Големия голбал и отровния нексус ТВхСпорт

15 Октомври e  Международен ден на незрящите - Ден на белия бастун

'Имате ли опит с незрящи?'

'Ами, не... проблем ли е това?'

'Не. Не е проблем, те са си като зрящите.'

Това беше част от първия ми разговор по телефона с Др. Янев, който е председател на Спортен Клуб за Интеграция Витоша. Отзовавах се на една обява за доброволци за края на Септември.

Така един уикенд, заедно с още десетина доброволци, помагахме а Турнира за Купата на България по Голбал. Голбалът е параолимпийски спорт, в който се състезават незрящи хора и други, като играчите носят маски за да са в еднакво положение. Има по трима състезатели от един отбор на терена, голяма топка със звънчета вътре, и много правила за които трябва да следят помощниците от съдийската маса.

 Полувреме, Болид - България

Спортът е много вълнуващ като схванеш правилата, а за атлетите със сигурност още повече. Участваха отбори не само от България, а също от Унгария, Румъния, Босна-Херцеговина и Гърция в мъжкото първенство. Имаше страхотни емоции – как човек може да прави такива финтирани удари към противниковата врата, без дори да вижда, не мога да си представя. Отборите и треньорите им пък не се свенят да оспорват съдийските решения. Гръцкият отбор например напусна първия си мач, защото отчете две значими съдийски решения като грешки. 

По време на игра в залата трябва да се пази абсолютна тишина, защото само звънтенето и звуците от движенията на противника подсказвт на играчите в защита откъде идва атаката. Това прави отзивите от публиката още по-взривни, когато се чуе съдийската свирка и може вече да се шуми. При все безплатния достъп, по мои наблюдения бяха едиици наблюдателите в залата, които да не бяха част от организацията или от някой от отборите, дори и на напрегнатия финал.

***

Никога не съм била от тези хора, които живеят за да гледат спорт по телевизията. Те са достатъчно много, а още повече са тези, които се включват само когато има преиодично международно събитие “от световна класа” – и тези страшно мого хора за компаниите, рекламиращи в телевизията, са безценна, разнородна аудитория.

Безценна, защото спектакълът на “големите дербита” има един куп скрити жертви, които нито рекламодателите, нито телевизиите, нито дори тези от зрителите, които след това стават потребители някога заплащат. Става въпрос за безвъзвратни човешки жертви, и за някои пагубни според мен явления породени от телевизионната запалянковщина.

Сигурно вече са ви попадали материали за нечовешките условия на труд, в които Катар впряга мигранти от страни като Непал и Индия за играждането на цял град за световното първенсво по футбол след девет години. (Ако не са, има добра статия в Тема, “В катарския пъкъл” от Владимир Митев, или в Guardian). Изглежда не само се потъпкват всякакви права на работниците, които без документите си се превръщат в затворници в един адски горещ трудов лагер, а самият избор на Катар за събитието е плод на поредица подкупи. Въпреки всичко, ФИФА още не смята за нужна промяна в плановете за първенството.

Естествено, не само близкоизточна държава може да допусне такива практики в името на приходите и престижа от едно световно спортно мероприятие. Зимните Олимпийски Игри планирани за Сочи през 2014 са по-нашумели покрай мобилизацията за бойкот на защитници на гей общността, въз основа на криминализирането на хомосесуалните прояви в Русия. Но освен това, в подготовката за игрите също изникват сведения за нарушения на основните права на работниците (предимно Кавказки мигранти) и за принудително изселване на жителите на района, да не говорим за екологичните последствия. 

В Америка пък изкривяванията свързани с продаването на спорт по телеизията се въртят в ежегоден, изключително изгоден цикъл. Половин минута реклама по време на Суперкупата по Америкакнси футбол струва средно 3.5 милиона долара през 2012 и 4 милиона долара  през 2013 (14% годишен ръст). Но тези невероятни суми се въртят между телевизиите и рекламодателите, малко от тях имат пряка връзка с отборите, а още по-малко с атлетите след като те приключат кратките си кариери като такива. Шоуто трябва да продължи, на всяка цена:

• През Април 2013, бивши футболисти повдигат обвинение на Лигата за дългогодишно прикриване на фактите за последствията от травми на главата. Не се стига до дело, но през Август Лигата изплаща 765 милиона (равно на малко над час и половина Суперкупни реклами по актуални цени) на над 4,500-те бивши атлети и техните адвокати, като същевремено избягва отговорност за подобни бъдещи искания.
• През 2012-та година излизат наяве престъпленията на Джери Сандъски, дългогодишен треньор на един от най-тачените отбори и дългогодишен активен педофил. Осъден е за 45 престъпления, част от които са имали свидетели, но репутацията и положението му дълго време са го изолирали от отговорност. По време на делото и след него, феновете на отбора и спорта трудно преглъщат истината и подозренията, които изникват към приближените треньори и атлети. Кой какво е знаел, и доколко парите и славата са били мотивация за бездействие? Получава се един вид всенародна психилогическа травма, подобна на тази която изживява Английската общественост със Джими Савил.

По ред причини, за в бъдеще когато така или иначе не гледам индустриално-крупни спортни първества по телевизията, ще се потупвам по гърба за принципостта си да ги бойкотирам. Предполагам, че за истинските фенове има по-адекватни начини да подкрепят спортистите. Помислете за своето лично отношение и ако се сещате за нещо по-ефективно, споделете.

пролетна умора от третия вид

Днес отново посетихме любимия шивач, поръчах си три ризи и тъмно зелено сако. признавам си, копирам една приятелка тук, при това с последното парче от този плат. Добре, че за мен не е нужен твърде много плат, иначе щях да изпусна офертата.

Това си беше дори голямо постижение за мен - в Петък сутринта ме налегна зверски 'корем на Катманду', или от този вид проблеми, които те карат да се влачиш безжизнено между леглото и тоалетната. Освен това човек вдига продължителна висока температура. И така два дни ... Само адски силните антибиотици помагат, което е много лошо ако ти се случва често. Много познати напоследък биват тръшнати от тази болест и колективно го отдаваме на смяната на сезоните, защото един ден е слънчево и топло, а друг вали и е студено. Надеждата на всички е, че скоро ще стане топло за постоянно, и елементите в екосистемата, които ни атакуват отвътре, също ще се стабилизират.

снимката е от Нараян Махарджан (колега) по време на планировъчната работна среща в Дуликел

Междувременно организираме следващата си акция, за която дори не са нужни репетиции: кордон хора хванати за ръце, в солидарност против насилието, по случай осми Март. Предполагам, че поне 100 човека ще участват, защото вече сме известни с ефективните си и краткотрайни прояви. Ако имате предложения за вдъхновяващи песни по темата, моля споделете ги. Обещах да направия компилация, но вчера под влиянието на вътрешно-телесни борби не стигнах до никъде в опитите си да намеря подходяща музика.

гангнам-UP !

без думи!

