Нарът не пада по-далеч от дървото

Откакто дойдохме да живеем в тази къща (преди четири месеца) наблюдавам един плод. По онова време, септември месец, в Катманду зрееха нарове, и в нашата градина бяха особено едри и кръгли. Много от тях си падат сами на земята, а някои ги обра Менуш, пазача. Но един нар, който е на смия връх на дървото и точно на нивото на терасата, но отвъд отстояние от около 15 метра, не се предаде. От време на време го гледахме и се обзалагахме кога ще се хвърли към земята, а той само наедряваше още повече. Постепенно развих чувства към него - нарът дава пример, гради характер, противопоствя се на конвенционалните ни идеи за живота и смъртта на един плод. Виси си на клона и не се срамува да попива слънчеви лъчи, а като вали пороен дъжд също не се дава на гравитацията. Не му е лесно да живее в самота след като всички други нарове са си отишли, дори мога да кажа че се чувства празен отвътре, защото съм виждала как няколко птици безмилостно го кълват. Но въпреки, че цялата вселена с Schadenfreude* очаква падението му, нарът все още упорито се отказва от предопределената си съдба да едини семената си с почвата и гродо, дори горделиво, се държи над нещата.

Ще ми бъде тъжно, когато погледна към дървото и вече спаруженият овал на очертанията му не се откроява от небосклона.
______________________________
* Schadenfreude е немска дума. Употребява се в английския, който си няма собствена хубава и подходяща дума като българската "злорадство"