Всякакви изследвания и реклами за отслабване и фитнес настояват, че човек получава мнокократно по-големи резултати ако внимателно следи всичко, което яде, пие, и прави в дневник и ползва информацията за да внесе трайни промени в поведението си. Този модел, ужасно улеснен от дигиталните технологии, сега се прилага във всичко, така че не е изненада че ни съветват да разчитаме на него и за личното си здраве. И защо не? Сайтове има много, и безплатни. Въпросът е, надвишава ли ползата от тях времето и нервите, които често губим, докато дерзаем из специфичната програма и вкарваме всичките си действия (естествени и дотогава неосмислени) в нея като данни?
През новата година, правителството на САЩ пусна свой сайт. Понеже вече дискутирах недостатъците на техните модели и съвети за здравословно хранене, реших да тествам продукта и да изкажа информирано мнение. Викам си, кой знае, може пък да са измислили как да подобрят идейно-ограничените си похвати...
На пръв поглед начинанието е многообещаващо; човек си записва какво яде и пие според дата и категории закуска/обед/вечеря/други, като за храните и напитки вкарани в програмата изскача всякаква информация за съдържание на калории, витамини и други елементи от биохимичен интерес. Сам си здаваш цели в до 5 категории (за отделните елементи като калории, натрий и подобни, или за ниво на активност, например), след което графиките за погълнати количества се клаибрират като процент от тях. При превишаване на лимитите излизат едни големи червени удивителни!
Вкарването на информация е трудоемко: търсиш храните в списък, който е подреден по не особено логичен начин, отваряш варианта който пасва, подбираш количествата и добавяш. И така за всяка храна. Много писане и поне четири цъкания. Аз за всяко цъкане отнемам точки от оценката за полезност, особено при хора чийто интернет е бавен. Можеш да си създадеш свои комбинации за бъдещо ползване, ако ядеш едни и същи неща често, но тогава си ограничен в едни и същи количества или чрез още цъкане трябва да ги коригираш.
Започнах да го ползвам през втората седмица на Януари, и веднага възнегодувах от ограничените варианти на храни, които предлага. Например, под клочова дума "домат", не можеш да избереш "суров домат" както при плодовете, нито само "доматен сос", а си ограничен в "доматена супа с мляко", "доматена супа с фиде", "доматен сос с телешко" и други подобни. Но при тъсене само на "краставица", излиза "Домати и краставици, салата". Нещо не е домислено! Освен това явно моите хранителни навици са нетипични според хората, които са го писали, защото с много храни ми се случва същото.
Освен това имам следната чуденка: при нещо като "гранола" (запечени овесени ядки с разни неща) има 20 варианта: "домашна", "нискомаслена", "курабия от гранола", "нискомаслена курабия от гранола", и другите са маркови продукти. Моят въпрос е: Откъде знаят те, че аз, Ашли от Минесота, Чарли от Сан Франциско, и Абдул от Чикаго си правим една и съща домашна гранола? Какво са предположили че слагаме в нея?
Тези работи от раз ограничават полезността на програмата: принуждава ме да приравнявам своите храни с някакви други. Като човек който професионално цени дълбокото ниво на детайлност, което се опитват да постигнат в данните за същетвуващите вариатни, направо добивам чувството че си губя времето, защото вкарвам измислени данни. Но който знае, знае - това не е толкова беда за дългосрочното следене, ако същия процес се прилага равномерно на всички данни. Така че не се откзах още в първата седмица, въпреки че ми стана ясно, че картинката която ще излезе накря няма пряка връзка с реалността.
Има вариант да преложиш храни, за включване в списъка, но нямам представа как или кога те биха влезли в системата.
Друг огромен проблем е, че най-добрата визуализация, на погълнатото като графика според зададените количествени и качествени цели, може да се ползва само за деня. Всъщност това е базата на всички функции откъм храна (деня), докато за движение е седмицата. Това не само бие на око като вътрешно несъответствие, но и силно ограничава начина, по който мога да се възползвам от собствените си (значителни!) усилия да вкарам информацията в системата. Не мога, например, да погледна бързо и лесно, дали през почивните дни се изсилвам с определени храни повече от през седмицата, и дали с течение на месеца се доближавам до желаното. Вариант за преглед на стойностите спрямо целта за по-дълъг от 24 часов период е направо задължителна за целите на програмта, но липсва тук.
Четвъртък сутрин (вечер в САЩ, пиков момент за употреба): аз точно се чудех дали наистина ще издържа цял месец да се боря с недостатъците му, а сайтът дава грешка и не действа известно време. Официално съкращавам тестовия период, няма да издържа цял месец. ДОТУК! Тези две седмици ми стигат. Много време и много цъкане, за минимална полза. Според мен не може с това начинание да се постигне значително по-добро здраве, освен ако не броим развиването на желязно търпение като основна част от него.
__________________________
Пратих превод и на самите съдържатели на сайта, за да не излезе че само плюя без цел и резултат...
Показват се публикациите с етикет закуска. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет закуска. Показване на всички публикации
19 януари 2012 г.
13 декември 2011 г.
малко туризъм из Кду
Преди две седмици кацнаха при нас БГ групата, след като са катерили ония мити Анапурни. То къде ходиме и какво гледахме през двата дни, докато участвах в програмата:
След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.
Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:
Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.
Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.
Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.
После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.
View БГ тур in a larger map
На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.
На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.
На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.
На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.
След кратко събуждане и оперативка се отправихме към Дингото, едно “Австралийско” заведение наблизо, където обичаме да закусваме. Основно предимство на Дингото, освен вкусните закуски, е че обслужването е направо Европейско (дори и да е Източна Европа). Обсъждахме храните по трека из Анапурна – как имало все едни и същи манджи в менюто, уж на стандартизирани цени, а пристигали най-различни ястия. Въобще, понякога чуждестранните храни са само смесица от бегли описания и Непалско въображение, а по трековете надценките са страховити.
Подкрепени с Динго се отправихме към центъра на Патан. Спряха ни да си купим билети (200 рупии), на които отзад с химикал написаха валидност до края на визите. Разходихме се до площад Дурбар и там снимахме ли, снимахме. Има наколко храма, етно-исторически музей и подобни атракции. Един човечец ни офертира да ни направи тур, като настояваше че няма как сами да намерим другите забележителности в близката околност. Като му отказахме ни заля с мотивационни мъдрости, например: “Информацията е ключа на пътуването”, и “Дори патицата не лети без криле”. Ние обаче се осведомихме в инфо-центъра и постепенно намерихме другите атракции:
Храм Кумбешуор, където Дидо нахлу при олтара да му го натикат и наблюдавахме част от ритуал чрез който малки момиченца се подготвят за бъдещите си сватби, като симболично се омъжват за бог шива. Колоритно е, защото те са облечени като истински булки, тоест с червени сарита, силен грим и колкото е събрало семейството златни накити. Те седят пред храма и получават дарове ... всъщност не знам особено много за ритуала. За съжаление из Непал има и някои практики, при които такива момиченца наистина ги дават за брак, ако семейството е много бедно, или за робини в някои храмове, където след това се препитават от проституция, където след това се препитават от проституция.
Златния храм (Хираяна Варна Махавихар, Будистки, 50 рупии) където за главната пагода и олтар има штупа и някакъв свещен текст, Прагя Пармита, изписан със златни букви. Тези храмове, както и Кумари Гар (мястото, което обитава “живата богиня” - момиче избрано за въплъщение на богиня), са под формата на ограден от жилишни и ритуални сгради двор с пагода по средата.
Махабуда и и Рудра Варна Махавихар (Храм на Хилядите буди, Будистки, 50 рупии за двата) Махабуда е висока посторйка, покрита с теракотени табли с изображения на Буди. Скрита е от улицата в дворче, и трудно можеш да я обхванеш с поглед или обектив заради околните сгради. Рудра Варна е наблизо, има голяма фасада към улицата с два каменни лъва. Статуите на животни пред храмовете винаги са мъжки от ляво и женски от дясно. В комплекса има множество идоли и статуи на митични животни.
