да било компенсация, а междувременно съдът съди. На Отрес има няколко оферти за уинд- и кайт-сърф. Аз се пробвах на първия, но имаше много силен вятър и всеки път като изправя платното и хвана ватъра, той ми го изтръгваше от ръцете. Какво да се прави, не съм голям талант откъм равновесие. Но все пак най-хубавите плажове си остават тези на многото островчета.