Предястие за Папуа

След  месец отдих поради недостатъчна цъкаемост, нека споделим с вас какви неочаквани забави ни споходиха в Джаяпура, столица на провинция Папуа, Индонезия.

Ако искате да разберете повече за Папуа, разцъкайте следните въпроси, които ни изникнаха докато пътуваме тук:

* Кой е Йос Сударсо?

* Какво се е случило на 1 Май, 1963-та?

* Какво са абон гулунг, рича-рича и теронг беланда?

Първо за секунди си купихме билети първа класа за остров Биак на кораба Ламбелу, за да проверим как се пътува с Индонезийските Пелнита (националната компания за море-превози). Първа А класа отговаря на каюта с две легла и собствена баня, с включени хранения.
След този удар се чудехме към коя местна забележителност да се насочим: самото езеро Сентани (до летището), паметникът на МакАртър с панорама на езерото, или плажното селце Хамади.

Метнахме се в маршрутка към езерото, а при прекачването се натъкнахме на музея на Папуаските култури - пълен предимно с дърворезбовани предмети от различните краища и етноси на Папуа и един човешки череп.

Интериор на маршрутка

От музея продължихме до разклона към паметника на Генерал МакАртър, откъде той планирал стратегията за отвоюване на Азия от Японците. Тук свършиха редовните транспорти и, отхвърлили варианта да наемаме хора с моторчета да ни карат, се пробвахме на стоп.

Качи ни камион пълен с малки ученици, и ни стовари на военния пункт (зоната на паметника е действащо поделение).

Военните ни задържаха паспортите, обстоятелство което позволяваме само на тях и имиграционни власти и то с основание, но за това пък ни качиха със свои мотори няколко километра до върха.

Езеро Сентани

Паметникът на МакАртър

На слизане от хълма ни качиха други хора, без дори да ги стопираме.

За обяд спряхме в край-езерното ресторантче Юга, където се тъпкахме с различни риби до постигане на хранителна кома.

Езеро Сентани

Изглед от плажа на Хамади

От Хамади ни изпрати тълпа дечурлига, които не иска нищо друго освен да се веселят и да бъдат снимани.

Пихме бири в градинка на пристанището

За вечеря: огромно парче печена + пушена риба тон от пазара на цена 3лв.

най-топлите морета

Пренаситили се на руини, се натоварихме на влака към Батикалоа - един от по-големите градове по източното крайбрежие на Шри Ланка. Има голяма плажна ивица брулена от силни ветрове. Градът сам по себе си е доста интересен със своите лагуни и съответните лодчици, мостчета, та дори автогари от които можеш да се бухнеш направо във водата. Не си представяйте Венеция или Амстердам, на този субконтинент нещата винаги вървят с тонове боклуци и мизерия, но градчето има с какво да привлече окото.

Батикалоа - част от църква, порутена от цунами

Впечатлихме се дотам, че решихме чак да се пробваме да останем на плаж тук, но се отказахме бързичко. Крайбрежната зона изненадващо още си беше доста изкъртена - боклуци и отломки навсякъде, кофти вълнения в морето, а малкото хотелчета удивляваха с мизерията и високите си цени. Чували сме, че освен, че е отнесла щети по време на въоръжения конфликт, тази част на Шри Ланка е ударена доста тежко от голямото цунами през 2004, но очаквахме, че за 10 години нещата са доста по-добре възстановени. Не беше така, около плажа картинката беше доста грозна. Малкото хотелчета, които запитахме искаха несъотвестващо високи цифри, а в близкия жилищен квартал ни обградиха враждебни кучета.

С последния възможен автобус се отправихме към Валеченай, а там вече по тъмно си хванахме тук-тук до плажа на Пасикуда. Напълзяхме едни доста приятни кабанки и си устроихме дълго търсене на храна - по някакъв странен начин мястото се оказа лишено от ресторантчета. В края на краищата съвсем близо до нас открихме барачка в която един благ чичо ни нахрани с ориз и къри.

На сутринта нещата се поизясниха - зад плажа беше пълно със скъпи ресорти, от тези от които туристите не излизат (даже за да идат до плажа, защото си имат басейн в ресорта), та явно нуждата от ресторанти не е огромна. В нашия край имаше няколко по-народни хотелчета, а нашият чичо от предишната вечер се оказа кажи-речи единственият вариант да хапнеш нещичко извън ресортите. В дните, в които му скимваше да не работи си хващахме тук-тук за да идем там-там във Валеченай да похапнем коту-роти. Чичото се беше впечатлил от взисктелните ни въпроси за цени и на втората вечер ни се извини, че ни иска 100 рупии отгоре за това, че ни е приготвил огромна порция скариди. Между нас и чичото, който беше на 20-на метра от кабаната ни, се намираше местния алко маркет.

Кабана в Пасикуда

Колкото до ресортите, въпреки, че ги имаше почти по цялата южна половина на плажа изобщо не успяваха да развалят ситуацията - в повечето случаи бяха изнесени на метри от морето, изглеждаха леко празни и малкото хора по тях наистина си стояха вътре.  Северната част на Пасикуда пък си беше съвсем празна, макар ивицата пясък да беше тясна и доста наситена с изхвърлени от морето боклуци. В северната част има плантации палми и скали, които ни дадоха надежди за шнорхелиране от плажа, но водата беше твърде бурна за да има смисъл.

Проверихме и другия плаж наблизо, Калкуда, като час и половина заобикаляхаме един нос между двата от южна страна на Пасикуда. На този плаж строят също някакви големи хотели, но до момента нямаше нищо. Въпреки това не е толкова защитен в свой залив и удобен за плискане - въпреки, че се оказа че до него се стига за 10 минути директно по пътя, другия ни беше по-атрактивен. На Пасикуда ситуацията си беше съвсем приемлива и с кеф прекарахме в мързел по плажа следващите няколко дена, до момента в който ни обзе някаква гузно желание да видим какво има в още по-северната част.

Човек-риба

Така стигнахме до Тринкомали, един прашен пъкъл с чаровни рибарски махали, и почти без да му обърнем внимание продължихме още на север към Нилавели, за който имахме сведения, че също предлага забележителен плаж.

В някаква степен се оказахме излъгани, водните условия хич не можеха да се сравняват с тихите води на Пасикуда. Плажната ивица е на километър от шосето, освен това е разделена през средата на туристическата зона от мащабна военноморска база. Иначе самият плаж сам по себе си не беше лош, доста по-дълъг от Пасикуда и застроен само в южната си част. На километър - два след нашата бърлога започваше дълга ивица по която нарядко се откриваха само рибарски колиби, някой друг военен пост и една доста приятна лагуна, след която не проверихме какво се случва, но се виждаха още доста километри плажна ивица.
С храната и напитките в Нилавели обаче ударихме сериозно на камък. Хапването стана скъпичко и незадоволително, бирите набъбнаха до 400 рупии, което преглъщахме до момента в който започнаха да ги носят топли. Направихме малко коту-роти туризъм до съседното село. С копнеж споменавахме нашия мил чичо от Пасикуда и неговите манджи.

Намираме за доста възмутително, когато радикалното вдигане на цените е съпроводено с падане на качеството, и един вид ни ползват за опитни мишки в изследване на балъщината на белия човек, но нямаше много алтернативи за изхранване. В един момент дори топли бири не искаха да ни продават, защото е празник (всяко пълнолуние е официален празник с Шри Ланка). По време на курса за коту-роти човекът с тук-тука ни закара на тайно място, където ни предложиха нелегални бири на още по-високи цени, или пък марихуана. Възмутени, ние предложихме да викнем полицията и разговорът бързо приключи. Въобще, в рамките на Шри Ланка единствено в района на Нилавели се опитваха да ни лъжат и пързалят по съвсем безочлив начин, например тук-тук искаше да ни убеди че няма рейс към Тринко (разликата в цените на двете за нас, макар и не огромна като стойност, е повече от десетократна).