После на Ашок Штупа навъртяхме всички молитвени колела, което не беше лесно. С това приключихме разглеждането на Патан и се метнахме на маршрутка до центъра на Катманду. Бяха ни пуснали оферта за някакъв панаир на ръкоделия и тръгнахме да го търсим, но като видяхме за каква лудница става въпрос още от маршрутката и се отказахме. Разходихме се до Катманду Дурбар, където също искаха някакви билети и процедурата с удължаването им е доста по-сложна, иска снимки и разкарване. Между другото тук всеки момент можеш да очакваш да ти поискат снимки за нещо. Шляхме се из района, хапнахме момота в едно заведение с изглед над площада, и бихме отбй за деня.
View БГ тур in a larger map
На връщане обаче се опитахме да хванем райс от грешно място, тоест от спирка където не минават рейсове за към вкъщи. На рейсовете има някакви таблеки с дестинации, но те засеа остават неразгадаеми за нас. Всеки рейс си има и викач, който агитира пешеходците да се качват като им ръкомаха и крещи маршрута, а като се натоварят събира парите (10-15 рупии). Не стана ясно по грашка ли, или защото тук хората имат вродена уклончивост да ти кажат ‘не, но се качихме на един рейс за друго място и дълго време се возихме, докато стане ясно че няма да пристигнем където искаме. Последва сцена на надвикване докато слезем и си вземем парите обратно, и се намерихме на един главен път, който после разбрахме че води към Покара. След пазарлъци се ориентирахме в две таксита, само едното от които действително ни пусна таксиметъра както се бяхме разбрали, и кацнахме обратно в квартална кръчма да вечеряме.
На следващия ден хванахме рейс по околовръстното и се стоварихме на Пашупатинат (500 рупии). Това е много крупен Хиндуистки храм, едно от местата, където кремират мъртвите на определни платформи според социалния им ранг, а след това пускат останките в свещените води на реката. Пак ни офертираха за разяснителен гид, защото инче няма как да вникнем в истината, но при положение, че в тези храмове дори не допускат невярващи при пагодата с олтара се отказахме без колебания. Обиколихме комплекса на храма, гледахме как си играят маймуните и как глупави туристи ги хранят, навъртахме се около олтара и надзъртахме дкоколкото можахме. Там се разкарват разни саду-та, разни молещи се Хиндуисти и някои предприемачи, които бдят за възможности да припечелят от нас, туристите. През главния вход в комплекса се минава покрай гардероб за обувки; ние бяхме дошли от страни, където има много павилиони с дарове, сувенири и сергии с всякакви неща, а си тръгнахме в тази посока за да стигнем до друга забележителност.
На около 20 минути през околните жилищни райони се намира Буданат (150 рупии), гигантска штупа (с диаметър и височина около 40м) обградена от няколко допънителни Будистки храма, множество магазинчета за сувенири и други подобни сгради. Около штупата по часовникова стрелка обикалят посетителите, и това обикаляне се оказа много омайно, едва се откъсва човек от потока. Ние, разбира се, се покатерихме и на штупата, та чак ни подгониха със сопи (всъщност не бяхме разбрали, че не може). Пробвахме се хапнем в едно заведение, което ни подмами с плакат “момо в стар стил”, но се оказа че няма нито меню, нито момо, само Тибетски дъмплинги. Те се оказаха доста вкусни, общо взето същата работа, но плуваха в бульон. Поне заведението беше с веранда и гледка над штупата, от там провесихме и българското знаме за да се обозначим. Другата клиентела май беше направо от Тибет, защото си общуваха с персонала на Китайски. Буданат и региона, логично, привличат множество Тибетски бежанци, които всъщност имат голям лагер близо до вкъщи.
На връщане от Буданат ходихме обратно до околовръстното, където хванахме един рейс и видяхме чудеса – как два пълногабаритни рейса се разминават в адски тясна уличка. Не само можехме да пипнем пътниците от другия, а ако искаме и да ги прегънем.
19 ноември 2011 г.