каяци

Бяхме на двудневно приключение с каяци в централно-северен Непал. Оказа се, че два дни е твърде кратко за да се научи човек на всички умения, които може да му потрябват! Река Боте Коши има някои много коварни бързеи, за това е много подходяща за рафтннг (това беше нашата цел, всъщност, но за дните които искахме вече нямаше места в лодката - за това, каяци). Ние, за щастие, не се пускахме точно по най-злите бързеи, не знам какво ще да е там.
Карта: каяци

Лагерувахме на плажа на реката, от там се виждат едни огромни планински върхове, дето се намират в Тибет. вечерта запалихме огън, организаторите ни сготвиха манджи и сложиха свещи из лагера, завъртяхме малко уиски - много задушевно. А какви звезди! Едри, ярки, и дребни светлинки, въобще всякакви, каквито само на Атолука се виждат. Между другото, бяхме заедно с групата които бяха на рафтинг, тоест тези, които запълниха иначе нашите места и ни вкараха в по-големи авантюри.

Първия ден се учихме да гребем и да се насочваме в желаната посока според течението - което аз така и не усвоих! Освен това се учихме как да се  изтласкваме обратно ако се преобърнем с каяка. Каяците за бързи води им се ползват с шприцка, която покрива отвора и не позволява да се пълнят с вода при нормални обстоятелства докато препускаш из бързеите,  и ако знаеш какво правиш можеш, в случай че се обърнеш надолу с главата, да се изтласкаш обтано и да продължиш. Това също не го овладяхме, макар да се ушражнявахме доста, за това пък ни стана много студено. Все пак тази река се стича от ледник, ноември месец е... бяхме с неопрени, но като почнеш да тренираш да се въртиш под водата някак си става студено. Та, ако не можеш да се завъртиш обратно, тоест да се подадеш пак от водата, теглиш шприцката и се откъсваш от каяка.

На мен аварийната процедура ми се наложи само веднъж, много скоро да не кажа веднага след като тръгнахме, на първия хищен бързей. имаше много дълбоки вълни, ако мога така да кажа, и понеже инструкторите викаха 'напред! изправи по течението и греби, напред!', аз се вглъбих в това да не се завъртам, и се наерих под водата. За щастие беше на много дълбоко място, не се ударих в нищо, и след кратък неуспешен опит да се оттласна и завъртя обратно, се из-шприкцах извън каяка. От там нататък реших, че все пак не е фатално да се въртя перпендикулярно и както и да е спрямо течението, стига да поддържам глава над водата.

Все пак ми липсват някои основни умения - ако чоек, който знае какво да прави и как, се придвижва по реката на зиг заг спрямо желанията си и течението, аз се придвижвах на спирали, тоест много се въртях без да искам. Общо се пускахме около пет километра всеки ден, като на втория ден имаше повече бързеи  по отсечката. Аз ги преодолях всичките овсен онзи, първия. Е, на някои най-екстремни бързеи минавахме по двама, тоест захващахме по два каяка за стабилност, но иначе на много места се борих хладнокръвно и усшешно, включително там където инструкторите дадоха ясни знаци, че е много важно да минем от дясно, но пък аз не успях да стигна до там, например.

Абе, ще има още такива приключения май.

катерушки

Катерушките - много хубава дума, между другото, по-образна от "детски площакди", което ми звучи подобно на ракетни площадки - но пък има и дестки площадки с ракети катерушки...  та, катерушките ни казват толкова мого - те са един общ знаменател за благосъстоянието и развитието на даден град. Показателни са за много други неща, и хората, които сме порастнали с разнебитени, изкъртени, ръждясали катерушки, сме особено чувствителни към тези неща.

С удоволствие забелязах, че състоянието на катрушките в София и други градове в България по пътя от границата с Турцуя до там е силно подобрено.  Има много нови и разнообрази неща за "кърцопиване", както казваше дядо, а на други места просто са освежени и поддържани старите катерушки тип глобус, лодка, и куб от кубове, които всички знаем и обичаме. Да им завиди човек на днешните деца, такива разнообразни и прясно боядисани в ярки цветове катерушки си имат! Циниците ще кажат, да, ама всичко веднага се троши, освен това се прави като за пред избори и от частни спонсори, или за да се усвояват Евро-пати и тн. Тези неща може да са верни, според мен причината не е толкова ажна, колкото резултатът, и въпреки някои вандалства, все пак има повече катерушки в добро състояние - ура! Спомням си преди може би десет години, когато в София в Царската градинка бяха сложили нови катерушки (спонсорирани от Данон или нещо подобно), и ние въпреки че вече не бяхме на възраст да ги оценим напълно, ходихме много пъти да ги употребим.

В Непал няма обществени катерушки (ако има, не знам къде са и какво представляват!). По Хиняуистките празници, тоест през Октомври и Ноември, поставят едни бамбуови люлки, на които децата се размятат. Много е страшно всъщност! Иначе няма съоръжения, освен в някои частни дестски градини. Това ме връща на значението на катерушките - какво показват за хората?

Катерушките показват, на първо място, че има много деца, което може да значи че хората гледат горе-долу оптимистично към бъдещето (но това се отнася по-скоро за по-развити държави, в третия свят многодетството се диктува от социални разбирания за семейството). Освен това показват отношението на хората към самите деца, дали мислят че е важно децата да играят и да имат отредено пространство, където да се събират. Разбира се, обществените съоръженив минават през държавата, тоест това че катерушки липсват не винаги значи, че хората не ги смятат за положително нещо, а по-скоро че не ги смятат за толкова важни и полезни, че да ги изискат по каквито начини могат от властта. В Непал това със сигурност е така, защото им апо-наложителни неща, а освен това разбиранията за градска среда и обществени пространства са съвсем други и леко неописуеми.

За разлика пък, в Америка им амного катрушки, както обществени така и има много частни. Но там нещата са малко по-различи - държавата (или щатът) с едната ръка дава, а с другата бие шамари, тоест за ползването на катерушки има всяакви правила. Станах свидетел на един много ярък пример в центъра на Ню Йорк, където една страхотна площадка с катерушки и дори водни пръскащи неща има сигурно 30 реда указания и правила, включително до каква възраст и тегло деца да ги ползват, винаги да са придружени, да не се пуши, и други които не си спомням. В някои от тези работи определено има смисъл, но усещането е малко като в затвор; това си е Амриканския стил, какво да се прави. Трябва да има някаква златна среда, и може би в България тя ще се получи от само себе си. Както и да е, исках да споделя радостните си наблюдения, че вече има яки катерушки.

костюм по мярка, част II

Днес се завърхнахме в Колекция Шри Ом Фаб да си съберем дрехите. Казва се така, защото преди 10 години синът е открил магазин за платове в същата сграда където бащата има ателие от 30 години, и името се отнася само за магазина. Обяснихме се, че аз искам някакви авантгардни платове за в бъдеще, няма проблем да си ги намерим другаде, защото в Шри Ом Фаб има почти изключително делови цветове, и само естествен памук, вълна и лен.  

Като пристигнахме, костюмът на Тад го очакваше, както и моят панталон. И двата бяха точно както трябва, но моя елек още не беше дошъл - самата изработка става някъде другаде. Посъветваха ни да се завъртим наоколо за около час докато го довършат, и ние чинно се експедирахме на едно кафене на покрив срещу баш-забележителностите, площад Дурбар. Времето днес беше топло, мрачно и дъждоно; пихме чай от джинджифил и наблюдавахме маймуните, които се разхождат по покривите на старите сгради. 

Като се върнахме елекът беше готов, но твърде широк на кръста; за петнайсетина минути го прекроиха, и всички бяхме доволни. Най-после един успешен ден в Катманду!

костюм по мярка, част I

Наскоро четох една статия за разликите между костюмите от магазина, тези по мярка и онези още по-специални, които са изцяло ръчна изработка. Има разликаи в материалите разбира се, колко и каква подплата има костюмът, което определя колко добре приляга на тялото. Става въпрос за мъжки костюми разбира се, но предполагам че има еквивалент за дамските.

Не е тайна, че Азия е един огромен шивашки цех за останалия свят, и в Катманду също има безброй шивачници, които специлизират в различни стилове. В Неделя посети един определен магазин близо до центъра, където шият най-вече мъжки костюми - смятам че за делови дрехи те по-скоро ще уцелят десятката, отколкото някои които шият предимно курта шалвар и т.н. Проблемът е, че трудно си намирам панталони за работа, за това реших да се пробвам по мярка. Всъщност доста се опасявах от комуникационната бариера (този шивач говори перфектен английски, но може би имаме различни модни понятия), за това занесох панталон който ми харесва и казах: искам това, от този плат. Обсъдихме някои промени, наложени от различния материал, и други подробности, взеха ми всякакви мерки, и стиснахме ръце.

Докато бях в съблекалнята, където са складирани разни полуготови облекла, погледът ми попадна на нещо и се сетих, че отдавна искам делови елек. В крайна сметка си поръчах панталон и елек от един и същи сив памучен плат, на обща стойност 70 лева, като елекът беше значително по-скъп от панталона. Другата неделя ще ходя да ги премеря, ако са излезли както трябва ще последват още поръчки. Очаквайте коментари от качествения контрол ... 

Миналата неделя потеглих за три дневна командировка в юго-източен Непал. Полетите до Биратнагар са много кратки, около 45 минути, и моят напълно неочаквано тръгна на време. Издигна се в облаците над долината, но когато най-после излязохме от тях се разкри панорама на огромния зелен простор, който е терай (част от Индо-Гангската раавнина в Непал). Като гледа пищните оризища, да се чуди човек как хората там все пак имат проблеми с глада.

Всъщност по-късно разбрахме, че имат проблеми с това, че не изполват местните храни достатъчно ефективно. Знаят, че плодовете са полезни, но мислят че това се отнася по-скоро за тези които са им екзотични, като ябълки и грозде, и които сътветно не могат да си позволят да си купуват, докато около тях растат папая, манго, банани и т.н. Освен това има много народни забрани по време на бременност и след раждане, да не се ядат бамя, спанак, и банани например. Много силно ограничение защото жените често са в това положение. Сред мюсулманите, бременните жени също постят за Рамадан. Най-големият проблем обаче е, че каквото има за ядене се дели за всички, но по традиция първо ядат мъжете и тъщата, децата и най-накрая снахата, която обикновено е бременна или кърми.

Прелетяхме над река Коши, огромна, сравнително плитка и мътна, и малко след това кацнахме. Не знам защо, но на летището пише с големи букви че сме на 72 метра надморска височина, и това сравнително често се споменава в разговори също. И без да се споменава разликата в терана между терай и другите региони на Непал е много явна. Иначе летището много силно напомня гарата в Пазарджик, няма конвейери и дурги подобни, само една кула.

За вечеря седнахме в едно задушевно заведение, предпочитано от малкото постоянно пребиваващи чужденци. Храната беше вкусна и менюто бескрайно, въпреки че нямаха, например, ястия с патица както пишеше. Самото заведение е една стая боядисана в неоново розово, зелено, и лилаво, с четири маси и бар и птиглушено осветление; човек добива усешането за колониален частен клуб, защото освен нас нямаше други посетители, но един келнер стоя да бди дали искаме още нещо.

На следващия ден се изсипахме заедно с педесетина други участници в Раджбирадж, областен център на Саптари на няколко километра от границата с Индия. Преминахме по моста над Коши, огромно съоръжение което също отклонява вода за земеделски нужди. През 2008 година имало много мащабни наводнения, още по-сериозни отвъд границата с Индия в Бихар. Направо се променило изцяло коритото. Понеже реката влачи много пясък със себе си, там където се е разляла тогава изглежда като пустиня. На връщане също минахем по моста, и колегите много държаха да спрем за да си купят пресни риби. Имаше една-две средно големи риби, много дребни от различни видове, и още повече цаци за продан, но аз някак си се въздържах.

Цял ден се занимавахме в една адски гореща заседателна зала. Каква гадна дума – заседание! Наистина описва как се чувства човек, независимо от официалната причина за срещата, основното действие е заседяването. На втория ден за щастие се разцепихме на шест групи и ходихме по селата да разпитваме хората и чиновниците туй-онуй, това беше най-интересната част и дори не беше толкова горещо, колкото в залата. Бяха ни настинили в хотел с климатик и сносна баня за да се съвземаме вечер, на един час път от Раджбирадж, където няма такъв вариант, иначе не знам как всички щяхме да издържим. Колегите, които са постоянно в региона и редовни клиенти на този хотел, ни препоръчаха какво да ядем от менюто – пилешки топки например, които бяха едни кръгли кюфтенца от пилешко в лют доматено-чеснов сос – и въобще имаше хубави Индийски манджи. Имаше и студени бирички, та ефикасно и ефективно да се освежим и опознаем.

Легнахме си предоволни от удобствата на хотел Годули (кои са те и защо са го дули, не стана ясно), но на сутринта в 6 часа някой заблъска безотказно по вратите на всички! Блъска, блъска и не отговаря на въпроси като “Кой е?” “Ама какво искате?” Оказа се че това е включена екстра, поднасят ни традиционен чай, но ние с голямо желание се освободихме от тази екстра за следващата сутрин. Вместо това като се върнахме в Раджбирадж пихме сутрешен черен чай от една лафка, който се оказа със захар, лимон и сол и изненадващо вкусен.

непал влиза във филми

Миналата седмица с колеги ходихме на прожекция на един Непласки филм (Highway), който е ужасно нашумял в Катманду, бил е на Берлинале, и го рекламирахa като "първия Непалски филм на международен кино фестивал". Не е вярно - направен е по проект на режисьор/продуцент, който вече е бил представян в Кан (макар с късометражна продукция), и дълго време вече залага на злободенвни теми; но както и да е. Интересното е, че проектът за филма е събрал над $30,000 чрез благотворителна платформа в интернет. Освен това подходът, както и при късометражния "Праг" от Кан, е да се даде пълна свобода на артистите от към диалог - само основните параметри на историята са зададени.


На мен ми беше интересен, хареса ми, въпреки че субтитрите на Английски май не бяха особено добре написани ... Филмът все пак е с доста рязък и нещастен край, но показва много от текущите проблеми на Непал и Катманду в частност. Не искам да издавам развръзката, но проблемът е, и това много се коментира от публиката и по вестниците, че от толкова много нагъсто предвставени теми със социално значение, повечето зрители се объркват и не могат да следят фабулата. В следствие не знаят как да се отнесат към съдържанието - нито е съвсем развлекатлено, нито съвсем документално ... и много хора го отписват като загубено време. 


Другото, което ме впечатли, беше съвсем модерното кино където го гледахме. Направо си беше на 'западно' ниво като техника и чистота, залата беше средна по капацитет. на входа проверяват за опасни предмети и външни храни, и има някакво барче, където човек може да си купи Кола, гадни пуканки и ужасно кафе на неподходящи цени, почти като в Америка. Но все пак Непал трябва да даде нещо от себе си на кино-салона, да направи преживяването уникално свое, и за това има класически антракт от десет-петнайсет минути по средата на всички филми. 

задача

В задачата се пита за коя държава и континент важат тези опсания:

Миграция

Няма достатъчно работа, особено извън областните центрове, затова младите хора я търсят извън страната. Често докато са извън страната, хората добиват нови умения и квалификации, които след това срещат пречки да реализират на родна почва по ред причини. Има големи (в агрегатния смисъл) притоци на пари от извън страната, но тези се използват най-вече да компенсират недостатъчните доходи на семействата на местна почва, а не като инвестиционен капитал. Диаспората започва да се „осъзнава класово”, и очаква да и бъдат създадени условия за участие в държавната политика, или поне да може гласува през посолствата.

Трафик

Има регионално обособени източници и дестинации при трафика на хора, защото трафикантите развиват канали и пазари, които снабдяват в дългосрочен план. Законодателството и подходите на правосъдните органи не съответсват  на проблема, трафикантите често могат да избегнат отговорност дори при ясни доказателства и да продължат дейността си, особено тези на върха на йерархията, които имат и политическа власт. Не е рядкост познати и дори близки на жертвите да са замесени  в техния подбор и да печелят от това; много разпространена схема е тази с перспективата за брак, или дори сключен такъв, чиито условия обаче коренно се променят извън страната

Заключение: Непал е просто една по-бедна България – темита са едни и същи, макар дейностите, началните и крайните положения на отделни хора да са може би на различни нива.

Вдъхновения от  бюлетин публикуван от моя офис, личен опит, работата си със САСАНЕ, и от Дневник: трафик на хора.

дребни хитринки

Преди време в един супермаркет в България покрай мен мина жена, която си шепнеше "Къде са тези малки тайни...?", което ми се стори въпрос по-скоро с философска, отколкото продуктова, насоченост. Всеки си има малки тайни, с които бори неудобствата на съществуването си. Някои хора дори правят милиони от това, да си ги патентоват и кажат на другите: гле'й са тоя пиниз!, докато ги продават.

Искам да споделя с вас две от тези хитрини, които хората из Катманду ползват за да се улеснят в ежедневието или да си създадат доход.

Телефон "без ръце", докато караш: няма нужда от специални устройства, просто хората които карат мотори си го пъхат между ухото и каската. Винаги се чудя дали се случва често да изпадне... при такъв инцидент, едва ли остава нещо от телефона.

Точим ножове всякакви: доста хора се препитават от това, да идват на място при клиента и да точат ножовете му с едни приспособления, на основата на велосипед.

вкусни празници

На излитане от Катманду, (след няколко излишни опипвания от охраната – защо мислят, че между качването на автобуса на изхода и слизането пред смолета можеш да придобиеш нещо опасно?!), зачетох една статия в самолетното списание за кулинарните традиции на Индийските Християни.

Християнството е трета по разпространеност религия в страната. Най-много са Католиците, но има и православни, протестанти и други. Най-концентрирани, като процент от населението, са в Източна Индия (отвъд Бангладеш) и Островите Никобар и Андаман, все места където туризма е тежко контролиран от държавата; след това в Гоа, и в Южна Индия.

(малко стари данни от Преброяване 2001, общо си слагат като 3% за цялата страна огромная)

В Непал също има Християни (половин процент за страната при Преброяване 2001) и в града често се изпречват Западни проповедници или ‘мисионери’, които агитират горките бедни Хиндуисти да се покръстят. Това е гадна за мен гледка. Наскоро пък диди ме изненада, като ме смъмри че нямаме Коледни украси вкъщи и разкри, че тя самата е минала от страната на Христа миналия Великден. Обясни, че малката и дъщеря от край време върви по неговите стъпки, и упражнила натиск на майка си. Трябва да се отбележи, че другите и работодатели са точно от тези мисионери.

Както и да е, с интерес открих че из Индийските Християни има много и различни кулинарни обичаи по Коледа. Както при Американците от всякакво изповедание, не е нужно храните да са постни. Някои ги приготвят за Бъдни Вечер, а други за обяд на Коледа. Оказва се, че за Англо-Индийците традиционна е пълнената пуйка (както и за Американците, разбира се) или печено прасенце, но има и по любопитни култури, например овнешко ‘виндалу’ (Гоа), и кори сука (пиле панирано първо с Индо-подравки и после с чесън и кокос, Керала). Също бяха описани множество сладки и сладкиши, които имат за основа кокосово мляко и екзотични плодове.

Ние пък планираме за своето Коледно угощение една голяма говежда мръвка, която ще бъде приготвена на бавен огън от познат в ресторантска пещ. За тези които не са запознати, големите Американски хранения са на следния принцип: едно или две масивни месни ястия и множество зеленчукови и други гарнитури. Общо взето човек да се почувства като на Шведска маса. Ние като гарнитури планираме да прложим някаква зелена салата, нещо като огретен от зелен фасул (от кръглия вид) и гъби (това е класическа рецепта), сладки картофи на фурна, запечени моркови, доматена супа. Тази година тиранично казвам ‘НЕ!’ на сладникавите гарнитури, с които семейството също е свикнало, например така наречената желирана салата, консервирани мандарини, или сос от ябълки. Сладко ще има за десерт, разбира се – но още не е окончателно избран.

Като взех да пиша за кулинарни традиции за празниците, един интересен паралел е, че в Пенсилвания (поради Германското влияние) също често се яде свинско с кисело зеле по Нова Година. Е, не е точно капама, но става. Освен това имат едни салами “Болоня”, които могат да бъдат и сладки – надявам се това не ви изненадва, все пак, Америка е – дето днес като ядох се усетих, че си имат вкус досущ на шпек.

малко туризъм из Кду

Преди две седмици кацнаха при нас БГ групата, след като са катерили ония мити Анапурни. То къде ходиме и какво гледахме през двата дни, докато участвах в програмата:

След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.

Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:

Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.

Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.

Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.

После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.


View БГ тур in a larger map

На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.

На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.

На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.

На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.

к-ду на колело

Още преди да пристигна тук имах колело. Поне така си мислех... Тад го беше придобил от някой, който си заминал. Оказа се, обаче, че то е няколко идеи твърде голямо за мен, и пореди така или иначе ограничените си велоходни умения, нем ога да го ползвам. За това доскоро се движех пеша, с "микро" (маршрутки, но много рядко защото трудно мога да предвидя къде отиват извън близкия окръг), или с такси. Но откакто взех да се явявам като учител три пъти седмично в другия край на града, един седмичен разход от 25 лева за тази цел ми се стори направо кощунствен. То, хубаво, доброволец, ама чак пък толкоз...

Обърнах се към познати, и при мен попадна едно почти съразмерно колело, без скорости, което взех да си покарвам (каска си имах). Не се срамувам да си кажа - страшно е!

Моят опит се ограничава до около две години е'здене във Флорида, където всичко беше равно, и ако има много или страшно движение, скачах на тротоара. Тук тротоарите не стават... най-неловко е, когато има задръстване, разбира се, защото тогава тези стотици мотори също трудно те заобикалят, а "палиш" по-плавно от потока. Препятствия не липсват - има и свещени крави; но при моята скромна скорост, по-скоро другите 'водачи' са заплаха. Човек трябва ловко да бди за маршрутки и тук-туци, които се отбиват и след това вливат в движението на всеки 20 метра. Като цяло най-неприятни са кръстовищата, защото всеки се бута и провира на някъде безредно. Светофари може и да има тук-таме, но тези механизми обикновено ги цакат регулирочвици, а ползата от тях остава недоказана на местна почва.

И така, откривам нови светове, носена от педалната мобилност.

Южно-Азиатска диаспора

За много от по-бедните страни и региони на южна Азия, възможността големи потоци хора да емигрират и работят в по-заможните страни на континента, или дори извън него, е като спасителен пояс. За правителствата на пращащите държави е основна цел да създадат регламентирани канали и дорби отношения със страните, където отиват тези хора, защото иначе се губят част от парите в посредничества и възникват проблеми в голям мащаб поради незаконна миграция. Понякога решенията са технологични; Бангладеш, например, преприема мерки да улесни установяването на свои граждани на договорна основа в други държави, много от тях в Близкия Изток, чрез онлайн система, в която се посочват уменията на желаещи да заминат. С цел да намали злоупотребите, и да даде на гражданите си лесен и бърз начин да потърсят помощ в посолствата си, Бангладеш издава на работниците електронни карти, които съдържат паспортни данни и информация за това на какъв договор и къде са установени.

За Непал също тези въпроси са от огромно значение. В Терай, макар да могат да "се самозадоволят" (извинете, да са самодостатъчни) откъм храна, от почти всяка къща липсват един-двама млади човека, които работят в Австралия, Катар, Бахрейн, Саудитска Арабия, Япония, и други страни. В другите региони на Непал е същото. По данни от 2010-та на Централното Бюро по Статистика, от над половината домакинства (53%) отсъства поне един човек поради миграция, като за 33% човекът е извън страната. Като цяло, 30% от мъжете и 11% от жените в Непал отсъстват дълготрайно от домакинствата си.(Не е трудно да разберем защо: 49% от домакинствата смятат общото си потребление, от земеделски и други източници, неадекватно спрямо нуждите. Освен това 65% ползват заеми, част от тях именно за покриване разходите по заминаване на гурбет в чужбина.)

Навсякъде из градовете, и по пътищата в по-малки населени места, има пунктове за парични преводи, които предлагат инфраструктурата за цялата схема. Все пак, тези пари трябва да се пращат редовно, защото 79% от получателите ги позлват за ежедневни нужди - храна, гориво, и други подобни. Изникват интересни въпроси: Какъв е размерът на загубите при превод, за домакинството и за страната като цяло? Как се борят хоата с тези такси, дали като пращат пари по-рядко на по-големи траншове, или като ползват лични контакти и връзки да ги предават? И най-важното, как може да се улеси този процес и да се направи по-изгоден за самите работници и домакинства.

Нямам отговори, де, само въпроси.

Общи приказки за терай

Терай е рай на изобилето: до десет метра под земята има чиста вода, целогодишно могат да се садят различни култури. Ориз през дъждовния период, царевица или пшеница през сухия, картофи, лук, чесън, бобове, тикви, бами, рапица (тх Ели канола?), босилек и други подправки, захарна тръстика и най-невероятно силната мента. Едно храстче от тази мента сега се мъчи да се съвземе от пътуването до вкъщи. Изобилстват и овощни дървета и храсти – манго, банани, ананаси, папая, кокос, ябълки, фурми и ядки. От към животни, някои хора имат млекодайни крави, други такива биволи, и кози, които обаче са само за месо, кокошки, патици, гъски. Почти всички отглеждат и гълъби – “ако си болен, хапваш си един гълъб, и си като нов”. На вид бяха много по загладили перо от градските ... Ядат и дребни сомове и по-едри змиорки, които живеят из оризищата, но там има и много змии, включително кобри.

Докато бяхме на гости менюто беше следното: За закуска, чай (който винаги е с много захар) и биволско мляко, грис ако те чака път; по-късно преди обяда сьел (пържено тесто в различни форми) или парче захарна тръстика.
Основното ядене, което се поема с ръце разбира се, е под формата на нещо от зърнена култура което се смесва с малки купички или купчинки леща, къри, задушени зелени листа, мариновани неща и понякога мазнина извлечена от биволското мляко. Съответно на обяд ядохме дал-бат (леща-ориз) със зеленчуково къри (таркари), нещо като спанак или лапад, малко маринована паста от манго, лимони, чесън, къри и др. за допълнително овкусяване, плюс кор (ферментирало биволско мляко).Предложиха ни и следобедна закуска пак от сьел или прясно печена тиква, с чай.
Вечерята е на същия принцип като обяда, ориза може да се замени с роти (пърленки от оризово тесто), мамалига/качамак или, което най-много ми хареса, мляко с ориз, но с кокос и подправки – на светлинни години от млякото с ориз, което предизвиква асоциации с детска градина.

Заедно с типичната вечеря хапнахме и веднъж козе месо, което Тад и Дипеш готвиха заедно, и веднъж панирана змиорка. Така и не мога да свикна на тукашния маниер да се кълца ‘месото’ направо заедно с всякакви кокали и други части. На отиване, понеже още не бяхме пийнали живителна биричка след първата част от пътуването, се излъгахме да си поръчаме къри с пиле в едно заведение в Хетода. С гордост ни поднесоха “местна кокошка” на парчета, включително на мен ми се падна единия крак. Дадох го на Дипеш, той каза супер, така неговите крака ще станат по-силни.

Козето и змиорките купихме от пазара, което не ни остави ни най-малка надежда за хигиеничност, за това пък бяха възможно най-пресни. През целия си престой не се разболяхме нито веднъж. Това е направо постижение, защото в Катманду винаги над нас тегне сянката на унищожителна диария. Майката на Дипеш, или сестрите му, готвят на биогаз събрана от собствените им животни в затворена кухня, която не е част от къщата, или на огън навън. Обикновено ядат на пода в кухнята, но докато бяхме там ядохме и на покрива, защото там е прохландо, виждат се звездите, и по време на вечеря тока беше спрян така или иначе.

