Венецуела - Канаима

По-интересната част от престоя ми във Венецуела беше пътуването до национален парк Канаима. Тръгнахме рано сутринта на 2 януари от летището във Валенсия, където една котка се разхождаше свободно из терминала. Летяхме до Пуерто Ордаз, където ни подрещна един шофьор на такси. Таксито имаше само една предна седалка, тази от дясно липсваше. Шофьорът на няколко пъти ни пусна една техно песен, която имаш рефрен "РУКУ-ТУКУ руку-туку". След около час каране през една червена на цвят савана, пристигнахме на автогарата в Град Боливар. Там се намира офисът на Лиланд, нашия туроператор. (На никого не го препоръчвам!) Той със съжаление ни осведоми, че поради липса на дъжд не може да се стигне с кану до водопад Ангел (това, за което бяхме платили), но вместо това ще прелетим над водопада със самолет. Тази промяна освен това щяла да наложи да прекараме последната вечер в Град Боливар. Аз се противопоставих на тази перспектива, защото ми се стори много по-логично да останем в джунглата. След това Лиланд ни предложи два варианта като хотел за вечерта, тъй като полетът ни за Канаима беше на следващия ден. Ние избрахме по-евтиния хотел "в центъра" и по пътя разпитахме къде може да намерим добри заведния. Лиланд ни упъти по-нататък по крайречната улица. Като намерихме въпросните ресторанти не бяхме особено доволни - бяха мизерни, а освен това нямаха в наличност почти нищо за ядене. Пихме множество евтини бири и си поръчахме най-гадните телешки пържоли, които някога са били поднасяни в чиния. Аз се отказах нацяло от тях и хапнах само царевична питка, а Тад се помъчи да яде от тях, но повечето ги даде на множеството крастави кучета в околността.
Най-положителното нещо, което мога да кажа за този град е, че видяхме сладководен делфин в Ориноко докато се опитвахме да ядем. Самата река е ужасно замьрсена. Сломени духом се върнахме в хотела да подремнем.
Вечерта също срещнахме трудности - в 6 часа вече всичко беше затворено, едва намерихме един магазин след като попитахме местни хора. Закупихме си 4 сандвича, 1 козунак, бутилка ром Касике, кола и вода, и се върнахме обратно в стаята. Открихме, че нямаме чаши, а от рецепцията ни предложиха само една мръсна. Приспособихме си пластмасови бутилки, и си взехме втори стол от общо помещение.
На сутринта набързо се съвзехме с козунак и отидохме на летището. Лиланд ни беше подсказал да си купим алкохол за парка и да му го дадем, за да не ни го отнемат на скенера. Натоварихме се в една Чесна с още трима туристи. Постепенно ми стана доста гадно поради промяната в налягането. Едва успях да се съвзема за гвоздея на програмата - неочаквано се оказа, че този полет не само ни отнася до Канаима, но е и главната атракция. Прелетяхме между така наречените тепуи, които са високи скални образувания. Някои са със сравнително плоски върхове, където се образуват езера и от там идват водопадите. Водопад Ангел е 979 метра висок. Когато ги видяхме обаче нямаше кой знае колко вода, и се виждаха предимно дъги от парата.
След няколко плрелета се отдалечихме и кацнахме в Канаима. Там ни посрещна един гид наречен Педро или Пабло, така и не го запомних. Започна се едно чакане - в Канаима нищо не се случва ако не го почакаш поне половин час. Когато пристигнаха останалите хора от групата на Пабло/Педро се придвижихме към обяда. Нямахме стаи все още, но ни предложиха да подремнем в хамаци. Следобеда разгледахме водопадите на лагуна Канаима. Откараха ни с лодки до подножието на Ача и минахме под него. Беше много красиво. Много хора изразиха наблюдения, че пейзажа е все едно място където има динозаври. Не ги разбрах съвсем, но определно беше живописно. Освен това се изкачихме до водопад Сапо, който беше почти пресъхнал в момента. От там се виждат 6 тепуи, от общо 116 в парка, който е огромен. Преди да стане национален парк през 60-те, там е имало предимно индианци и 'изследователи' от Европейски произход, дошли да развиват минна дейност (диаманти и злато). На вечеря се запознахме с един от тези изследователи, Сеньор Ричард. Той отишъл в Канаима от Германия по време на втората световна, и никога не се върнал повече. Попитахме го няма ли семейство, и той каза че всички индианци са неговото семейство. Хареса му нашия ром Касике, който не се продава на територията на парка.
На следващия ден само ние останахме в лагуната от нашата група - другите отидоха с лодки на половината път до водопада и нощуваха там. Когато се поинтересувахме защо не участваме, се оказа че само ние сме клиенти на Лиланд, а освен това те заплатили допълнително. Ние си запълнихме времето с едно малко приключение. Тръгнахме по брега на лагуната, минавайки над малка ВЕЦ, която захранва околното село и туристическите съоръжения. Продължихме по камъните и без препятствия стигнахме до най-близкия водопад, Укаима. След известно чудене решихме да продължим, като оставихме раницата там и си взехме само документи, пари и фотоапарат в непромокаема торбичка. Преплувахме пред водопада и продължихме от другата страна. В един момент опряхме в почти отвесна скална стена, но намерихме начин да се изкачим в подножието на водопад Голондрина.
След като се завърнахме се срещнахме с две момичета, които ни показаха селото на индианците. Едната беше Пемон, казваше се Сериго, което значи звезда на техния език. Показаха ни училищата си (отделно за индианци и други по някаква причина) и други такива неща. Вечерта спахме в хамаци.
На следващия ден имахме доста изнервящо преживяване докато се опитвахме да осигурим, че ще се върнем в Пуерто Ордаз на време за да си хванем полета. Лиланд не беше особено полезен в това отношение. Все пак стигнахме навреме, но пък полетът беше с един час закъснение.