Напоследък си мисля, изглежда има по-малко уличен тормоз в София от преди – и като питам себеподобни, жени в двайсейтте и трийсейтте си, срещам съгласие. Но все пак, всички си спомняме онзи път, когато някой непознат агресивно ни се представи и ни следва по улицата; когато край нас спря кола и безцеремонно ни предложа да ни наебат; когато непознат безпричинно крещи нецензурни закани по нас, а ние стискаме зъби, поемаме въздух и продължаваме. И все още като си тръгвам пеша за вкъщи от вечерна среща, приятелката ми ме моли да звънна като се прибера, за всеки случай, както си правят повечето добри приятелки.
Трудно се превежда понятието street harassment (“уличен тормоз”? - приемам предложения) на Български. Това важи и за много термини свързани с равноправие на половете или дори капка намек за нещо като феминизъм, теми които се възприемат от много Българи с враждебност. Уличният тормоз изглежда по-рядко се случва в пространствата, които ние, жените около двайсетте, населяваме в София. Но дали това се дължи на промени в нашата външност и излъчването, което си придаваме на улицата, на катарзисно подобрение в мъжкото поведение, или и двете, си е отворен въпрос. Уличен тормоз все още се случва редовно тук, както ми потвърдиха няколко запитани тийнеджърки този месец.
Редно е да ни притеснява, че уличния тормоз в България най-често засяга млади момичета, най-често се случва в лоши квартали или по-малки населени места. В тези пространства, както и около строителни обекти и въобще там, където мъже от някои общности се срещат с непознати, най-често се случва уличния тормоз в България.
А това разделение подсилва усещането точно у момичетата от най-уязвимите сфери на обществото, че публичните пространства не са техни, не са безопасни за тях, повече отколкото за другите. Нормализира това, мъжете да гледат на телата им като на предмети и затвърдява вредните порядки на патриархата. Тези порядки, които превръщат феминизма в страшно, отблъскващо понятие именно за общностите които вероятно биха имали най-голяма полза да преразгледат подхода си към равноправие на половете.
Същото разделение оставя някои части от обществото да си циклят в предразсъдъците – расизъм, ксенофобия, хомофобия – докато други самодоволно изолират напредничавите си принципи от диалог с друго-мислещи. Не зная защо в България не се приема откритото и широко дискутиране на тези теми (за да не излезеш феминистка и да те отхвърлят за това). Темите се считат подходящи само за експерти, само те могат да имат и изразяват мнения по тези въпроси. Масовите движения против уличния тормоз и половото насилие, като Hollaback и Един Милиард се изправят (One Billion Rising), не предизвикват особено внимание в България, както става в други Балкански държави (Турция, Босна и Херцеговина, Хърватия). Някои биха казали, че проблемите ни не са толкова сериозни колкото там, но на практика не съществуват данни за да се направи подобно сравнение.
Помислете си: тези проблеми ни засягат всички, и мъже и жени. Ако не нас сега, ще засегнат сновете и дъщерите ни. Изследването на Насилието над Жени (2014, Агенция на Европейския Съюз за Основни Права; разгледайте резултатите тук) показва, че една четвърт от всички случаи на физическо, сексуално и психологическо насилие над жени с извършител друг от партньора, са в публичното пространство: на улицата, в парка, в магазина. Намесата на непознати в такива случаи може ефективно да откаже тормозещия или нападателя. Нека подадем ръка на тези части от нашето общество, които все още приемат уличния тормоз и прикриват половото насилие, да им покажем че никак не е приемливо.
През Март спечелих (трето място) книгата “Лидерство и половете: Използвайте наука за пола* за успешен бизнес” с поста си за неизнесен TEDtalk от организаторите на TEDxMladostWomen. Книгата има няколко оснивни постулата, по-точно че хората с предимно мъжки или съответно предимно женски мозък (което не е задължително да съответства на пола на човека) са еднакво способни да бъдат лидери, но ползват различни предимства на своя мозък.
Книгата на Барбара Анис и Майкъл Гуриан предлага стратегии за успешна работа в смесен екип, както и много примери за сложности при общуването на хора от двата типа и как да се преодоляват. Много от тези неща звучаха достоверно и интуитивно и в следващите дни ми се изпречваха разни примери за разминавания в комуникацията между познати, които по силата на психологическия феномен предпочитание за потвърждение припознавах като допълнения на списъка от книгата.
Антропологът Хелън Фишър изучава любовта като “универсална човешка движеща сила (по-силна от движещата сила секс; по-силна от глада и жаждата; по-силна може би дори от желанието за живот)” и също черпи от теорията за разликите между мъжките и женски мозъци. Тези разлики са потвърдени на биохимично ниво и описани в началото на книгата, за да се даде солидно научно обоснование на всичко, което следва: обема кръв в мозъка, свързаността между частите му, това кои части се активират при определени мисловни процеси.
“Женската способност да намират подходящите думи бързо, основното артикулиране, се покачва в средата на менструалния цикъл, когато нивата на естроген са най-високи. Но дори през менструацията, са по-добри от мъжете. Жените умеят да говорят. ... Понеже женските части на мозъка са по-добре свързани, събират повече частици информация когато мислят, комбинират ги в по по-сложни начини, виждат повече варианти и развръзки. Те често мислят контекстуално, холистично, както казвам мрежово.
Мъжете често – и това са средни нива – често премахват това, което смятат за странично, концентрират се в това, което вършат, и се придвижват стъпка по стъпка през мисловния процес. И двата са много ефективни начини на мислене. И двата ни трябват, за да се движим напред. Всъщност, има много повече мъжки гении в света – има и много повече мъжки идиоти. Когато мъжкият мозък работи добре, той работи изключително добре. И аз мисля, че вървим към взаимодействащо общество, общество в което талантите и на мъже и на жени са все по-разбирани, ценени, и развивани.” мин. 11:10 -12:30
Докато разглеждаме темата през призмата на различността, всичко това изглежда много убедително. Катерин Видал, обаче, представя темата като въпрос: има ли мъжки и женски мозък? Специалистът по детерминизма в биологията смята, че всеки мозък е различен поради причини не само биологически, но и влияния над развитието му (например травми и др.). Това означава, че не е смислено да се генерализира на ниво полова идентичност, или по-компромисната идея полова склонност на мозъка.
В крайна сметка книгата е полезно четиво. Кара те да се замислиш доколко ефективно общуваш с другите (в работата и извън нея) и защо е така. Аз не се разпознах в описаните крайно женски мозъци. Авторите споменават един тест на BBC, с помощта на който можеш да разбереш в каква посока клони твоят мозък.
Кръгла нула е ми е мозъка
Моят мозък като че ли не клони и това донякъде обяснява неохотността ми да приема тезата за различността на мозъците по диапазона мъжки-женски като водеща в живота и лидерството.
___________________
*Ако някой може да подскаже по-адекватен превод на gender science. ще съм благодарна. Не се брои ако има транскрибираната дума джендър.
За вървежните формати в сферата на публичното споделяне
на психотравмите
(!) Внимание: някои от линковете съдържат тежки послания
В този пост искам да опиша някои нашумели инициативи за
споделяне на травматични преживявания, плодове на виртуалната култура.
Хората преживели / преживяващи насилие или някакъв друг
вид житейски проблем, носещ психически и емоционални травми имат много решения
за вземане. Имам предвид решения свързани с това, как да ‘преработят’ спомените
и емоциите си. Дали да ги споделят с близките си? Нали споделената мъка уж е половин мъка... Имат ли нужда от
професионална помощ? Какво си минава само от времето, и над кое може би трябва
да поработят, за да го превъзмогнат?
Интернет дава възможности за обширно анонимно (и друго)
споделяне на всичко; има доста проекти и организации, които се опитват да
използват тази възможност за да свържат реални хора с истнски проблеми в
подкрепяща среда, както и реални помощни средства. Не твърдя, че всичко, което
ще обсъждам тук е стриктно положително и нужно за всеки, но исках да събера на
едно място сходни за мен нещица и да ги опиша. Ако се сещате за други подобни,
които липсват, моля коментирайте.
Името е комбинация от думите “пост”, с жаргонно значение
за публикациите в интернет както и значението на традиционната поща и “тайна”.
Форматът е да изпратиш физическа пощенска картичка с тайната си, като тези
тайни се публикуват в блога всяка Неделя, в книжни издания, правят се турнета.
Франк Уорън започва проекта през Ноември 2004 във
Вашингтон и той се разраства главоломно. Тайните са изцяло анонимни и
често са самоделни и артистични. По теми също са разнообразни, например “Мъже,
които се оправят само с клавиатура, ме възбуждат!!” или по-сериозни и провокиращи
тайни като “Дадох детето си за осиновяване преди 25 години. Намери ме. Как ми
се иска да бях направила аборт.”
Разбира се, никой не може да провери истинността на
тайните. Дори е имало публикувани картички от типа “Пращам фалшиви тайни на
PostSecret, за да се чувствам по-интересен”, и Франк признава че включва по
една своя тайна във всяка издадена книга (поне пет досега).
Познати, които следят блога също като мен го пазят за
разглждане в тихи и спокойни моменти, защото някои тайни могат да бъдат
смазващи, дори да са анонимни и може би измислени. Проектът поддържа база с
актуални връзки към организации, горещи линии и други ресурси за превенция на
самоубийства по света.
What I be* дигитална галерия, участие по договаряне с
автора
Отново жаргонно, “Това съм аз” е обратното на анонимен
проект, в който хората биват снимани в анфас с изписани по кожата си послания.
Посланията разкриват това, което ги прави неуверени в себе си, или за което те
самите смятат че ги осъждат другите. Портретите могат да се разглеждат по теми
на сайта на проекта.
Проектът е на фотограф Стивън Розенфийлд, бивш сис-админ,
който напуснал материалистичната си работа и намерил себе си чрез странстване
по света. Вие познавате ли такива хора? :P Целта на проекта е хората да се
вгледат и замислят за очакванията си към другите и за нормите, които си налагаме
взаимно, и да се отнасят с разбиране към различното.
Конкретно: Сексуално насилие
Project Unbreakable* tumblr (фото-блог), самоинициативно
участие, участие по договаряне с автора
“Проект несломими” на Грейс Браун заснема жертви на
сексуално насилие и тормоз с плакати, на които са изписаните думите на
насилниците им. Проектът приема и самоинициативни анонимни включвания, чиито
автори не са длъжни да показват лицето си.
Грейс е фотограф на 20 години и обикаля университети в
Северна Америка, като представя и разширява проекта. Портретитезаснети от нея не са анонимни - показват
лицата на участниците, но не и личните им данни. От 2011та година насам са
заснети над 300 души. (Ето една галерия с такива портрети, преведени на Български от
jenite.bg) Участиниците в официалния проект, както и в анонимно подадените допълнения,
са и от двата пола. Темата покрива не само думите на самите насилници, но и
хората от “първата линия на подкрепа и защита”, които са реагирали неадекватно
на споделеното: родители, полицаи, лекари, духовни лица.
Може би сте запознати с производната кампания на
Родилница против насилието над раждащи жени, в
която (според ме неправилно) това не се споменава, но несъмнено е вдъхновена от “Проект несломими”.
Наскоро попаднах на следната покана във Фейсбук от друг
млад фотограф: “Надявам се да можете да ми помогнете. Аз съм професионален
фотограф и преживял насилие човек и правя проект, с който да помогна на себе си
и участниците да се справим с това.
Търся жени, които са претърпели какъвто и да е вид
сексуално насилие за портретна колекция, която да бъде издадена като книга.