Както при всички гостоприемни провинцилани домакини, няма начин да ги накараш да спрат да ти сервират, освен чрез някоя кодова дума или фраза. Например, за някои хора в България “не, благодаря”, “мерси, стига ми толкова” и подобни не са от значените, само “не ща!” може да предотврати неспирното пълнене на чинията и не се счита за грубост. Дипеш ни открехна, че в Непал паролата е “байо”.

Както си седяхме в двора един ден се яви близък приятел на Рам, бащата на Дипеш. По същия начин се явиха да ни видят и дани приказват много хора, особено по-възрастни, но този другар за разлика от тях ни говори на Английски. В региона се ползват няколко езика; Дипеш говори, или поне поназнайва (каква весела дума!) Непали, Хинди, Боджпури и Английски; телевизията е най-вече от Индия, но има и Непалски канали разбира се.

Та, този човек е областен представител за област Нараяни в ЦК на КПНОМЛ - Комунистическата партия на Непал (Обединени Марксисти-Ленинисти). Когато бил на 14 лежал в затвора за агитация, и оттогава е кадър на партията; по образование е юрист, бил е на образователна програма в Германия, посетил е родното място на Енгелс. Абе, много благ и хипнотично синеок Непалец. Те с Рам всъщност са преселници в терай, бащите им са дошли от хълмовете със семействата си. Рода на Дипеш са брамини по каста.

Обясни ни, че токът се поддържа от СКР (Селищен Комитет за Развитие), както и всичко останало в селото. СКР са “новата” мода в Непал и Индия, която заменя стария Панчаят или кралско-феодалните структури на местно управление. Доколкото съм чела по книгите (преносно), има доста припокриване в двете системи, от към членство и приоритети. Все пак тези комитети някак си мобилизират хората, път са си построили сами, всяка година заедно почистват коритото на реката от наноси от миналия дъждовен сезон, за да тръгнат отново ония мити напоителни канали.

В Непал има 75 региона (обединени в няколко области), накои региони са в терай, други в хълмовете и трети в планините. Регионът, в който бяхме има 98 села и няколко големи града. Всяко село има чок, покрито централно място където се правят общи събрания. Ако има сериозно престъпление или друг подобен проблем , глашатай свиква народа, изсипват се на чока, разправят се, разбират се ... само ако не могат сами да си решат проблема се обръщат към полиция и други подобни пипала на централната власт. Отделена е една нива, от която приходите са за заплата на местния учител. И с него се запознахме, странна особа. Облечен само в бели дрехи и обувки, специалист по счетоводство, което масово се учи по теи земи, този младеж също ни говори много ясно на Английски, и то така спокойно и омайно, че добих усешането че е монах отвърнал се от манастира (това е чиста спекулация).

Катманду – Хетода – Биргундж – Болку

За празника ходихме на гости на Дипеш (може да го помните от пивоваренето), чието семейство са земеделци от равнинния южен регион на Непал, терай. Както навсякъде, пътува се много часове и трудно. Ние не знаехме къде точно отиваме предварително ... за това пък Дипеш ни заведе да ни ушият традиционни костюми. За да стане по-бързо, искаше да купим от вече ушитите, но след като намерихме магазинчето из лабиринта от малки улички в центъра не му хареса качеството на платовете. Отидохме да купим вместо него от 'Непалски плат номер едно' в десен по мой избор, връчихме го на шивачите, те ме измериха и след няколко дни се получи одежда. За Тад също имаше такава процедура, но по несъгласие относно значението на думата 'костюм', той остана без черен елек или сако за да довърши тоалета (Дипеш настоява, че само тази част се казва костюм, а ние мислехме че иска Тад да си ущие и цял черен костюм...). Но преди да стигнем до всички тези одежди, имаме безкрайно много път.

За подгрявка, познайте кое от следните неща се случи, докато пътувахме в ей такъв рейс към селото на Дипеш:

(а) рейсът аварира
(б) пътник падна от покрива на рейса в движение
(в) рейсът блъсна пешеходец
(г) никое – това е рутинно превозно средство, все пак
(д) всички от горепосочените – няма празно
(Като прочете всичко ще намерите отговора :П)

Потеглихме към шест сутринта. За да ни тръгне по бял чай (демек, чай с мляко), на качване в превозното средство го разлях навсякъде. Всъщност не беше нарочно, но за този празник всички пътуват до родните си домове, и както си чакахме изведнъж трябваше да скокнем да хванем места в джипа. Става въпрос за голям джип, в него се събират поне 10 възрастни пътника и шофьора, с възможност за още на покрива. Всички такива имат багажник отгоре, който служи и на хората да се държат докато се возят. Всички такива имат също напукани предни стъкла. Причината става ясна по време на пътя – той се вие нагоре и надолу по “хълмовете”, така наречени само от свян пред близките висини на Химал и Хиндукуш, но всъщност са си планини по наши разбирания. На места хълмът, и пътят с него, са просто едно голямо свлачище.

След като се откъснахме от мъглата, събрала се над долината на Катманду, се разкриха величествени гледки от известните терасирани ниви. Човек ще си каже – идилия, но само на моменти е така. Останалите пътници си носеха разни неща за пийване и хапване, и през десетина минути хвърляха опаковки през прозореца с невъобразимо за нас нехание.

На много места се събират местни данъци за ползване на пътя, при такива спирки често слизаха и се качваха хора на покрива. След няколко часа спряхме на върха на последния хълм да закусим, като ни предстоеше най-опасното слизане на зиг-заг надолу право до безкрайната равна шир. Голям контраст е! Особено реките – в планините са стихийни, из хълмовете са пълноводни и пълни с боклуци, а в терай са просторни корита пълни предимно с камъни и пясък.

В десет и половина пристигнахме в Хетода, град много по-просторно разположен от Катманду и за това по-приятен. Тази автогара е основно място за прекачване между двата района, така че има невероятна блъсканица, имаше и множество сергии с гирлянди, цветове на прах, плодове и други неща нужни за отбелязване на фестивала. Ние се разходихме, хапнахме, след това се метнахме на една рикша тримата с багажа, защото щяхме да изпуснем рейса. От Хетода пътят към Биргундж, и отвъд него Индия, минава покрай огромна промишлена зона. Пътниците в тези рейсове са като акробати без никакво пространство за движение, за тези на покрива да не говорим. Точно когато всички се бяха наместили някак си в рейса, той се скапа и се разхвърляхме в няколко други.

В Бирнгудж ни посрещна още по-кошмарна автогара и пазар. Той си е баш-Индия, какво да ви разправям ... всички сетива пламват. Дипеш беше много развълнуван да се натоварим на каручка и да разглеждаме, така че ние малко неохотно се съгласихме. Дълго време не ни беше ясно какво разглеждаме, освен гаден, мръсен, незабележителен град. Най-после рабрахме, когато лъсна пред нас голяма пищна арка, и граничният мост с Индия. Помирисахме я, пък си тръгнахме, все пак нямахме визи нито време. Като се върнахме се оказа, че за малко сме изпуснали директния рейс, за това ни очаква прекачване. Какво да правим, примирихме се ... със зъби и нокти си пробихме път да слезем от най-задните седалки на един разклон, от където черен път тръва през джунглата.

Там ни очакваше последният зе деня рейс, пълен докрай вътре и с трийсетина човека отгоре. За щастие някак си ни направиха малко място вътре, аз седнах отпред върху кутията на мотора, като скоростния лост вибрираше яростно до мен докато чакахме всички да се подредят, а Тад и Дипеш бяха прави до вратата. Потеглихме, пътят беше наглед равен, но реално много изровен. На места срещахме групи маймуни. Няколко пъти спряхме, защото имаше някой пиян на покрива, който първо падна в движение, след това правеше скандали и предизвикваше намесата на целия рейс. И така около час.

Стоварихме се на едно място, където ни чакаха малките сестра и брат на Дипеш, Анджана и Никеш, с две колела. Тяхната идея беше да седнем на багажниците и да ни извозят до къщата, защото е на около половин час пеша, но това ни се стори направо жестоко защото те са миниатюрни, пък и не е много ходене. Вечерта беше прекрасна, въздухът прохладен и свеж, гледката – залез над безкрайна зелена оризова шир. Крачейки през тази идилия, 13 часа след като тръгнахме и след отклонение да разгледаме ужасния Биргундж, пристигнахме при семейство Адикари.

Тази вечер беше за почитане на Лакшми, за целта пред къщата се рисува мандала и се палят множесво свещи в пътека към дома и спалнята. Поднасят се обредните ориз, вода, и цветове за да се покани Лакшми да посети дома и да му донесе късмет и богатство. Започва и байо: тази вечер момиченцата тръгват по къщите, пеят една песничка, а хората им дават ориз и пари. Събират ориза и парите от къща на къща и накрая ги делят. Следващата вечер тръгват момчетата, накрая всички заедно. Ако не мислят, че стига това което са им дали, продължават да пеят все по-настоятелно...

дребните неща в живота

От няколко дни се опитвам да пратя нещо през DHL. В сряда не успях, защото беше затворено (първи ден на празника). Вчера бях на ръба, но не си носех паспорта, без което така и така щях да мина, и се оказа че нямам достатъчно пари в себе си, след това банкоматите наоколо бяха източени или затворени. Офисът им не е много далече, но е 35 градуса навън и неми се ходеше два пъти в един ден. За това днес се метнах на един местен транспорт, бусче (предпочетох го пред триколесен тук-тук, защото са малко по-стабилни и чисти). Те причакват на кръстовището и във всяко има по един младеж, който приканва хората наоколо да се повозят, събира парите и сигнализира на шофьора с почукване кога може да потегля. Само малко не ми стига твърдост и ловкост за да сляза точно където искам (спират по желание на клиента), но това ще се усъвършенства допълнително.

Хареса ми... много по-удобно беше от това да вървиш през прах, жега и гняз. На излизане например, понеже пред нас има и пазар за зеленчуци, меса, и риби, както обикновено почти повърнах. Обикновено е просто при минаване покрай рибната сергия, но днес се случи да видя как един човек чисти канавката, която от дни се пълни със отпадъци от пазара и застояла дъждовна вода, като бърка с голи ръце в нея и вади неразпознаваеми предмети. Тази комбинация от зрителни и обонятелни стимули почти ме срази, за това реших да избегна разходката, която гарантира други подобни сцени.

На връщане се спрях в магазина и с голямо удоволствие си взех дестка количка - умален размер количка за пазаруване - напълних я със стъклени чаши и си я бутах между щандове, като същевременно се пързалях по пода на съвършено гладките си обувки. Това жизнерадостно настроение е свързано с утрешното ни заминаване за Пукет. Ще ни дойде добре да се разнообразим.

В търсене на зелено

В Катманду зелените площи са кът. В центъра обаче има един оазис - 'Градината на Мечтите'. Това е градина със зелени площи, дървета и фонтатни. Много е красиво и изрядно, хората ходят там да си почиват и на срещи. На мен обаче не ми хареса - седнах да почета за известно време, но ме глождеше това че непосредствено отвън се намира голямо кръстовище и е много шумно.

По миналата събота много по-успешно се намерих в зеленото. Участвах в Хаш, един клуб който организира тичащи или ходещи преходи всяка седмица. Бяха направили трасе на югоизток от града, което обаче се оказа необичайно дълго и направо ми взе здравето (не разбрах колко, но се чуха цифри между 13 и 18 километра, ако виждате на уголемената снимка от по-горе една бяла постройка на ьълма, до нея и обратно). Изкачихме се на един хълм/планина над града и гледката беше доста впечатляваща, но на връщане изостанах с още няколко човека и загубихме трасето. Върнахме се направо през оризищата, което беше доста мокро и миризливо преживяване. Когато най-после стигнахме, групата ни посрещна подобаващо, тъй като в края на Хаша се пият бири и се 'приветстват' новите хора с разни груби закачки.

Този уикенд пък се отправихме доста по на север. Тад отчасти е по работа, за да подготви нещата за училищната им екскурзия през ноември. Действието се развива от база в един курорт, до където пътуваме три часа с бус от Катманду. Пътят е на места много респектиращ, защото следва руслото на една река между тия мити-планини. В един участък беше много кално и едва навихме шофьора да премине, но след като наблщдавахме как разни други превозни средства преминават, се престраши. По склоновет се стичат буквлано стотици водопади, на много места има големи свлачища, а по баирите се виждат отчетливи, ярко зелени тераски ориз. Реката (Боте Коши) е много пълноводна в момента и въобще блика токова много вода отвсякъде, че човек недоумява.

Отидохме до самата граница с Тибет, но там не се вижда нищо - всъщност през гъста мъгла едва зърнахме Тибетската страна, а е абсолютно забранено да се снима. Наблизо се възползвахме и от горещ минерален извор, но не си представяйте някакво дивно природно кътче (за съжаление), а типична градска баня, където с почти престорена хигиенна непринуденост си наехме вани и покиснахме известно време.

Посещението ни до училището ни отведе на отсрещния бряг от пътя, където се стига по кабелен мост високо над реката. Има много подобни мостове, тъй като хора живеят и от двете страни по склоновете. От един мост доста на север предлагат бънджи скокове. Ние за съжаление не успяхме да осъществим моята главна цел, рафтинг по реката, поради този ангажимент, но ще се завърнем по-нататък, когато сезона позволява и спускане през водопадите с въжета и тн, защото в момента има прекалено много вода.

Този мост, по който ние минахме, е от две години, а преди това стотина ученици и учители, които се занимават в мизерни сгради високо на другия бряг са преминавали всеки ден над реката по кабел с кошници - нещо като лифт над реката. Изглежда всичко става с някаква външна помощ, понеже правителството отпуска някакви нищожни средства, така че само с намесата на донори някои отделни училища успяват да добият 'допълнителни' пособия и да ремонтират сградите си. В конкретния случай, например, японски пари осигуряват суровини за по един обяд на всеки ученик, програма която цели да се поддържа смислено ниво на посещаемост от всеки отделен ученик през годината. Майки от селото се редуват да приготвят храната в кухнята на училището. Друго училище, коеот посетихме, е в много по-подходящи сради, построени с дарение от американска организация, а трето поддържа повече на брой учители (защото правителството отпуска по един на до 45 ученика) и други програми поради спонсорството на самия курорт.

