С какви думи да говорим за уличния тормоз?

Публикувано първо в Stop Street Harassment Blog

Напоследък си мисля, изглежда има по-малко уличен тормоз в София от преди – и като питам себеподобни, жени в двайсейтте и трийсейтте си, срещам съгласие. Но все пак, всички си спомняме онзи път, когато някой непознат агресивно ни се представи и ни следва по улицата; когато край нас спря кола и безцеремонно ни предложа да ни наебат; когато непознат безпричинно крещи нецензурни закани по нас, а ние стискаме зъби, поемаме въздух и продължаваме. И все още като си тръгвам пеша за вкъщи от вечерна среща, приятелката ми ме моли да звънна като се прибера, за всеки случай, както си правят повечето добри приятелки.

Трудно се превежда понятието street harassment (“уличен тормоз”? - приемам предложения) на Български. Това важи и за много термини свързани с равноправие на половете или дори капка намек за нещо като феминизъм, теми които се възприемат от много Българи с враждебност. Уличният тормоз изглежда по-рядко се случва в пространствата, които ние, жените около двайсетте, населяваме в София. Но дали това се дължи на промени в нашата външност и излъчването, което си придаваме на улицата, на катарзисно подобрение в мъжкото поведение, или и двете, си е отворен въпрос. Уличен тормоз все още се случва редовно тук, както ми потвърдиха няколко запитани тийнеджърки този месец.

Редно е да ни притеснява, че уличния тормоз в България най-често засяга млади момичета, най-често се случва в лоши квартали или по-малки населени места. В тези пространства, както и около строителни обекти и въобще там, където мъже от някои общности се срещат с непознати, най-често се случва уличния тормоз в България.

А това разделение подсилва усещането точно у момичетата от най-уязвимите сфери на обществото, че публичните пространства не са техни, не са безопасни за тях, повече отколкото за другите. Нормализира това, мъжете да гледат на телата им като на предмети и затвърдява вредните порядки на патриархата. Тези порядки, които превръщат феминизма в страшно, отблъскващо понятие именно за общностите които вероятно биха имали най-голяма полза да преразгледат подхода си към равноправие на половете.

Същото разделение оставя някои части от обществото да си циклят в предразсъдъците – расизъм, ксенофобия, хомофобия – докато други самодоволно изолират напредничавите си принципи от диалог с друго-мислещи. Не зная защо в България не се приема откритото и широко дискутиране на тези теми (за да не излезеш феминистка и да те отхвърлят за това). Темите се считат подходящи само за експерти, само те могат да имат и изразяват мнения по тези въпроси. Масовите движения против уличния тормоз и половото насилие, като Hollaback и Един Милиард се изправят (One Billion Rising), не предизвикват особено внимание в България, както става в други Балкански държави (Турция, Босна и Херцеговина, Хърватия). Някои биха казали, че проблемите ни не са толкова сериозни колкото там, но на практика не съществуват данни за да се направи подобно сравнение.

Помислете си: тези проблеми ни засягат всички, и мъже и жени. Ако не нас сега, ще засегнат сновете и дъщерите ни. Изследването на Насилието над Жени (2014, Агенция на Европейския Съюз за Основни Права; разгледайте резултатите тук) показва, че една четвърт от всички случаи на физическо, сексуално и психологическо насилие над жени с извършител друг от партньора, са в публичното пространство: на улицата, в парка, в магазина. Намесата на непознати в такива случаи може ефективно да откаже тормозещия или нападателя. Нека подадем ръка на тези части от нашето общество, които все още приемат уличния тормоз и прикриват половото насилие, да им покажем че никак не е приемливо. 

Моят неизнесен #TEDxMladostWomen talk

За рождения ми ден преди няколко седмици, приятели избраха да ми подарят Обратната страна на войната: Женски разкази за надживяване и надежда, книга в която са събрани историите на жени пострадали по време на шест въорежени конфликта.

Жени, които изграждат бъдещето и общностите си наново след това. Корави, силни жени. Красиви изображения и психически натоварващи разкази. Признавам си, че още ме е страх да ги прочета задълбочено.

Предполагам, че ми подариха именно това, защото се занимавам с кампания за информираност за насилието над жени. Избрах да се върна в България и да се захвана с това. Постепенно спрях другите си професионални ангажименти и въпреки че не е лесно, начинанието е много интересно и ангажиращо.

Иска се доста кураж, за да се захванеш изключително с това, което смяташ за най-важно и да го правиш по свой модел. Иска се смелост да правиш -- да бъдеш -- Invented Here. За мен това не значи само местоположение, а да следваш своите най-силни подбуди, най-развити умения и убеждения.

Някои хора взеха да ме наричат феминистка. Докато информирах хора на Витошка за предстоящата си акция #наДъската (повече за това под черта долу), един мъж направи следния коментар пред приятелите си (и от двата пола): "Жените трябва...? и ние ще направим Мъжете не трябва... да готвят, да чистят, да видите, че не само вие феминистките можете. Шегувам се, не искам да съм груб."

Аз не се считам за феминист-ка. Понятието се приема много отрицателно. Аз не се боря за някакво надмощие на един пол над друг, а просто за това хората да се третираме с уважение, независимо какви сме.

Наскоро закоравял феминист ми сподели, че насилието над жени е твърде тежка тема, особено що се отнася до травмите на самите жертви, за да се подхожда към него с хумор.

Не е вярно. Знам го със сигурност и вярвам, че хумора и позитивността са точно пътят, по който всеки може да намери своя начин да действа за промяна на сегашното положение. Човекът, който каза, че ще ми натрие носа със собствена кампания ‘Мъжете не трябва’ много подходящо употребява хумор за да акцентира важни за него точки от общатата тема – отношения между хората като носители на някой пол.

На своя неизнесен #TEDxMladostWomen talk (не го превеждам лекция, защото не бих давала лекции по въпроса), бих говорила по тези теми – насилието над жени в България, как не се говори за него, как изглежда дори организациите, които активно и ефективно помагат на жертви и провеждат превенция не са достатъчно свързани помежду си.

Знаете ли, че ми е много по-трудно да преодолея първоначалното обърквание и нежелание на хората да обсъждат тези теми тук, отколкото в Катманду? Въпреки, че езиковата бариера не е фактор, че предлагам своето време, усилия и умения, дори хората вече работещи в тази сфера в България в общия случай трудно ми вярват, че може да се постигне нещо без много пари и тромава структура.

Елате с мен да им покажем, че понякога диалогът е достатъчен. Искам  да покажем на себе си, че ни обединява желанието всички да се уважаваме еднакво, да има справедливост за жертвите на насилие и подкрепа за произлизащите им нужди.

Датата е 14ти Февруари, мястото пред Съдебната Палата, трябвате ми  за 10 минути. Подробностите в колко часа ще танцуваме за да подкрепим глобалната кампания Един Милиард във Въстание, ще разберете по-нататък от тук.

 _________________________________________________________________________________

#наДъската провокира Софиянци да споделят какво мислят за ролята на жените в обществото и как би трябвало да се отнася обществото с тях.

Как става #наДъската? Изнасяме дъските и ги позиционираме така, че да привличат внимание, но да не пречат на основните пешеходни потоци. С течение на деня следим да има достатъчно тебешири.

 "Жените трябва да отстояват правата си заедно с мъжете," така завършва фразата Мария Габриел, евродепутат, координатор на Групата на ЕНП в Комисията по правата на жените и равенството между половете в Европейския парламент.

#наДъската се финансира със собствени средства и любезното материално дарение от Зора Стил ООД на стойност около 300лв (изработката и самите дъски). Всеки може да остави виртуалния си коментар какво “Жените трябва...” направо на Фейсбук страницата, или в Туитър на @OBRsofia.

катерушки

Катерушките - много хубава дума, между другото, по-образна от "детски площакди", което ми звучи подобно на ракетни площадки - но пък има и дестки площадки с ракети катерушки...  та, катерушките ни казват толкова мого - те са един общ знаменател за благосъстоянието и развитието на даден град. Показателни са за много други неща, и хората, които сме порастнали с разнебитени, изкъртени, ръждясали катерушки, сме особено чувствителни към тези неща.

С удоволствие забелязах, че състоянието на катрушките в София и други градове в България по пътя от границата с Турцуя до там е силно подобрено.  Има много нови и разнообрази неща за "кърцопиване", както казваше дядо, а на други места просто са освежени и поддържани старите катерушки тип глобус, лодка, и куб от кубове, които всички знаем и обичаме. Да им завиди човек на днешните деца, такива разнообразни и прясно боядисани в ярки цветове катерушки си имат! Циниците ще кажат, да, ама всичко веднага се троши, освен това се прави като за пред избори и от частни спонсори, или за да се усвояват Евро-пати и тн. Тези неща може да са верни, според мен причината не е толкова ажна, колкото резултатът, и въпреки някои вандалства, все пак има повече катерушки в добро състояние - ура! Спомням си преди може би десет години, когато в София в Царската градинка бяха сложили нови катерушки (спонсорирани от Данон или нещо подобно), и ние въпреки че вече не бяхме на възраст да ги оценим напълно, ходихме много пъти да ги употребим.

В Непал няма обществени катерушки (ако има, не знам къде са и какво представляват!). По Хиняуистките празници, тоест през Октомври и Ноември, поставят едни бамбуови люлки, на които децата се размятат. Много е страшно всъщност! Иначе няма съоръжения, освен в някои частни дестски градини. Това ме връща на значението на катерушките - какво показват за хората?

Катерушките показват, на първо място, че има много деца, което може да значи че хората гледат горе-долу оптимистично към бъдещето (но това се отнася по-скоро за по-развити държави, в третия свят многодетството се диктува от социални разбирания за семейството). Освен това показват отношението на хората към самите деца, дали мислят че е важно децата да играят и да имат отредено пространство, където да се събират. Разбира се, обществените съоръженив минават през държавата, тоест това че катерушки липсват не винаги значи, че хората не ги смятат за положително нещо, а по-скоро че не ги смятат за толкова важни и полезни, че да ги изискат по каквито начини могат от властта. В Непал това със сигурност е така, защото им апо-наложителни неща, а освен това разбиранията за градска среда и обществени пространства са съвсем други и леко неописуеми.

За разлика пък, в Америка им амного катрушки, както обществени така и има много частни. Но там нещата са малко по-различи - държавата (или щатът) с едната ръка дава, а с другата бие шамари, тоест за ползването на катерушки има всяакви правила. Станах свидетел на един много ярък пример в центъра на Ню Йорк, където една страхотна площадка с катерушки и дори водни пръскащи неща има сигурно 30 реда указания и правила, включително до каква възраст и тегло деца да ги ползват, винаги да са придружени, да не се пуши, и други които не си спомням. В някои от тези работи определено има смисъл, но усещането е малко като в затвор; това си е Амриканския стил, какво да се прави. Трябва да има някаква златна среда, и може би в България тя ще се получи от само себе си. Както и да е, исках да споделя радостните си наблюдения, че вече има яки катерушки.