Куче призрак

Голямата победа на Нилавели се оказа рекламираната от всички разходка с лодка до отсрещният Пиджън айлънд. Островът се намира на няколко километра срещу плажа и е национален парк заради коралите си. Коралите доста са пострадали от цунамито, но все още са атративни. Разходката до там се оказа скъпичка (към 6000 рупии за двама, цена която беше абсолютно консолидирана между ресортите и едноличните хелоучета) основно заради билетите за парка. Бяхме се заредили с най-вкусната папая и други мезета, за да издържим цял ден слънце и подводни забавления. Мястото се оказа чудничко за шнорхелиране, отвисяхме цял ден в зяпане на цветни рибки и видяхме от малките рифови акули с черни перки.

Като изключим острова, прекарахме няколко дни нищоправейки в сенките на плажа, с кратки няколкостотин метрови напъни за храни и напитки. Успяхме даже да си намерим ново приятелче - един местен катеричок редовно ни идваше на гости и се завираше доста нагло в нас. Като типичен обитател на субконтинента и той не беше безкористен и вероятно му бяхме само част от маршрута, по който разни балъци го хранят със солети, ама пък беше симпатяга.

Предпоследния следобед на нашето пътуване в Шри Ланка изкарахме в Тринко. Висяхме по свръхмръсния плаж с бири в ръка, наблюдавахме цялата Шри Ланкска шарена гмеж от лодки, рибари, гарвани, кучета, хлапетата и всякакви дремещи на слънцето отрепки и си мислехме колко е яко тук и колко по-яко би било, ако вземе някой да го изчисти всичкия тоя боклук. 

Тринко-дринко-леле-мале

После хванахме нощния влак до Коломбо. Бяхме си резервирали спално купе за цели 10 лв на човек за да видим докъде може да стигне лукса на железниците в Шри Ланка, а той не ни разочарова - купе с две легла и тоалетна споделена на две купета. Бяхме си взели коту-роти и неочаквано вкусни скариди и риба от Тринко (толкова пресни, че ни преди пет часа не можеха да ни ги продадат, защото не бяха наловени и сготвени).

След кратък плаж в Негомбо дойде време да се отправим обратно към летището. Беше тъжно да си тръгнем от топлите морета, но знаехме, че още топли морета ни дебнат отвсякъде.

инвазия в Азия

БЕ-ДЕ-ЖЕ!

Контрабандата с цигари определено върви по турско-българската граница. Може би точно условното ни съгласие да се включим в нея ни осигури частно купе от София чак до Истанбул. Въпросът с цигарите е, че има ограничения, които са според честотата на ходене в Турция и съответно на кондукторите не се позволява всеки път да ползват по-благоприятния акциз. Затова те ползват пътниците, които имат нагласа...

Тринайсетчасовото пътуване за нас мина охолно в частната шесторка-купе. Опознахме тоалетната ситуация (както винаги в БДЖ, малко гадна и без течаща вода), ядохме пици и пихме бири предвидливо закупени преди тръгване. Спахме доста и добре, освен покрай граничната и митническа проверка, която беше токова продължителна, колкото и безсмислена.

Дидо: Самото изнасяне от БГ беше чудесно – налазихме цяло частно купе (което до Пловдив си беше направо частен вагон), беше широко, удобно, с много място за бухаене, спане и какво ли още не. Подозирам, че спалният вагон на БДЖ ще си остане най-гъзарския транспорт за цялото пътуване.

Влакът София-Истанбул по настоящем спира скоро след влизане в Турция поради ремонт на релсите. Всички се прекачват на много удобен рейс, който стига до гарата.