25% от приходите ще бъдат дарени на благотворителна
организация, която подкрепя такива жертви. Моделите ще получат безплатно
издание на книгата. Анонимни модели също се приемат с радост.”
Pixel Project / * YouTube, мулти-медийно, самоинициативно
участие в някои периоди
Един по-разширен, мулти-медиен формат е този на Проект
Пиксел (Pixel
Project). Използват всякакви методи за главната си цел – да обединят мъже и
жени против насилието на полова основа.По-конкретно искам да обърна внимание на инициативата им “Музика за
Пиксел”. Тя привлича музикални артисти да изпълнят песни, които вдъхват надежда
и изразяват подкрепа за жертвите,
като този кавър на изпълнителите AHMIR (“най-популярните R&B артисти в YouTube”).
На 6ти Февруари очаквайте втория клип на
същите изпълнители подготвен с портретни снимки на само-включили се жертви на сексуално насилие, кавър на парчето на Кейти Пери “Безусловно” (“Uncionditionally”). С
него ще дадат начало на поредица от 30 такива изпълнения на различни артисти
през следващия месец.
Тези формати по различни начини комбинират силата на
изображенията и изговорените или изписани послания с достъпността на интернет.
Представят историите в дигитален формат като единен, лесен за споделяне пакет.
Успешни са, защото интригуват публиката с откровеността си. Целят накакъв вид
усещане за взаимна подкрепа и “овластяване”, или овладяне на травмите и дори
превръщането им в нещо градивно за личността и общността.
Ако трябва да бъдем честни, при някои от тези проекти има
и доза сензационализъм не дотам различен от това, което мразя в пошлата
журналистика. Освен това за да се поддържат тези проекти, също така трябва да
генерират и някакви пари.
За това отново се връщам на решенията, които взема всяка жертва
– веднъж, рядко, често или всеки ден, зависи от човека и случая. Не е лесно да
се признаеш и разкриеш като жертва, и има основателни причини човек да не го
прави. Един вид, няма връщане назад, и колкото по-публично разкриването,
толкова по-сложни са последствията – никога вече не можеш да не си бил жертва.
Нека настояваме лицата на отговорни длъжности да се държат
подобаващо с хората, които се решават на подобен риск. Нека ги изслушваме и
подкрепяме както можем, ако ни се случи да сме на “първата линия”.
За анонимно споделяне на Български, Без Насилие предлага вариант “Вашите истории”, където всеки може да опише свои преживявания
свързани с насилието и да получи съчувствие и конкретни предложения за
подкрепа чрез коментарите. В момента тази функция на сайта е в ремонт.
Гореща телефонна линия за пострадали от насилие жени, юноши и деца: 0800 18 676
За рождения ми ден преди няколко седмици,
приятели избраха да ми подарят Обратната страна на войната: Женски разкази за надживяване и надежда,
книга в която са събрани историите на жени пострадали по време на шест въорежени
конфликта.
Жени, които изграждат бъдещето и
общностите си наново след това. Корави, силни жени. Красиви изображения и психически
натоварващи разкази. Признавам си, че още ме е страх да ги прочета задълбочено.
Предполагам, че ми подариха именно това,
защото се занимавам с кампания за информираност за насилието над жени. Избрах
да се върна в България и да се захвана с това. Постепенно спрях другите си
професионални ангажименти и въпреки че не е лесно, начинанието е много
интересно и ангажиращо.
Иска се доста кураж, за да се захванеш изключително с това, което смяташ за
най-важно и да го правиш по свой модел. Иска се смелост да правиш -- да бъдеш
-- Invented Here. За мен това не значи само местоположение, а да следваш своите най-силни подбуди, най-развити умения
и убеждения.
Някои хора взеха да ме наричат феминистка. Докато информирах хора на
Витошка за предстоящата си акция#наДъската (повече за това под черта долу), един мъж направи следния коментар пред
приятелите си (и от двата пола): "Жените трябва...? и ние ще
направим Мъжете не трябва... да готвят, да чистят, да видите, че не само вие
феминистките можете. Шегувам се, не искам да съм груб."
