Това е Хиндуистки храм в централен Непал на около 100км от Катманду, ние пътувахме около четири часа до подножието, като това включва половин час изчакване на една политическа блокада - Маоистката армия отнела имоти по време на конфликта, после си тръгнала и ги върнала но без допълнителна компенсация, или поне така ни обясниха. От подножието на 'хълма, където се намира този храм, се вие много дълга опашка отхора с прилежащи дарове под формата на плодове, кокошки, и кози. Всичко това се качва на кабинков лифт Австрийски модел ("но дали поддръжката му е Австрийска?", питат колегите). Хората пътуват дълго, чакат часове наред, возят се пет минути нагоре, после чакат още часове наред да се доберат до храма. Самият храм е постройка тип ‘пагода’, тоест има два ъгловати покрива един над друг. Не го видяхме много то близо, тъй като не ни се чакаше на безкрайната опашка. Пред храма се подвизават разни саду-та, а из градчето коло него има сергии с невъобразимо количество пластмасови кичозности и играчки и няколко ресторантчета с изглед над реката. Нашето имаше меню от този тип: „обяд – зеленчуков/кози/пилешки; мезета - зеленчукови/кози/пилешки” и напитки. Регионът е известен из Непал с цитрусовите си дървета, най-сладките портокали, които всъщност са си чисти мандарини. В Непал като цяло се харчат повече мандарини, предполагам защото зреят по-лесно и бързо, а портокалите се считат направо лечебни и се продават в неузрял вид.
Докато обядвахме убедих сподвижниците да потърсим някаква пещера, която според ЛП (Lonely Planet) била на 3км от по-малък храм на Шива някъде наоколо, и предлага непрекъсната панорама на Хималаите. Действително от едно възвишение на предела на градчето се вижда голяма част от масива, но по средата на гледката се перчи един по-висок хълм. Тръгнахме натам с една торба свежи мандарини. Не преувеличавам ако кажа, че докато намерим отправната точка за 3те километра, вече се чувствахме на края на силите си. На половин километър след градчето Манакамана има село разположео на такъв склон, че из него се върви по стъпала. За наш ужас се оказа, че до пещерата е все така – общо към 5,000 стъпала, Тад ги брои. Докато ги катерехме Дипеш ни разказа как като малък се натъкнал на див тигър в гората, а друг път почти го нападнал див глиган. Но той е от друг регион на Непал... както и да е, ние не видяхме никакъв интерес дивеч, само няколко сладки козлета и цветето гурас (от цъфтящо дърво), което е национален символ, може да се яде ако човек е жаден или като лечебно. Всички го опитахме, но на някои им стана лошо след това.
Почти три часа ни отне да стигнем върха, но със сигурност си заслужава. От една скала, която ни вдвъхнови многократно да се предупреждаваме един друг ВНИМАВАЙ ДА НЕ ПАДНЕШ!, се откри такава гледка, която мигом те изпълва с философски мисли и дзен усещания. Дълго време поседяхме там, снимахме, ядохме мандарини и се дивихме. На слизане забелязахме леко скъсяване на опашката за храма, но за това пък тази на лифта за надолу беше безкрайна. Понякога обаче чужденците са с предимство – някак между другото ни пуснаха да се прередим, но така или иначе пътувахме половината разстояние то Катманду по тъмно.
След тази кратка екскурзия, за три дни и нощи бях на един вид командировка с целия офис (трийсетина човека) в Хатибан, на половин час на Катманду. Хаат значи слон, а бан гора, но това определено не беше гора пълна със слонове. Не би могла да бъде, понеже е навръх един ‘хълм’, но поне еистинска борова гора. За вас не знам, но аз винаги се чувствам по-дорбе сред борове... В тази местност няма много поземна растителност, само трева и иглолистни дървета. Чу се слух, че местните хора предупреждавали за диви леопарди, но такива не видяхме. Така или иначе периметърът на станцията е опасан от ограда и на единствения вход има пазачи – мярка за сигурност, поради инциденти от близкото минало. Това, разбира се, не попречи на едни 30-сантимертрови птици (лампучре) да ме разсейват всяка сутрин докато заседавахме. За тези които не знаят, Непал е голяма орнитоложка дестинация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар