кулинарни и леко по-некултурни мероприятия

Докато беше тук Българската агитка, се постарахме и да им покажем това-онова от възможностите за социален живот и социален алкохолизъм. Ходихме на най-добрата квартална кръчма, която се намира надолу по нашата улица. Предлага голям избор от най-различни Индийски и Непалски манджи, и обикновено (но не винаги) нещата от менюто наистина ги има. Веднъж като бяхме забелязахме, че група местни ученици (които бинаги носят зле-скроени униформи в бизнес стил) си поръчват само хамбургери, макар и зеленчукови, а ние само такива манджи - по правило почти всеки търси екзотиката, когато излиза да яде в заведение, освен ако не е голям невротик като Били БоБ. Такива хора често ядат винаги едно и също нещо, или нищо, когато са в заведение .. не е смешно и не капризност, напротив ужасно изтощително е, така че бъдете благодарни ако нямате подобни задръжки.

Та, ние май нямахме много такива проблеми в групата, защото с удоволствие експериментирахме от към ястия. Освен това с Дидо направихме момо екстраваганца. Тя се състоя в това диди да ни разведе да напазаруваме съставки (оказаха се около двойно повече, отколкото ни трябваха), което не беше голяма мъка, защото в радиус 50 метра от вкъщи има 'универмаг' и пазар за пресни работи. След това часове наред кълцахме, смесвахме, пасирахме плънки и месихме тесто, сгъвахме момоси и ги готвихме на пара за по 16 минути всяка партида. Направихме два варианта - едни с биволско месо и други с панир, нещо подобно на биволска извара, и накрая съвсем се разлигавихме и впуснахме в експерименти ... май всички си легнаха доволни, макар на някои да ни беше трудно да заспим. :П


На рождения ми ден се впуснахме в търсене на едно място в Киртипур. На околовръстностното нямахме късмет с рейсовете, защото единствения до там се оказа прекалено пълен за да се пробваме още седем човека да се наврем в него, но за това пък спазарихме една почиваща маршрутка да ни закара. По пътя те се опитаха да ни натиснат за още пари, но ние ги натиснахме обратно, и накрая всички останахме доволни от предварително уговорената сума. С малко питане стигнахме до "плочата", както е известно това място (или Неуа Лехана, което е названието на местните храни и напитки). Заведението е недовършена постройка, която предлага изглед над Киртипур. Сервират Неуарски храни и традиционни алкохоли. Храните ни се видяха доста люти, въпреки че много от групата сме ентусиасти. Успяхме да пийнем само по една ракийчица трета степен (предлагат от веднъж до петорно дестилирана), защото се опасявахме че вкъщи ни чакат мастики. проблемът с това място е, че няма много лесен транспорт - на връщане дълго слизахме от хълма към околовръстното, и от там хванахме един малко обиколен рейс обратно.

Още два анекдота, които си заслужава да се запомнят:

Дидо има нещастието да стъпи по джапанка в гандата гняз (виж тук), която се събира в канавката, след което отсъдихме че се налага ампутация;

след като си заминаха милите ни гости, викнахме от улицата "специализиран работник-рециклатор" с рикша и му продадохме стотината бирени бутилки, които се бяха натрупали в кухнята. Явно ще бъдем принудени да изпием някакви нови бири, за да можем да открием пивоварен сезон 2012.

Катманду – Хетода – Биргундж – Болку

За празника ходихме на гости на Дипеш (може да го помните от пивоваренето), чието семейство са земеделци от равнинния южен регион на Непал, терай. Както навсякъде, пътува се много часове и трудно. Ние не знаехме къде точно отиваме предварително ... за това пък Дипеш ни заведе да ни ушият традиционни костюми. За да стане по-бързо, искаше да купим от вече ушитите, но след като намерихме магазинчето из лабиринта от малки улички в центъра не му хареса качеството на платовете. Отидохме да купим вместо него от 'Непалски плат номер едно' в десен по мой избор, връчихме го на шивачите, те ме измериха и след няколко дни се получи одежда. За Тад също имаше такава процедура, но по несъгласие относно значението на думата 'костюм', той остана без черен елек или сако за да довърши тоалета (Дипеш настоява, че само тази част се казва костюм, а ние мислехме че иска Тад да си ущие и цял черен костюм...). Но преди да стигнем до всички тези одежди, имаме безкрайно много път.