Аз не се считам за феминист-ка. Понятието се приема много отрицателно. Аз
не се боря за някакво надмощие на един пол над друг, а просто за това хората да
се третираме с уважение, независимо какви сме.
Наскоро закоравял феминист ми сподели, че насилието над жени е твърде тежка
тема, особено що се отнася до травмите на самите жертви, за да се подхожда към него
с хумор.
Не е вярно. Знам го със сигурност и вярвам, че хумора и позитивността са точно пътят, по който всеки може да намери своя начин да действа за промяна
на сегашното положение. Човекът, който каза, че ще ми натрие носа със собствена
кампания ‘Мъжете не трябва’ много подходящо употребява хумор за да акцентира
важни за него точки от общатата тема – отношения между хората като носители на
някой пол.
На своя неизнесен#TEDxMladostWomen talk (не го превеждам лекция, защото не бих давала
лекции по въпроса), бих говорила по тези теми – насилието над жени в България,
как не се говори за него, как изглежда дори организациите, които активно и
ефективно помагат на жертви и провеждат превенция не са достатъчно свързани помежду си.
Знаете ли, че ми е много по-трудно да
преодолея първоначалното обърквание и нежелание на хората да обсъждат тези теми
тук, отколкото в Катманду? Въпреки, че езиковата бариера не е фактор, че
предлагам своето време, усилия и умения, дори хората вече работещи в тази сфера
в България в общия случай трудно ми вярват, че може да се постигне нещо без
много пари и тромава структура.
Елате с мен да им покажем, че понякога диалогът е достатъчен. Искам да покажем на себе си, че ни обединява
желанието всички да се уважаваме еднакво, да има справедливост за жертвите на
насилие и подкрепа за произлизащите им нужди.
Датата е 14ти Февруари, мястото пред Съдебната Палата, трябвате ми за 10 минути. Подробностите в колко часа ще танцуваме
за да подкрепим глобалната кампания Един Милиард във Въстание,
ще разберете по-нататък от тук.
#наДъската провокира Софиянци да
споделят какво мислят за ролята на жените в обществото и как би трябвало да се
отнася обществото с тях.
Как става #наДъската? Изнасяме дъските
и ги позиционираме така, че да привличат внимание, но да не пречат на основните
пешеходни потоци. С течение на деня следим да има достатъчно тебешири.
"Жените трябва да отстояват правата си
заедно с мъжете," така завършва фразата Мария Габриел, евродепутат,
координатор на Групата на ЕНП в Комисията по правата на жените и равенството
между половете в Европейския парламент.
#наДъската се финансира със собствени
средства и любезното материално дарение от Зора Стил ООД на стойност около
300лв (изработката и самите дъски). Всеки може да остави виртуалния си коментар
какво “Жените трябва...” направо на Фейсбук страницата, или в
Туитър на @OBRsofia.
Момичето, чието изнасилване промени Индия: МатураДасайгандж, Индия
Била е на 14, може би 16, когато са я
изнасилили. Било 1972-ра, аз бях на девет. Индията от нейната младост е и тази
от моята – освен че тя е расла в отчайваща бедност.
...
След случилото се, все
едно да е носила червен знак на гърдите си. Такава беше стигмата от изнасилване
в Индия тогава. Беше смела, защото проговори и направи нещо, което малко жени
по онова време биха сторили. Вкара делото си в съда.
Но най-висшият съд в
страната не и повярва. Съдиите отмениха присъдите на нападателите и, двама
полицаи които настояваха, че са невинни, и ги освободиха.
Нейният случай беше
монументален, и от социална и от правна гледна точка. За пръв път предизвика
протести против изнасилване в Индия и доведе до реформа на закона за сексуално
насилие. Породи женско движениев Индия,
изникването на многобройни правозащитни групи. Най-после, хората започнаха да
виждат насилието на полова основа, като това което е: брутален показ на сила.
...