Истанбул по това време на годината ми се стори много по-мръсен отколкото по Курбан Байрам. Боклуци навсякъде. Котки също :)

Бирите са вече по 4-5 лири, балък екмеците (сандвичи с риба) по 6 лири. Въпреки негостоприемните цени, хората в Истанбул знаят как да обслужват. Сервитьорите и въобще хората в тези професии наистина се държат много добре, а това предразполага много повече да се охарчиш отколкото някакви лъскави интериори или нещо подобно. Нямат този предразсъдък, че е унизително да са ти от полза, от който страдат източно европейските им колеги.

Пристигнахме в Шарджа в 8.40 сутринта, час и половина след като беше заминал полетът ни за връзка. Получихме ваучери за закуска, обяд и вечеря, тъй като се оказа че ни предстои чакане от 12.30 часа на това кошмарно място, където има молитвени зали, но няма достатъчно седалки за всички чакащи. За закуска ни дадоха сандвич, по-гаден от тези на Bulgaria Air (за мен те са стандарт за скъперничество), но обядът беше готвен и изобилен. 

Усмихни се! Ти си в Шарджа.

Думи не могат да опишат това чакане.

Дидо: Здравей дневниче,

На любимото летище на Диа в Шарджа сме, ще прекараме деня висейки тук, защото полетът от Истанбул успя да закъснее доста и си изпуснахме връзката с Коломбо.

Снощи си устроихме адския лагер на летището в Истанбул и си спретнахме истинско клош микропарти на заминаване. После спах доста убедително, даже ми се губят някои моменти от качването, но явно Диа ме е натоварила съвсем успешно. Денят преди това беше студеничък и не успяхме да реализираме пълноценно плужене по градинки в европейската част.

Бар на летището в Истанбул с уиски и боса нова

Сутринта тръгна добре, слънчице и бирички срещу Света София. После захладня и разлагането по пейчици до хиподрума стана по-трудно. Диа препоръча нахлуване в цистерната и беше много яко, не знам как съм я пропуснал досега. А лежерните истанбулски котки продължават да са си яки и лежерни, по много и навсякъде.

Диа тук заспа докато пиша, положението е леко изморено, но ако няма повече издънки от арабите утре рано сутрин сме в Шри Ланка. Разбрахме се да зарежем досегашните идеи за тръгване на север от Коломбо и да си хванем директно влак към южен плаж и топли морета.

В Истанбул с раници

В Коломбо без раници

Мамешиба: „Трюфел няма“ (True fail няма)

Миналата неделя потеглих за три дневна командировка в юго-източен Непал. Полетите до Биратнагар са много кратки, около 45 минути, и моят напълно неочаквано тръгна на време. Издигна се в облаците над долината, но когато най-после излязохме от тях се разкри панорама на огромния зелен простор, който е терай (част от Индо-Гангската раавнина в Непал). Като гледа пищните оризища, да се чуди човек как хората там все пак имат проблеми с глада.

Всъщност по-късно разбрахме, че имат проблеми с това, че не изполват местните храни достатъчно ефективно. Знаят, че плодовете са полезни, но мислят че това се отнася по-скоро за тези които са им екзотични, като ябълки и грозде, и които сътветно не могат да си позволят да си купуват, докато около тях растат папая, манго, банани и т.н. Освен това има много народни забрани по време на бременност и след раждане, да не се ядат бамя, спанак, и банани например. Много силно ограничение защото жените често са в това положение. Сред мюсулманите, бременните жени също постят за Рамадан. Най-големият проблем обаче е, че каквото има за ядене се дели за всички, но по традиция първо ядат мъжете и тъщата, децата и най-накрая снахата, която обикновено е бременна или кърми.

Прелетяхме над река Коши, огромна, сравнително плитка и мътна, и малко след това кацнахме. Не знам защо, но на летището пише с големи букви че сме на 72 метра надморска височина, и това сравнително често се споменава в разговори също. И без да се споменава разликата в терана между терай и другите региони на Непал е много явна. Иначе летището много силно напомня гарата в Пазарджик, няма конвейери и дурги подобни, само една кула.