За подгрявка, познайте кое от следните неща се случи, докато пътувахме в ей такъв рейс към селото на Дипеш:

(а) рейсът аварира
(б) пътник падна от покрива на рейса в движение
(в) рейсът блъсна пешеходец
(г) никое – това е рутинно превозно средство, все пак
(д) всички от горепосочените – няма празно
(Като прочете всичко ще намерите отговора :П)

Потеглихме към шест сутринта. За да ни тръгне по бял чай (демек, чай с мляко), на качване в превозното средство го разлях навсякъде. Всъщност не беше нарочно, но за този празник всички пътуват до родните си домове, и както си чакахме изведнъж трябваше да скокнем да хванем места в джипа. Става въпрос за голям джип, в него се събират поне 10 възрастни пътника и шофьора, с възможност за още на покрива. Всички такива имат багажник отгоре, който служи и на хората да се държат докато се возят. Всички такива имат също напукани предни стъкла. Причината става ясна по време на пътя – той се вие нагоре и надолу по “хълмовете”, така наречени само от свян пред близките висини на Химал и Хиндукуш, но всъщност са си планини по наши разбирания. На места хълмът, и пътят с него, са просто едно голямо свлачище.

След като се откъснахме от мъглата, събрала се над долината на Катманду, се разкриха величествени гледки от известните терасирани ниви. Човек ще си каже – идилия, но само на моменти е така. Останалите пътници си носеха разни неща за пийване и хапване, и през десетина минути хвърляха опаковки през прозореца с невъобразимо за нас нехание.

На много места се събират местни данъци за ползване на пътя, при такива спирки често слизаха и се качваха хора на покрива. След няколко часа спряхме на върха на последния хълм да закусим, като ни предстоеше най-опасното слизане на зиг-заг надолу право до безкрайната равна шир. Голям контраст е! Особено реките – в планините са стихийни, из хълмовете са пълноводни и пълни с боклуци, а в терай са просторни корита пълни предимно с камъни и пясък.

В десет и половина пристигнахме в Хетода, град много по-просторно разположен от Катманду и за това по-приятен. Тази автогара е основно място за прекачване между двата района, така че има невероятна блъсканица, имаше и множество сергии с гирлянди, цветове на прах, плодове и други неща нужни за отбелязване на фестивала. Ние се разходихме, хапнахме, след това се метнахме на една рикша тримата с багажа, защото щяхме да изпуснем рейса. От Хетода пътят към Биргундж, и отвъд него Индия, минава покрай огромна промишлена зона. Пътниците в тези рейсове са като акробати без никакво пространство за движение, за тези на покрива да не говорим. Точно когато всички се бяха наместили някак си в рейса, той се скапа и се разхвърляхме в няколко други.

В Бирнгудж ни посрещна още по-кошмарна автогара и пазар. Той си е баш-Индия, какво да ви разправям ... всички сетива пламват. Дипеш беше много развълнуван да се натоварим на каручка и да разглеждаме, така че ние малко неохотно се съгласихме. Дълго време не ни беше ясно какво разглеждаме, освен гаден, мръсен, незабележителен град. Най-после рабрахме, когато лъсна пред нас голяма пищна арка, и граничният мост с Индия. Помирисахме я, пък си тръгнахме, все пак нямахме визи нито време. Като се върнахме се оказа, че за малко сме изпуснали директния рейс, за това ни очаква прекачване. Какво да правим, примирихме се ... със зъби и нокти си пробихме път да слезем от най-задните седалки на един разклон, от където черен път тръва през джунглата.

Там ни очакваше последният зе деня рейс, пълен докрай вътре и с трийсетина човека отгоре. За щастие някак си ни направиха малко място вътре, аз седнах отпред върху кутията на мотора, като скоростния лост вибрираше яростно до мен докато чакахме всички да се подредят, а Тад и Дипеш бяха прави до вратата. Потеглихме, пътят беше наглед равен, но реално много изровен. На места срещахме групи маймуни. Няколко пъти спряхме, защото имаше някой пиян на покрива, който първо падна в движение, след това правеше скандали и предизвикваше намесата на целия рейс. И така около час.

Стоварихме се на едно място, където ни чакаха малките сестра и брат на Дипеш, Анджана и Никеш, с две колела. Тяхната идея беше да седнем на багажниците и да ни извозят до къщата, защото е на около половин час пеша, но това ни се стори направо жестоко защото те са миниатюрни, пък и не е много ходене. Вечерта беше прекрасна, въздухът прохладен и свеж, гледката – залез над безкрайна зелена оризова шир. Крачейки през тази идилия, 13 часа след като тръгнахме и след отклонение да разгледаме ужасния Биргундж, пристигнахме при семейство Адикари.

Тази вечер беше за почитане на Лакшми, за целта пред къщата се рисува мандала и се палят множесво свещи в пътека към дома и спалнята. Поднасят се обредните ориз, вода, и цветове за да се покани Лакшми да посети дома и да му донесе късмет и богатство. Започва и байо: тази вечер момиченцата тръгват по къщите, пеят една песничка, а хората им дават ориз и пари. Събират ориза и парите от къща на къща и накрая ги делят. Следващата вечер тръгват момчетата, накрая всички заедно. Ако не мислят, че стига това което са им дали, продължават да пеят все по-настоятелно...