Ето тъжната истина за
Индия: Жена бива изнасилвана всеки 20 минути.
…
Изнасилването се забравя
в безмълвие.
...
“Беше хубава.
Светлокожа,” казва позната. “С прост характер.”
Родителите и починали
докато била малка и тя, разбира се, се научила да се справя сама. Живеела с
един от двамата си братя, Гама, пастир и общ работник. Матура припечелвала пари
като прислужница.
Понякога, работела за
жена на име Нуши и била в къщата и. Там се запознала с племенника на Нуши. Ашок
Кодапе бил висок, строен и сирак като Матура.
…
Матура и Ашок се влюбили.
Развили интимни отношения и решили един ден да се оженят. Нуши се държала с
Матура като със снаха. Сред племенните общества, подобни връзки не са рядкост.
Но в по-широкото общество на Индия, била провалена жена, като неомъжена но
полово активна.
Братът на Матура не
одобрявал.
…
През Юни 1974-та, районният съдия оневинил
нападателите и. Нарекъл я “шокираща лъжкиня”, чието свидетелстване “било изпълнено
с неистини и невероятности”. Била свикнала да прави секс и е дала съгласие на
полицаите, казва съдията. Измислила си изнасилването за да изглежда непорочна
пред любовника си.
Делото отива при
Върховния Съд на Бомбай в Нагпур. На 12-ти Октомври, 1976-та, съдът отрича
оневиняването на двамата полицаи. Ганпат е осъден на пет години за изнасилване;
Тукарам на една година за “посегателство или престъпна употреба на сила с цел
опорочаване”.
Каквото чувство за
справедливост да е изпитала Матура, било е за кратко. През 1978-ма при
обжалване, Върховният Съд на Индия отменя присъдите. Смята, че Матура е дала
съгласие, защото не е крещяла, и нямало видими рани по тялото и.
…
Мисля за разбунените
тълпи в Делхи[, които очакват присъдата в случая на Нирбая на 14ти Септември ].
Биха ли се застъпили за
Матура, така както за Нирбая?
Питам Мешрам[, друг неин познат от онова време.]
Той казва, че нагласите много са се променили от 70-те години, не само сред
хората, но и сред тези на власт. “Ако би станало днес,” казва той, “сигурен
съм, че щяха да ги осъдят на поне десет години затвор.”
...
Твърдо решена да не бъде изоставена, Матура
се съгласява на брак с мъж на име Багван Атарам и се мести с него в друго село.
Надява се да остави случилото се зад себе си. Това е изборът на много жертви на
изнасилване: да си мълчат.
...
На осми Март, 1980-та, Международния Ден на
Жените, хиляди жени шестват по улиците на Делхи, Мумбай, Хидерабад и Нагпур.
Сред тях е и Сийма Сахаре, основателка на една от първите организации които се
застъпват за правата на жените за защита от насилие.
...
През 1983-та е добавена нова категория в
законите отнасящи се до изнасилване. когато жертвата е под опеката на
държавата, както Матура, законът изисква съдилищата да приемат твърденията и,
че не е дала съгласие за истина. Случаят на Матура също води до това, делата за
изнасилване да се водят като закрити, и да се забрани идентифицирането а
жертвите с реалните им имена.
...
Изпращат ме на вратата. Питам,
“Щастлива ли си, Матура?”
“Радост. Тъга. Има ли
значение?” отговаря тя. Гледам в пода, несигурна какво мога да кажа.
Тя си довършва мисълта.
“Важното е, че съм оцеляла.”
В Петък, а не днес както се очакваше, съдът ще определи присъдите на
четирима мъже признати за виновни за изнасилване и убийство в Делхи. Индия и
светът очакват да разберат дали ще се приложи смъртно наказание, запазено само
за “най-необичайните от необичайните” престъпления. Пети мъж участвал в
покушението е бил намерем обесен в килията си по време на разследването, а
непълнолетен младеж, също участвал, е с възможно най-тежката за него присъда от три години
затвор.