За вечеря седнахме в едно задушевно заведение, предпочитано от малкото постоянно пребиваващи чужденци. Храната беше вкусна и менюто бескрайно, въпреки че нямаха, например, ястия с патица както пишеше. Самото заведение е една стая боядисана в неоново розово, зелено, и лилаво, с четири маси и бар и птиглушено осветление; човек добива усешането за колониален частен клуб, защото освен нас нямаше други посетители, но един келнер стоя да бди дали искаме още нещо.

На следващия ден се изсипахме заедно с педесетина други участници в Раджбирадж, областен център на Саптари на няколко километра от границата с Индия. Преминахме по моста над Коши, огромно съоръжение което също отклонява вода за земеделски нужди. През 2008 година имало много мащабни наводнения, още по-сериозни отвъд границата с Индия в Бихар. Направо се променило изцяло коритото. Понеже реката влачи много пясък със себе си, там където се е разляла тогава изглежда като пустиня. На връщане също минахем по моста, и колегите много държаха да спрем за да си купят пресни риби. Имаше една-две средно големи риби, много дребни от различни видове, и още повече цаци за продан, но аз някак си се въздържах.

Цял ден се занимавахме в една адски гореща заседателна зала. Каква гадна дума – заседание! Наистина описва как се чувства човек, независимо от официалната причина за срещата, основното действие е заседяването. На втория ден за щастие се разцепихме на шест групи и ходихме по селата да разпитваме хората и чиновниците туй-онуй, това беше най-интересната част и дори не беше толкова горещо, колкото в залата. Бяха ни настинили в хотел с климатик и сносна баня за да се съвземаме вечер, на един час път от Раджбирадж, където няма такъв вариант, иначе не знам как всички щяхме да издържим. Колегите, които са постоянно в региона и редовни клиенти на този хотел, ни препоръчаха какво да ядем от менюто – пилешки топки например, които бяха едни кръгли кюфтенца от пилешко в лют доматено-чеснов сос – и въобще имаше хубави Индийски манджи. Имаше и студени бирички, та ефикасно и ефективно да се освежим и опознаем.

Легнахме си предоволни от удобствата на хотел Годули (кои са те и защо са го дули, не стана ясно), но на сутринта в 6 часа някой заблъска безотказно по вратите на всички! Блъска, блъска и не отговаря на въпроси като “Кой е?” “Ама какво искате?” Оказа се че това е включена екстра, поднасят ни традиционен чай, но ние с голямо желание се освободихме от тази екстра за следващата сутрин. Вместо това като се върнахме в Раджбирадж пихме сутрешен черен чай от една лафка, който се оказа със захар, лимон и сол и изненадващо вкусен.

коте-прилеп, куче-прасе: сиануквил, камбоджа

Да ви кажа честно, много малко видяхме от Камбоджа - само единия Сиануквил, град на крайбрежието (карта). Но всъщност това беше целта, искахме плажна почивка, и излезе страхотно. Избрахме дестинацията според препоръките на Филикс, един много висок и близък другар който сега е в Катманду, но е живял и работил там в продължение на четири години. Той ни разясни разни тънкости от рода най-евтини самолетни билети, най-приятни заведения, най-хубави плажове. Даже маше идея той и Барбора да се включат, но после те бяха сразени от финансовата и отпуск-ната реалност. Жалко.

Потеглихме в Събота на обяд, някои в много рохко състояние, защото започнах отново да пия алкохол предната вечер след шест-седмични пости. Летяхме през Бангкок до Пном Пен, където трябваше да ни чака такси за три и половина часовото пътуване до Сиануквил. Там също има летище, но през 2007 скоро след откриването му имало зверска катастрофа при кацането на един полет, затова сега едва-едва отново задвижва полети. Шосето от столицата до там също до скоро е било трагично, от липса на поддръжка и защото от пристанището към Пном Пен се движат тежкотоварни камиони, но сега е по-добре. Намерихме един кощунствено скъп превоз и го изпътувахме. (Можехме да останем в Пном Пен вечерта, ама не искхаме, пък! За да се събудим на плажа.)