НАЙ-интересните въпроси
Вчера, докато се подготвяхме за сутрешното посрещане на множество гости спряхме да вечеряме в 'мексикански' ресторант, и се замислих над следното:
За това ни достави голямо удоволствие да станем в 8 сутринта и да се вихрим шест часа в кухнята, докато нашите гости дойдоха на няколко вълни и с радост откриха вариантите, които им предложихме. Тези включваха яйца бенедикт (рохко яйце върху хлебче със сос от жълтък, масло и лимон, по принцип и със спанак), омлет с плънки по избор, американски-тип палачинки с бита сметана с портокалов вкус, 'гранола', плодове и други дребни работи. Имаше и класически предиобедни коктейли - блъди мери и мимоса, сиреч шампанско с портокалов сок. Просто бяхме непобедими. Както коментирахме с един гостенин, който се яви единствен фотограф поради прекалената ми заетост, много по-различно е усещането и за двете страни, когато сам готвиш за поканените (отколкото ако твоята диди ти приготви всичко). Опитахме се да не ползваме никакви полу-фабрикати, защото само така е етично да се сервира на гостите. Казали са хората, че няма пълно щастие, и това се оказа вярно в последствие като почиствахме, но иначе пожънахме голям успех.
След това обяснявах на Тад за 'близалките от торта'. Според мен те са новите къпкейкове, защото целия кулнарно вманиачен народ се е втурнал да ги прави в момента. Аз за пръв път ги видях сервирани на завършването ми, а от тогава все по-често изникват из интернета. Ще се включа скоро... всичко нужно е в наличност, освен клечките. | ето на!
За капак, за вечеря реших да се пробвам отново да направя стъклени нудъли вкъщи. Преди време се опитвах, нещо не стана, и от тогава разочарованието ми дава достъп до тях печално рядко. А то нямало голяма философия - с малко усет за съставките лесно можеш да замениш тези, които липсват в момента. Въобще, добивам някакво могъщество в кухнята. Дано все така върви и за напред!
Само на мен ли ми се струва, или в повечето кулинарни култури се ползва пасиране (не само на супи, имам предвид) много повече отколкото в Българкската (и нейните съседни)? Това са най-интересните, и най-важните въпроси на света.Това е недоусмислен въпрос, по който мога да развия хипотези, но те не ми звучат достоверно... освен това формулировката изисква чуждо участие за да му се намери отговор. Съдействайте чрез коментарите, ако имате полезна информция. След като уповестих важността на тази чуденка помислих - дали не преувеличавам? Ами, не. Храната си остава най-основото и важно нещо, а елементите и свързани с културата са сред най-интересните.
За това ни достави голямо удоволствие да станем в 8 сутринта и да се вихрим шест часа в кухнята, докато нашите гости дойдоха на няколко вълни и с радост откриха вариантите, които им предложихме. Тези включваха яйца бенедикт (рохко яйце върху хлебче със сос от жълтък, масло и лимон, по принцип и със спанак), омлет с плънки по избор, американски-тип палачинки с бита сметана с портокалов вкус, 'гранола', плодове и други дребни работи. Имаше и класически предиобедни коктейли - блъди мери и мимоса, сиреч шампанско с портокалов сок. Просто бяхме непобедими. Както коментирахме с един гостенин, който се яви единствен фотограф поради прекалената ми заетост, много по-различно е усещането и за двете страни, когато сам готвиш за поканените (отколкото ако твоята диди ти приготви всичко). Опитахме се да не ползваме никакви полу-фабрикати, защото само така е етично да се сервира на гостите. Казали са хората, че няма пълно щастие, и това се оказа вярно в последствие като почиствахме, но иначе пожънахме голям успех.
След това обяснявах на Тад за 'близалките от торта'. Според мен те са новите къпкейкове, защото целия кулнарно вманиачен народ се е втурнал да ги прави в момента. Аз за пръв път ги видях сервирани на завършването ми, а от тогава все по-често изникват из интернета. Ще се включа скоро... всичко нужно е в наличност, освен клечките. | ето на!
За капак, за вечеря реших да се пробвам отново да направя стъклени нудъли вкъщи. Преди време се опитвах, нещо не стана, и от тогава разочарованието ми дава достъп до тях печално рядко. А то нямало голяма философия - с малко усет за съставките лесно можеш да замениш тези, които липсват в момента. Въобще, добивам някакво могъщество в кухнята. Дано все така върви и за напред!
Абонамент за:
Коментари (Atom)