Когато станаха известни подробности за
това престъпление миналата година, огромна протестна вълна заля Индия, но в
крайна сметка броят и мнението на скептиците надделя над тези на хората, които
смятаха че ще има рязка промяна в защитата на жените от насилие и подкрепата на
жертвите. Този вид престъпления продължават да се извършват абсолютно
безнаказано на много места посвета, включитлено и особено на Индийския
полу-континент (имам предвид съвкупност от Индия, Непал, Бангладеш, Шри Ланка,
може би и части на Пакистан – общности сходни по култура, макар да са далеч от
еднотипни).
Защо? Как може да се противодейства на
толкова разпространено и вкоренено незачитане на правата на жените на физическо
неприкосновение? Едно ново и сравнително новаторско изследване (виж по-долу
за пълна информация) на мрежа организации задава подобни въпроси и показва
рядко достъпни данни по темата. Става въпрос за това колко мъже са извършвали
изнасилване, от какви подбуди и с какви последствия.
Извадката от данните, която е
пресъздадена в графиката, ясно онагледява някои социални патологии на
полу-континента. В това изследване са представени само Шри Ланка и Бангладеш,
от държавите които ни интересуват. Аз говоря за жертви жени, макар и докладът
да покрива и темата за мъже изнасилили мъже, при това за жени които не са във
връзка с конкретния човек.
Болшинсвото изнасилвачи просто считат
това за свое право (от 66% нагоре), и от една пета до над три пети от тях сочат
‘за забавление’ като причина да изнасилят жена. Същевременно, над 88% не са изпитали никакви законови последици от
престъплението си, и по-малко от двама на пет са изпитали въобще някаква вина.
Сред заключенията на изследването, въз
основа на тези и много други данни и анализи: изострената чувствителност и
преиграване на мъжете в хетеронормативно поведение често са коренна причина за
това да проявяват насилие над жени, включително сексуално. Тоест: прекалено
тесни и несправедливи очаквания за държанието на мъжете и жените водят до
насилие.
В една статия на BBC, която отразява
мнения на публични личности от Индия дали има напредък от Декември насам
в тази посока, парламентаристът Джай
Панда твърди:
“Политиците не се концентрират във важните
въпроси, защото търсят бързи-лесни решения. Системата ги е приучила да
обръщат внимание на злободневните теми за седмицата … Изнасилванията са много
сложен проблем. Патриархията е само част от картинката. В Индия, става въпрос и
за урбанизация и отчуждаване.”
Със сигурност въпросът е сложен, но
според изследването което цитирам, именно патриархалните норми в крайна форма
са най-често срещаната мотивация на изнасилвачите. Коментарите на тогавашния
шеф на полицията на Делхи няма да вмъквам тук, макар те да са още
по-изненадващи в напъните си да отрекат отговорността на органите на реда и да
разпределят вината наравно и на мъже и жени, че даже малко повече на
последните, ако може. Доста тъжна картинка като цяло…
Без коментар за смъртната присъда като
такава, ще изтъкна че хиляди (ако не милиони) души изразяват мнение, че трябва
осъдените в това дело да я изтърпят. Прокурорът дори твърди, че “ако не се
приложи в този случай, обществеността изцяло ще се обезвери в правосъдната
система”. Вероятно е прав. За съжаление милиони хора на полу-континента вече
са напълно обезверени в правосъдието, което за тях често е буквално недостижимо.
Има и капчици надежда обаче. В същата
статия на BBC, Кавита Кришнан, дългогодишна активистка за женските права,
коментира че много младежи са все по-заинтересувани от тази тема, и то не само
на ниво първосигнална реакция. Според Каруна Нунди, юрист, също твърди че от Декември насам най-значимата промяна (въпреки липсата на ефективни реформи на правната и закон-и-ред системи) се изразява в
това, че за пръв път “много мъже и жени вярват, че епидемията от сексуално
насилие – като миелита или шарката – може да се спре окончателно”.