По улицата, която слиза стръмно към плаж Серендипити / Очетийл преобладават хотел-ресторантите. Там намерихме новите си приятели, собственици и персонал на New Sea View Villa и те приеха много радушно. Освен тоав имаха страхотен бонус: едно миниатюрно и съвсем безпомощно черно котенце. Там поседявахме сутрин и привечер, на солидни омлети или напитки. Много от клинетите също се любуваха на котето; една вечер някой точно напираше да го снима, когато забелязахме под масата десет сантиметров черен скорпион ... Друг емблематичен ресторант на тази улица се яви Maybe Later. Там ограничават менюто до мексикански храни, но барът е по-мащабен, и също се запознахме със собствениците. Въобще в този град преобдлават чуждестранните собственици и мениджъри на заведения и хотели (чужденците са ограничени само откъм покупка на имоти, но могат свободно да развиват бизнес). Всички бяха много дружелюбни, и по между си са по-скоро окуражително настроени, отколкото върло конкурентни. Вечер след като някои свършат работа и затворят ресторантите се събират в баровете при колегите си и заедно си пият.

Ние също станахме част от групата - участвахме в игра на 'тривиа', което ще рече в отбор се опитваш да отговориш на различни въпроси от 'обща култура' в области като наука, история, география, и тн. За всеки отбор се дава по един отговор на всеки въпрос. Ние не победихме, така че не разбрах каква е наградата, но често е от рода наш'та маса черпи ваш'та маса в полза на победителите. Все пак аз успях да спечеля кана бира за нашия отбор при следната игра на ези-тура: всички стават и преди всяко хвърляне на монетата си слагат ръцете на главата или 'опашката' (които на английски съотвестват на двете станри на монетата), който не познае сяда, после пак се хвърля, и печели този който познае най-много пъти по ред. Докато елиминирам всички, познах седем пъти по ред - вероятността това да се случи е по-ниска от един процент :П

Джейн, една много сърдечна дама която от години работи за туристическа компания в най-различни екзотични и други места, също ни препоръча новооткрит Кмерски ресторант (болшинството хора в Камбоджа са от етноса Кмер) подходящо наречен Ням. Менюто предлага множество ястия в малка или голяма порция; ние се нахвърлихме на безброй малки порции, като най-много ни харесаха едни миниатюрни свински кюфтенца на скара със сладко-доматено-фъстъчен сос. Десертите (които бяха само в огромни порции) също ни впечатлиха: половин сладка печена тиква пълнена с кокосов крем и тестени работи пълнени с пюре от червен боб в сос от джинджифил.

Дейностите ни извън този тесен, но иначе напълно самодостатъчен, периметър бяха на вода. Един цял ден прекарахме на лодка заедно с водолазна група, въпреки че ние само шнорхелирахме (аз не мога да се пробвамна водолазни занимания, поради стара ушна травма). Водачът беше един Ново Зеландец, много забавен и скороговорещ, който иначе работи като моряк по целия свят. Извозихме се до рифове около близките острови. Подводните гледки не бяха лоши, но бурни превалявания бяха размътили трайно водата и видимостта беше много ограничена. Все пак съгледах раковини, които иначе познавам само като сувенири, и типичните за региона риби. Гадното обче стана на връщане - двигателя, или по-точно скоростната кутия, загина на около час и половина от пристанището. Дойде друга лодка да ни тегли, но всичко това се разви доста бавно и отегчително. Тад два дни ходи на дълбоководен риболов, като и двата пъти бил сред малцината които не страдали от целодневна морска болест. Опознахме се с капитана на риболовната лодка, който също има бар в града.

