манакамана и хатибан

До вчера се радвахме на компанията на отколешна дружка, Барбара. Тя ни направи един номер още преди да дойде: прати ни грешна информация за полетите, така че се опитахме да я посрещнем 26 часа преди да се появи. По тази причина също не реализирахме по-змбициозен план за пътуване извън Катманду ... но все пак посетихме Манакамана.

Това е Хиндуистки храм в централен Непал на около 100км от Катманду, ние пътувахме около четири часа до подножието, като това включва половин час изчакване на една политическа блокада - Маоистката армия отнела имоти по време на конфликта, после си тръгнала и ги върнала но без допълнителна компенсация, или поне така ни обясниха. От подножието на 'хълма, където се намира този храм, се вие много дълга опашка отхора с прилежащи дарове под формата на плодове, кокошки, и кози. Всичко това се качва на кабинков лифт Австрийски модел ("но дали поддръжката му е Австрийска?", питат колегите). Хората пътуват дълго, чакат часове наред, возят се пет минути нагоре, после чакат още часове наред да се доберат до храма. Самият храм е постройка тип ‘пагода’, тоест има два ъгловати покрива един над друг. Не го видяхме много то близо, тъй като не ни се чакаше на безкрайната опашка. Пред храма се подвизават разни саду-та, а из градчето коло него има сергии с невъобразимо количество пластмасови кичозности и играчки и няколко ресторантчета с изглед над реката. Нашето имаше меню от този тип: „обяд – зеленчуков/кози/пилешки; мезета - зеленчукови/кози/пилешки” и напитки. Регионът е известен из Непал с цитрусовите си дървета, най-сладките портокали, които всъщност са си чисти мандарини. В Непал като цяло се харчат повече мандарини, предполагам защото зреят по-лесно и бързо, а портокалите се считат направо лечебни и се продават в неузрял вид.

Докато обядвахме убедих сподвижниците да потърсим някаква пещера, която според ЛП (Lonely Planet) била на 3км от по-малък храм на Шива някъде наоколо, и предлага непрекъсната панорама на Хималаите. Действително от едно възвишение на предела на градчето се вижда голяма част от масива, но по средата на гледката се перчи един по-висок хълм. Тръгнахме натам с една торба свежи мандарини. Не преувеличавам ако кажа, че докато намерим отправната точка за 3те километра, вече се чувствахме на края на силите си. На половин километър след градчето Манакамана има село разположео на такъв склон, че из него се върви по стъпала. За наш ужас се оказа, че до пещерата е все така – общо към 5,000 стъпала, Тад ги брои. Докато ги катерехме Дипеш ни разказа как като малък се натъкнал на див тигър в гората, а друг път почти го нападнал див глиган. Но той е от друг регион на Непал... както и да е, ние не видяхме никакъв интерес дивеч, само няколко сладки козлета и цветето гурас (от цъфтящо дърво), което е национален символ, може да се яде ако човек е жаден или като лечебно. Всички го опитахме, но на някои им стана лошо след това.

Почти три часа ни отне да стигнем върха, но със сигурност си заслужава. От една скала, която ни вдвъхнови многократно да се предупреждаваме един друг ВНИМАВАЙ ДА НЕ ПАДНЕШ!, се откри такава гледка, която мигом те изпълва с философски мисли и дзен усещания. Дълго време поседяхме там, снимахме, ядохме мандарини и се дивихме. На слизане забелязахме леко скъсяване на опашката за храма, но за това пък тази на лифта за надолу беше безкрайна. Понякога обаче чужденците са с предимство – някак между другото ни пуснаха да се прередим, но така или иначе пътувахме половината разстояние то Катманду по тъмно.

След тази кратка екскурзия, за три дни и нощи бях на един вид командировка с целия офис (трийсетина човека) в Хатибан, на половин час на Катманду. Хаат значи слон, а бан гора, но това определено не беше гора пълна със слонове. Не би могла да бъде, понеже е навръх един ‘хълм’, но поне еистинска борова гора. За вас не знам, но аз винаги се чувствам по-дорбе сред борове... В тази местност няма много поземна растителност, само трева и иглолистни дървета. Чу се слух, че местните хора предупреждавали за диви леопарди, но такива не видяхме. Така или иначе периметърът на станцията е опасан от ограда и на единствения вход има пазачи – мярка за сигурност, поради инциденти от близкото минало. Това, разбира се, не попречи на едни 30-сантимертрови птици (лампучре) да ме разсейват всяка сутрин докато заседавахме. За тези които не знаят, Непал е голяма орнитоложка дестинация.

вкусни празници

На излитане от Катманду, (след няколко излишни опипвания от охраната – защо мислят, че между качването на автобуса на изхода и слизането пред смолета можеш да придобиеш нещо опасно?!), зачетох една статия в самолетното списание за кулинарните традиции на Индийските Християни.

Християнството е трета по разпространеност религия в страната. Най-много са Католиците, но има и православни, протестанти и други. Най-концентрирани, като процент от населението, са в Източна Индия (отвъд Бангладеш) и Островите Никобар и Андаман, все места където туризма е тежко контролиран от държавата; след това в Гоа, и в Южна Индия.

(малко стари данни от Преброяване 2001, общо си слагат като 3% за цялата страна огромная)

В Непал също има Християни (половин процент за страната при Преброяване 2001) и в града често се изпречват Западни проповедници или ‘мисионери’, които агитират горките бедни Хиндуисти да се покръстят. Това е гадна за мен гледка. Наскоро пък диди ме изненада, като ме смъмри че нямаме Коледни украси вкъщи и разкри, че тя самата е минала от страната на Христа миналия Великден. Обясни, че малката и дъщеря от край време върви по неговите стъпки, и упражнила натиск на майка си. Трябва да се отбележи, че другите и работодатели са точно от тези мисионери.

Както и да е, с интерес открих че из Индийските Християни има много и различни кулинарни обичаи по Коледа. Както при Американците от всякакво изповедание, не е нужно храните да са постни. Някои ги приготвят за Бъдни Вечер, а други за обяд на Коледа. Оказва се, че за Англо-Индийците традиционна е пълнената пуйка (както и за Американците, разбира се) или печено прасенце, но има и по любопитни култури, например овнешко ‘виндалу’ (Гоа), и кори сука (пиле панирано първо с Индо-подравки и после с чесън и кокос, Керала). Също бяха описани множество сладки и сладкиши, които имат за основа кокосово мляко и екзотични плодове.

Ние пък планираме за своето Коледно угощение една голяма говежда мръвка, която ще бъде приготвена на бавен огън от познат в ресторантска пещ. За тези които не са запознати, големите Американски хранения са на следния принцип: едно или две масивни месни ястия и множество зеленчукови и други гарнитури. Общо взето човек да се почувства като на Шведска маса. Ние като гарнитури планираме да прложим някаква зелена салата, нещо като огретен от зелен фасул (от кръглия вид) и гъби (това е класическа рецепта), сладки картофи на фурна, запечени моркови, доматена супа. Тази година тиранично казвам ‘НЕ!’ на сладникавите гарнитури, с които семейството също е свикнало, например така наречената желирана салата, консервирани мандарини, или сос от ябълки. Сладко ще има за десерт, разбира се – но още не е окончателно избран.

Като взех да пиша за кулинарни традиции за празниците, един интересен паралел е, че в Пенсилвания (поради Германското влияние) също често се яде свинско с кисело зеле по Нова Година. Е, не е точно капама, но става. Освен това имат едни салами “Болоня”, които могат да бъдат и сладки – надявам се това не ви изненадва, все пак, Америка е – дето днес като ядох се усетих, че си имат вкус досущ на шпек.

малко туризъм из Кду

Преди две седмици кацнаха при нас БГ групата, след като са катерили ония мити Анапурни. То къде ходиме и какво гледахме през двата дни, докато участвах в програмата:

След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.

Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:

Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.

Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.

Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.

После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.


View БГ тур in a larger map

На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.

На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.

На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.

На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.

Критика: Holy Cow! на Сара макдоналд

Стилът на тази авторка не ми допада много. Дали от непривичния за мен Австралийски Английски, или от забързания калейдоскоп изразителни средства и случки, ми отне дълго време да обръгна към него и да чета без циникът в мен да се съпротивлява гръмогласно.

Идеята, която се оказва главната фабула и първоизточник на всички откровения (защото тази книга си е колекция от лични откровения, украсени с цветовете и миризмите на Индия), не е по мой вкус. Някак не ми се струва уместно или полезно да се “опитват” и отписват различни религии по такъв повърхностен начин, като същевременно човек си вярва че – в рамките на наколко дни – е вникнал в тях дотолкова че да се убеди в несъвместимостимостта им а неговата уникална душевност. Освен това за мен подобни начинания, ако наистина пасват на ниво душевност, са от твърде лично естество и не е редно или полезно за другите да бъдат сглобявани в мозайка от анекдоти, каквато е тази книга.

Най-положителното, което мога да кажа е, че Индия наистина предлага много “мат’рял”, авторката доста е попътувала и има журналистически подход, така че чисто като културен пътепис нещата излизат добре.