първа седмица в непал

ВВ Неделя пристигнах в Катманду, след дълъг път. Тад ме посрещна на летището и натоварихме моя огромен куфар (донесох разни багажи,които ще останат тук) в едно миниатюрно такси, което веднага спука гума. Шофьорът бързо я смени и след кратка 'разходка' из ужасяващо мръсния град пристигнахме в къщата.

За съжаление не съм снимала двора, който е много приятен, със зелена морава и безброй цветя в саксии. Ние сме на първия от три етажа, а горе са хазяите. Има едно семейство, което живее в една стая на двора и ползва баня също навън - те са градинар-пазачи. Хазяите имат отделно диди (което значи "кака", но се ползва и за домашна прислужница).

Та, след като се изкъпах ходихме на едно заведение извън града, което предлага изглед над долината. Пътувахме около час може би с мотори. Там прекарахме голяма част от деня, с бири и мезета - чили-картофи и момо (пържено тесто с пълнеж от бивол/зеленчуци/сирене, поднесени със лют къри сос). Във ФБ това са снимките на дървото и тн.

По това време беше Лоса, или Тибетска нова година, но ние нямахме шанс да наблюдаваме тържествата. Като се прибрахме аз заспах много бързо, въпреки че беше рано. На следващия ден отидох с Тад на работа. От вкъщи е на половин час по околовръстното, което е доста неприятно преживяване. Множество мотори, коли и триколесни маршрутки, които въпреки това са по-препълнени от Софийските, се движат по двупосочен път с неопределен брой ленти, а 'канавките' са препълнени (буквално!) с боклуци от разнообразен вид. Където се минава по мост над реката е препоръчително човек да не вдишва, защото там пък си е едно голямо, вечно гниещо и горящо сметище. Има хора сред най-бедните, които живеят в коритото на реката-сметище и по всякакви начини се препитват от боклуците.

Училището е в сравнително стари сгради, като всяка стая има прозорци от две страни. Двора е също разкрасен с много цветя в саксии (явно те са навсякъде, където хората имат пари). Срещу училището има един малък ресторант по-като за европейци, като за обяд, а до него има друг по-като за Непалци, където правят много по-вкусни и евтини самоси (пържени тестени пирамиди с пълнеж от картофи и други зеленчуци и къри).

В Катманду, както може да се очаква, се пие предимно чай, макар че има доста заведения които предлагат еспресо, като за туристи (но само ако има ток, което не е много често - повечето готвене съответно е на газ, а който може да си позволи ползва устройство с батерии които се зареждат докато има ток от мрежата, и отпускат когато спре). Любителите на кафето ползват най-вече френска преса, а аз за по-лесно ще си занеса кафеварка за котлон.

По-нататък ходихме до Тамел, епицентър на туризма в Катманду, където посетихме две заведения. В заведенията севират най-често бири Еверест, Гурка, Туборг, и Карлсберг, и поднасят безплатно хубави фъстъци и едни печени хрупкави неща, които на мен хич не ми харесаха.

Отидохме до Тамел и обратно с такси - те са много евтини като цяло, след като човек се спазари. Тамел е в самия град Катманду, докато нашата къща е в град Лалитпур, но реално всичко е слято в един мръсен (не съвсем мега) полис. Малко факти за Катманду: височина над морско равнище около 1400 метра, средна лятна температура 29 Целзий, средна зимна температура 10 Целзий; зелени площи няма, освен тези които принадлежат на армията. Любопитното е, че и адреси няма; поне на мен не ми стана известно да има. Местата из града се опеделят спрямо големи кръстовища (по-често кръгови) наречени 'чок', а от там нататък не е ясно как да ги намериш. От нашия чок се стига пеша до главния офис на Обединените Нации за около 15 минути, като тази кратка разходка е типично пренаситена откъм всякакви предимно неприятни за пришълеца осезания. За около 20 минути пък се стига до площад Дубрар на (град) Патна.

Посетихме и Суаямбу, хълм над града където има Будистки манастир и комплекс, също известен и като храма на маймуните. По времето когато отидохме, не беше много оживено откъм маймуни поради ранния час. Освен това имаше ремонтни работи и освежаване на храмовете (все пак беше точно след Нова година за тях). По принцип от там би тябвало да се вижда града отдолу, но въздухът е толкова замърсен че това не е възможно.

По пътя обратно видяхме работещ слон - той носеше някакви дървета и двама човека по улицата. Те от време на време се нвеждаха колкото могат по-ниско за да избегнат уличните кабели. Докато работещите слонове са още малки им избират момче което да стане водач, който след това цял живот работи с тях.

Тъй като беше още рано спряхме в едно верижно заведение за закуска. Интересното за това заведение е, че наемат само глухонеми. Човек си поръчва със сочене от менюто. Аз си поръчах един от два възможни вида индийска закуска, без да знам какво да очаквам. Оказа се нещо като тънка печена сиренка (казва се доса), сервирана с два соса.

Последната ми вечер там ядохме две автентични Непалски вечери. Стана случайно, защото нашата диди ни покани на гости, а след това и хазяите направиха същото. Диди се казва Ниру и живее в сграда тип комунална, като тя и двете и дъщери имат една стая (тя е вдовица). В същата сграда живеят сестра и, и още няколко близки семейства. По Непалски обичай се сервира бял ориз с различни меса и зеленчуци, някои с къри, други със сусам на пюре, и със задушени неща тип спанак. Двете вечери бяха абсолютно идентични, освен че при хазяите имаше и люти мариновани моркови в доматен сос, и десертите бяха различни. Диди беше купила пай от много популярната пекарна, където нещата се приготвят по Германски рецепти. Готвачът там нарочно не учи другите как да ги приготвят, за да не избягат и отворят конкурентни магазини, както се е случило вече веднъж.

При хазяите десертът беше по-традиционен (расбури), приготвен от мляко без течната му част. Резултатът са едни порести топки, които се сервират със захарен сироп. Визитата ни при тях беше доста интересна. Храната беше проготвена от тяхната диди. Диуакар настоя да пием уиски, и дълго беседвахме за това и онова с него. Той е банкер в най-голямата банка в Непал, образован е в Англия. Жена му само от време на време се присъедини към нас, тя също работи. Като цяло нещата там са доста патриархални. Сред нещата с които човек трябва да свикне: когато е на гости, неминуемо някой ще го наблюдава как се храни без да яде и ще бди да му добавя в чинията.

Поради променливото време докато бях там (настъпва летния сезон, температурите са непостоянни), разбрахме че Непалците имат слабост към едно нещо като лек за настинки: топла вода. Това е може би защото топлата вода се предполага да е преварена, тоест по-чиста от обикновената. Втора степен е топла вода със сол и пипер, което си е добро решение за хората които нямат пари и са в опасност от обезводняване поради диария. Последното на мен ми се случи точно на време за трите полета обратно.