Плажовете

Едно нещо винаги е ясно: най-якият плаж е по-отдалеченият. В този случай, плаж Середипити / Очетийл, който е на самия край на улицата и не мога разбера защо се брои за два различни, е по-балъшки. Половината е отрупан, на всеки 12 метра, с най-еднаквите възможни барове, след което е пуст но за това пък замърсен. Положителната страна на тези барове е че има евтини и сносни по качество бири, и моите любими зелени кокосови орехи - дори изсмуках няколко с пастис, няколко с ром ... отрицателните включват това, че (особено вечер) клиентелата е от пияници от досаден тип и мъже дощли за секс-туризъм - по една алея, която минава през всички барове по протежение на плажа гастролират проститутки. Освен това на този плаж са особено кохцентрирани хелоучета, тоест сноват около стотина деца, които настоятелно продват гривнички или слънчеви очила и възрастни жени, които продават плодове, масажи, маникюри, и обезкосмяване с памучен конец, и няколко просещи инвалида.

По-страхотния плаж е Отрес, малко на изток от другия, отвъд едно природно разделение. Човек може да иде пеша по Очетийл, като тръгне от Улица Серендипити и извърви еднообразните барове, след това друга редица еднообразни заведения по-като за Кмер клиентела. Те като че ли като идват на плажа, искат да ядат тонове морски дарове, затова тези заведения имат по-солидни маси и по-различни шезлонги. Освен това в Кмерската част масово се дават спасителни жилетки и пояси под наем, защото те май не се научават много-много да плуват. Следва дълга ивица плаж без заведения, но там има доста боклуци. Иначе е хубаво - откъм сушата е гориста пустош, и тук-там има ступвания на хамаци където Кмерци си правят излети. този плаж свършва с излаз на един поток, където има малко рибарско селце и ръждясало мостче, след което се издива един хълм. Откъм морето са формирани много интересни скали, изглежда на места е имало и някакви железни жилки (или пък нещо голямо и метално се е стопило и е запълнило процепи в скалите? Не можах да си ги обясня).

И след тях се открива плаж Отрес. По него също има заведения, но засега са по-разграничени едно от друго и липсва алея. ЗА съжаления обаче и тук строят такава, което предполага даразвалят работата. Филикс ни разказа, че преди няколко години властниците изгонили насила рибарите, които си живеели там, за да 'развиват' района, и тези хора все още стоят наблизо в бараки, защото ако съвсем се изселят ще загубят правото на каквато и да било компенсация, а междувременно съдът съди. На Отрес има няколко оферти за уинд- и кайт-сърф. Аз се пробвах на първия, но имаше много силен вятър и всеки път като изправя платното и хвана ватъра, той ми го изтръгваше от ръцете. Какво да се прави, не съм голям талант откъм равновесие. Но все пак най-хубавите плажове си остават тези на многото островчета.

манджи

Днес сготвих една работа, която стана много вкусна. Напоследък нямам много време да готвя, защото всеки ден имам работа или задачки поне до 5 (освен в Петък, когато поначало не работя след 3 часа, въпрос на принципи). Затова в последно време ям или разни произволни неща - не много добра алтерантива; или салати. Тед също си идва късно, но понякога готви разни неща и той.
Както и да е, при оглед на хладилника открих че там имане особено много продукти. Имаше едни малки картофчета и четвърт лилава зелка. Нахвърлях ги с луци, сол и чесън да се пекат,

след което пасирах една консерва белени домати, една консерва кокосово мляко, и една лъжица тика масала. Залях другите неща с тази смес, и след около час се получи едно нещо, което нарекохме 'есенна супа' защото е като супа, а има всички есенни цветове. Както знаете, тук есен няма.

Освен това прилагам и снимка на любимите ми тайландски манджи, те са едни тънки 'спагети' в специален сос, могат да се поръчат с различни меса или само със зеленчуци.
Слагам и разни други снимки: риба с домати,


сърца

и наскоро откритите Виетнамски супи. Има дин ресторант тук в центъра където предлагат адски много виетнамски супи, и някои други неща. Голям плюс на ресторанта е , че е евтин, и освен това сервират сок-кокос, който си е нещо страхотно.